Разбира се, архивите съдържат един абсолютен прецедент, който редовно се цитира без разбиране на неговата уникална геометрия. На 9 юли 1958 година в залива Литуя, Аляска, след земетресение от 7.8 по Рихтер, около 30 милиона кубични метра скали пада директно от 900 метра височина в тесния, подобен на фиорд затворен басейн. Водата се изплисква на срещуположния стръмен бряг до поразителните 524 метра височина, обезлесявайки изцяло скалистия масив. Това обаче не е океанско цунами. Това е кумулативен хидродинамичен удар в теснина – аналог на изплискване от корито, когато в него бъде хвърлена тежка тухла. Вълната не се е разпространила навътре в океана като гигантска стена; тя бързо се е срутила и разсеела веднага щом е излязла извън затворените географски очертания на залива.
Когато една вълна излезе в открита акватория, влиза в сила неизбежното геометрично разреждане. Дори и в непосредствена близост до епицентъра първичният воден вал да достигне 300 или 400 метра, неговата потенциална енергия се разпределя върху все по-голяма обиколка на разрастващия се кръг. Загубите от вискозитет и триене с дъното правят останалато бързо затихваща с разстоянието. Динозаврите, намиращи се на неколкостотин километра по бреговете на днешния Тексас, най-вероятно дори не са видели хоризонтален воден стълб, а са усетили промяната първо през раздиращата ударна вълна в атмосферата и вълнения, сходни с обикновена буря.
Оказва се, че при подводните вулканични експлозии – като тази на Хунга Тонга през 2022 година или Кракатау през 1883 година – механизмът е доста по-прозаичен и лишен от мистерия. Основният разрушителен елемент за океанските колебания не е самият пад на налягането при взрива, а подводните свличания на калдерата и генерирането на така наречените метеоцунамита. Когато експлозията изтласка с бясна скорост милиарди кубици горещ въздух, се образува локална барометрична аномалия. Бързият скок и последващият спад в атмосферното налягане "смачкват" и "издърпват" океанската повърхност, изпращайки вторични вълни на хиляди километри. Това са вторични ефекти, които напливат бреговете далеч по-ефективно от прякото избухване на самия вулкан.
Всичко това води до една доста сурова реалност, която архивите и геофизиката потвърждават безусловно: водещият фактор за разрушение при космически импакти или супервулкани никога не е била самата водна вълна. Тя е просто вторичен, закъснял спътник на топлинното лъчение, глобалния пожарен шквал и кинетичната шокова вълна, преминаваща през земната кора.
