Когато човек прелисти купищата докладчета за палеоценските катастрофи или геоложките проучвания по мексиканското крайбрежие, започва да му прави впечатление една смущаваща пропаст между изчисленията на компютърните модели и онова, което действително лежи на терена. Холивудските продукции и повърхностните научни популяризатори обичат да рисуват водна стена с височина няколко километра, която преминава през целия Атлантически океан и замива цели континенти. Реалността на океанското дъно и хидродинамиката на флуидите обаче е доста по-сурова и значително по-прагматична.
Вземете кратера Чикслуб. Падането на космическо тяло с диаметър от десетина километра в плитките карбонатни води на Юкатан преди 66 милиона години неоспоримо е генерирало колосална водна нестабилност. В прибрежните седименти около днешния Тексас и в дълбоководните ядки от Мексиканския залив ясно се виждат така наречените цунамити – хаотични слоеве от пясък, тежки минерали и органичен чакъл, изтласкани нагоре. Само че тази вълна не е била глобален воден щит. Голяма част от пренесената кинетична енергия при самия сблъсък се превръща незабавно в термична енергия. Водата около мястото на удара просто преминава в пара за броени милисекунди. Изпарението поглъща фатално голяма част от наличната сила, а остатъкът образува ударна вълна в атмосферата, а не траен воден пренос.
В графата за истински рекордьори по утаечен и повърхностен отпечатък върху реалната брегова линия стои събитието Стурега, разиграло се преди около 8200 години в Норвежко море. Там не е имало астероиди, нито митични космически тела. Става дума за чиста геология и гравитация – колосално подводно свлачище от над 3500 кубични километра континентален шелф, което се свлича в дълбочината. Резултатът е доказано покачване на морското равнище с около 20 до 60 метра по бреговете на днешна Шотландия, Шетландските острови и Норвегия. Стурега работи като бутало, изтласкващо тежка, студена водна маса в затворени фьордове. И точно тук е тънката разлика: реалните исторически поражения върху бреговата линия се причиняват от движението на плътни скални и утаечни маси по дъното, а не от експлозивни повърхностни импакти.
Математическата и физическата граница за издигане на свободна водна вълна в открития океан при земната гравитация и атмосферно налягане е изчислена на около 400 метра. Нагоре физиката просто спира да съдейства. За да се издигне воден стълб над тази височина, му е необходимо такова ускорение, че вътрешното триене, повърхностното напрежение и аеродинамичното съпротивление започват да разкъсват водната маса на капки и пара. Ако опитите за предаване на кинетичен импулс продължат да се увеличават – било то чрез по-голяма маса на астероида или през по-мощно вулканично изригване – вълната не става по-висока. Тя просто отделя повече водни пари и паралелна атмосферна вълна на сгъстяване.
