Началният претоварващ вектор и хемодинамичният шок
Фазата на извеждане на космическия кораб в орбита се определя от суровите изисквания на ракета-носителя и небесната механика. За достигане на първа космическа скорост от около 7,9 километра в секунда, корабът трябва да преодолее атмосферното съпротивление и гравитационния кладенец, което подлага екипажа на продължителни претоварвания по оста гърди-гръб (вектор +Gx). При нива на натоварване между 3g и 4g, физиката на флуидите поема контрола над анатомията. Собственото тегло на органите се утроява, дихателните движения на гръдния кош изискват значително мускулно усилие, а кръвната маса страда от механично изместване към периферните венозни басейни. В исторически план, при балистични спускания или аномални съекторни траектории – като тези при кабинния модул на кораб тип „Восток“ или при аварийни балистични прекъсвания на мисии – претоварването е достигало екстремни стойности от 10g до 12g. При такива параметри хидростатичното налягане срива каротидния перфузионен натиск, индуцирайки исхемия на ретината (визуални сиви и черни завеси) и остра хипоксия на мозъчната кора, завършваща с отпадане на съзнанието. За неутрализиране на тези хидродинамични ефекти съвременните летателни апарати използват специално профилирани ложемента, които фиксират тялото под ъгъл, намаляващ разстоянието между сърцето и мозъка спрямо вектора на ускорението.
Микрогравитация и преразпределение на флуидния матрикс
Преходът от двигателния режим към нулевата гравитация е последван от незабавна хидродинамична реорганизация. На Земята гравитационният вектор създава градиент на налягането, при който кръвта и интерстициалните течности се акумулират предимно в долните крайници. В условията на микрогравитация този градиент изчезва напълно. В рамките на първите няколко часа се случва така нареченото цефално изместване на течностите – близо 1,5 до 2 литра плазма и интерстициална течност се придвижват от краката към гръдната кухина и главата. Резултатът е видим физиологичен едем: лицевите тъкани се подуват, югуларните вени се изпъват, а лигавицата на назофаринкса набъбва, причинявайки хроничен венозен застой в главата. Волуморецепторите в дясното предсърдие отчитат този фалшив висок обем на циркулираща кръв и задействат централни рефлекси за намаляване на плазмения обем. Ограничава се синтезът на антидиуретичен хормон (вазопресин), което води до засилено отделяне на течности през бъбреците. В рамките на 48 до 72 часа общият обем на циркулиращата кръв намалява с 15% до 20%, което създава състояние на хронична хиповолемия – адаптивно за орбита, но критично при завръщане.
Паралелно с хемодинамичния пренастройващ процес задейства и сензорният дефицит. Отолитните органи в вътрешното ухо (сакулус и утрикулус), предназначени да регистрират гравитационния вектор и линейните ускорения, изпадат в пълна дезориентация. Полукръжните канали изпращат сигнали за ъглово движение, докато отолитите докладват липса на гравитация, създавайки дълбок конфликт между зрителната информация, проприоцепцията и вестибуларния апарат. Това разминаване генерира космически синдром на адаптация при над половината от астронавтите, характеризиращ се с гадене, повръщане, пространствена илюзия за постоянно падане или преобръщане и загуба на моторен контрол. Отслабването на този синдром отнема между три и пет дни, едва след като централната нервна система подтисне отолитните входове и пренастрои двигателния кортекс.
Мускулно-скелетна деградация и остеокластна хиперактивност
Най-сериозната патофизиологична цена на продължителния престой в микрогравитация плаща мускулно-скелетната система. При липсата на механично натоварване, което на Земята стимулира остеобластите (клетките, изграждащи костна тъкан), архитектурата на костите започва бързо да се разпада. Изследванията на биомаркерите от космонавти на МКС показват, че докато образуването на нова костна тъкан се забавя или спира, активността на остеокластите (клетките, разграждащи костта) рязко нараства. Наблюдава се загуба на минерална плътност на костите от порядъка на 1% до 1,5% за всеки тридесет дни престой в орбита. Най-тежко загатнати от този процес са носещите структури – бедрените кости, тазът и лумбалните прешлени. За шестмесечна мисия скелетната система губи критични количества калций и фосфор, които се изхвърлят през бъбречната система. Това не просто увеличава риска от спонтанни фрактури при минимални механични натоварвания, но и драматично повишава опасността от образуване на калциево-оксалатни камъни в бъбреците поради високата концентрация на минерали в урината.
Аналогична съдба сполита и мускулната тъкан. Без необходимост от поддържане на изправена стойка срещу земното притегляне, антигравитационните мускулни групи – предимно камбаловидният мускул (m. soleus), квадрицепсите и дълбоките мускули на гърба – претърпяват бърза атрофия. В рамките на няколко седмици мускулната маса намалява с 20%, а съкратителната сила опада с още по-висок процент поради загуба на саркомери и преструктуриране на бързите и бавните мускулни влакна. Липсата на компресия върху междупрешленните дискове води до тяхната хидратация и разширяване, което удължава гръбначния стълб с 3 до 5 сантиметра. Това разтягане обаче не е безвредно: то се придружава от интензивна болка в кръста и увеличен риск от херния на междупрешленните дискове след повторното въздействие на гравитацията. За забавяне на тези процеси съвременните космически програми изискват най-малко две часове дневно агресивни тренировки на изометрични и аеробни тренажори, но те единствено забавят, а не спират системната деструкция.
