За разлика от чистите ювелирни монокристали, които се формират при високо налягане и температура в стабилните корени на древните континентални кратони на дълбочина над 150 километра, карбонадото е поликристален агломерат. Всяко парче представлява плътна, силно пореста спойка от милиони микроскопични диамантени зърна, инфилтрирани с вторични минерални фази и редки газови включвания. Откакто през 1846 година бразилските миньори в щат Баия започват да събират тези въглищночерни, стъкловидни късове, геоложкият архивист е изправен пред празен лист относно техния майчински материк. При стандартния добив на диаманти в Южна Африка или Сибир, кристалите се изнасят на повърхността от дълбочинни вулканични експлозии през така наречените кимберлитови или лампроитови тръби. При карбонадото такива тръби просто липсват. Те се намират единствено в повърхностни речни наноси и пясъчници, което означава, че първичната скала, в която са кристализирали, или отдавна е еродирала напълно, или е била унищожена от по-късни тектонски процеси.
Проблемът се задълбочава, когато пробите се поставят под електронен микроскоп и се подложат на изотопен анализ. Обикновените диаманти показват изотопен състав на въглерода ($C^{13}$ спрямо $C^{12}$), съответстващ на неорганичния въглероден резервоар на земната мантия. При карбонадото обаче въглеродният профил е драстично изместен в полза на лекия изотоп $C^{12}$ — сигнатура, която в геохимията категорично се свързва с биологична активност и фотосинтетични процеси. С други думи, въглеродът в тези камъни някога е бил част от древна органична материя, утаена на дъното на праисторически водоем. За да превърнеш тази органика в твърд поликристален диамант, са ти необходими налягания над 4,5 гигапаскала и температури над 1100 градуса по Целзий — условия, които съществуват единствено дълбоко в мантията. Тук обаче логистичният модел на класическата тектоника се пречупва. Стандартната субдукция — бавното подпъхване на една океанска плоча под друга — отнема милиони години. Ако органичните утайки се спускат с този бавен темп, микропорестата структура на карбонадото не би оцеляла; огромното литостатично налягане би смачкало и затворило кухините още преди кристализацията да завърши.
За да обяснят този феномен, Атила Демени, Петер Немет и техният изследователски екип подлагат на анализ образци от бразилската формация Томбадор. Хипотезата им разчита на катастрофизъм, но без евтините спекулации за "метеорит-диамант". Предишните теории за чисто извънземен произход разчитаха на външната, подобна на разтопена кора повърхност на камъните, интерпретирана като следа от преминаване през атмосферата или светкавичен термодинамичен шок при сблъсък. Използвайки рентгенова дифракция и високорезолюционна електронна микроскопия, изследователите установяват, че кристалографската решетка в дълбочина не носи следи от шокова деформация, характерни за минерали, претърпели директен астероиден удар (както е при импактитите от кратера Попигай в Русия).
