/Поглед.инфо/ Във връзка с обявената от СЗО „пандемия” от COVID-19, упражнявайки властнически функции управляващите масово предприеха въвеждането на какви ли не мерки. По повод на каквито се въведе в употреба и възприе вкл. формулата за т. нар. „социална изолация”.

Най-вече от медиите, напр.: „В СОЦИАЛНА ИЗОЛАЦИЯ: Принцеса Шарлот ще празнува рождения си ден с видео разговор с кралицата… Семейството прекарва социалната изолация във вилата си в Норфолк.  (Nova TV); „Съвети от лекари срещу обездвижването при социалната изолация” (Vesti – Nova TV); „Половината човечество се намира под някаква форма на социална изолация” (btv); „Как се справят британските майки в условията на социална изолация?” (БНТ 1); „В момент като този социалната изолация се явява изключително важен фактор, който е ключов за превенцията на обществото”, „Личен лекар: Единственото работещо е социалната изолация” (BG ON AIR); „19 март 2020, Декларация на БЧК: В разгара на световната пандемия от коронавирус са необходими безпрецедентни мерки. Подкрепяме решенията на Министерството на здравеопазването и на Националния оперативен щаб и съветваме нашите пациенти, които са сред най-рисковите групи, както и техните семейства, да спазват препоръките за социална изолация и всички превантивни методи за ограничаване разпространението на инфекцията в обществото“ (Фокус); Румен Гълъбинов: „Социалната изолация ни изолира от потребление” (БНР); „Социолог: Солидарността при социална изолация у нас е проблематична” (Investor.bg); „Електронното банкиране с много предимства в условията на социална изолация” (BGNEWS); Гешев пита как се контролира социалната изолация – до двама на открито (Клуб „Z”); „Да намериш „мама“ и „татко“ по време на социална изолация” (За нашите деца: detebg.org); и мн. др. Но не само, а и от всякакви „специалисти”, изявяващи се с професии в какви ли не области. По-внимателно се отнасят, ако не всички някои психолози и психиатри. Доколкото се въздържат от публично изразяване на критично отношение към явлението, дали постъпвайки по такъв начин пазят личното си достойнство или се касае за обусловена от компетентност, понеже са наясно с едни или други форми на отклонения като модели на социално поведение за въздържане (задръжки) и отбягване на социални взаимодействия като патология, професионална загриженост към останалите хора е отделен въпрос извън предмета на настоящото, както и множеството други различни феномени, съпътстващи като последица обявяването на споменатата „пандемия”. Тук ще се ограничим до разглеждане на проблема за т. нар. „социална изолация” единствено от юридическа гледна точка.

В разпространено от някои електронни сайтове интервю във „Фигаро” по темата за управлението, мадам Елен Карер Д’Анкос споменава, припомняйки си отговора на Конфуций на въпроса: кое е първото качество на управителя? Добре да познава смисъла на думите. Доколкото всяко управление, независимо дали реално или само формално се основава и на общественото мнение, би могло да се очаква в по-голяма или по-малка степен съобразяване с него на нормотворческата дейност и администриране с тяхното естество и от гледна точка на правото. Поне така би трябвало да бъде в т. нар. правова държава. Иначе управлението не е нищо друго освен произвол, без значение дали се дължи на простотия и невежество или на липса на елементарно чувство за обществен дълг и произтичаща от такава безотговорност. Така разглеждан вкл. съобразно семантиката и прагматиката от лингвистичната наука, проблемът за „социалната изолация” придобива особено значимост. Тъй като въпреки такава формулировка като граматическа фигура поради очевидната несъвместимост и противоречие с предназначението и смисъла според юриспруденцията все още да не намира приложение в процеса на законодателстване, въвеждането на употребата й извън него не изключва потенциалната възможност някой ден да я срещнем и там като онова чудовище у Омир: Πρόσθε λέων, ὄπισθε δὲ δράκων, μέσση δὲ Χίμαιρα – С лъвска глава, опашка на дракон, с туловище козе. (Илиада, 6, 181). Затова не би било излишно, макар превантивно да обърнем подобаващо внимание на придобилия разпространение израз „социална изолация” като една от най-рекламираните мерки за управление във връзка с извънредни ситуации, вкл. да речем пандемия.

