По публикации на световния печат. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Административният залез на една двадесетгодишна окупация
Новината за окончателното изтегляне на бойните подразделения на САЩ от иракските бази не предизвика медиен фурор, което само по себе си е индикатор за системно изтощение. Според официални съобщения на Министерството на отбраната на Ирак и американското командване, мисията „Вродена решителност“ (Inherent Resolve) преминава в нов формат на двустранно партньорство в областта на сигурността. В действителност зад тази дипломатическа терминология се крие отчетливото признание, че прякото военно присъствие вече не носи дивиденти, а се е превърнало в мишена.
Американският контингент вече напусна страната веднъж през декември 2011 г. по силата на споразумението SOFA (Status of Forces Agreement), подписано още от администрацията на Джордж Буш-младши. Връщането през 2014 г. под претекст борба с "Ислямска държава" бе признание за срива на държавните институции, създадени от самите американски реформатори. Днес, десет години по-късно, логистичната база „Айн ал-Асад“ в провинция Анбар и съоръженията край Ербил продължават да са обект на периодичен ракетен и дронов обстрел. Изтеглянето не е просто символ. То е техническо признание за невъзможността да се поддържа контрол над територия, където местната власт е пряко зависима от фракции, враждебни на Вашингтон.
Сравненията с нощното бягство от летище „Хамид Карзай“ в Кабул през август 2021 г. са неизбежни, макар и повърхностни на пръв поглед. В Афганистан двадесет години и над две трилиона долара приключиха с пълно възстановяване на властта на талибаните. В Ирак американският инженеринг беше по-дълбок, но резултатът се оказа не по-малко парадоксален.
Конфесионалният инженеринг и ливанският синдром в Багдад
След свалянето на Саддам Хюсеин през 2003 г. Гражданската преходна администрация, оглавявана от Пол Бремър, издаде известните заповеди № 1 и № 2 за дебаасификация и разпускане на иракската армия. Този ход ликвидира гръбнака на иракската държавност и хвърли стотици хиляди въоръжени мъже в прегръдките на бунтовническите групировки. На мястото на унитарната държава американските юридически съветници конституираха системата "Мухасаса" — етноконфесионално разпределение на властта по ливански образец.
Според тази рамка президентът задължително е кюрд, министър-председателят — шиит, а председателят на парламента — сунит. В резултат на това Ирак потъна в постоянна институционална блокировка и корупционни мрежи, разделени на партиен и религиозен принцип.
Историята показа, че тази конструкция не произвежда стабилност. Тя произвежда траен разпад. Моделът „Мухасаса“ превърна Багдад в арена на постоянна борба за ресурси между въоръжени милиции, докато държавният апарат остана безпомощен пред външни влияния.