Тук няма да се разпростираме и върху действащото международно, което съгл. чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното и има предимство пред нормите, които му противоречат, а скромно ще се ограничим само в националното право в обсъжданата материя. Според чл. 31, ал. 5 от Конституцията: „На лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.”. Анализирайки текста не бихме могли да стигнем до друг извод, освен че дори на осъдени на лишаване от свобода не могат не само да бъдат отнети, понеже съгл. чл. 57, ал. 1 от Конституцията са неотменими, а единствено ограничени основни права, с изключение на такива, постановени с присъда. Колкото до ограничението в хипотезите на ал. 3 от цит. чл. 57 на такива права, там изрично е казано, че такова е допустимо само временно, докато трае съответното визирано състояние. Съгласно чл. 35, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК): „Наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление.. А съгл. чл. 36 от НК:

(1) Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

(2) Наказанието не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

(3) В Република България няма смъртно наказание.

Условията и режимът за изтърпяване на наказание лишаване от свобода са подробно регламентирани в чл. 40 и 41 от НК. Важно е да се отбележи и ал. 1 на чл. 35 от НК, според която отговорността е лична, а така също да се изтъкне, че каквото и да е наказание лишаване от свобода, та дори и до живот, в крайна сметка е ограничено с определен срок. Действието на присъдата, с каквато е наложено такова наказание изисква изолиране на осъдения от обществото в специални места за лишаване от свобода .Според действащото ни законодателство съдържанието на наказанието лишаване от свобода се изразява, както и всяко друго наказание, в промяна в правния статут на осъдения, като практически му се отнемат или ограничават определени права, възможности и се възлагат нови задължения. От гледна точка на така изложеното, по какъвто и да е начин – по законодателен или административен ред, налагането на каквито и да било мерки вкл. по време на извънредни ситуации, в т. ч. на т. нар. „социална изолация”, отнемащи или ограничаващи основни права на всички граждани, независимо от наличието или липсата на конкретно фактическо основание, отнасящо се за всеки от тях поотделно, несъмнено водят до тяхното общо приравняване с осъдени на лишаване от свобода. С всички произтичащи отрицателни последствия, сред които: отстраняване от нормалната семейна и др. приятелска и на близки среда; вкарване в криминогенна среда с цел да се превъзпитат; усвояване на чужд престъпен опит, намаляващ възпиращия ефект; формиране в много случаи чувство за вина; професионална деквалификация и разграждане като личност, и пр. Оставяме настрана унижаването на човешкото достойнство лишавайки хората от възможността да посещават в т. ч. обществени места, принуждавайки ги да ходят маскирани с разни парцали, които освен обезличаването им така или иначе не предпазват, а напротив – вредят на тяхното здраве, и др. под. мерки. А присъда в случая, каквато може да налага единствено съд, е законов или административен акт. Нещо повече, упражняващите се като управляващи български законотворци, подпомагани и от т. нар. опозиция в парламента, въртят сучат и в резултат допълнително ограничават възможността и за инстанционен съдебен контрол на такива актове. Т. е. освен отрицателните последици, прилаганият управленски подход се свежда до споменатите в ал. 1 на чл. 36 от НК цели, които нямат друго реално измерение освен постигане послушание от страна на цялото общество, което да изпълнява придържайки се стриктно към онова, което определя и му налага някой, който както и да се е добрал да нея по свое усмотрение и прищевки упражнява своеволно властта. Е, дори не сам, а с поддръжка от себеподобни, което не променя същността. А като „бонус” и да търпят санкциониране чрез глоби, по повод на каквито писахме в предишна статия, че нямат никакво друго, в т. ч. превантивно предназначение, а единствено осигуряване на приход в бюджета. Как и за какво се харчи, не е работа на „осъдените” – като такива нямат право да питат!