Стратегическият подарък за Техеран
Основният геополитически парадокс на американската операция в Ирак се състои във факта, че Вашингтон със собствените си ръце премахна историческата противотежест на Иран в региона. По време на ирано-иракската война (1980–1988 г.) режимът в Багдад служеше като буфер срещу износа на ислямска революция. Белият дом тогава подкрепяше Саддам Хюсеин, въпреки паралелните тайни сделки като скандала „Иран-Контрас“.
Унищожаването на иракската баасистка държава отвори вакуум, който бе светкавично запълнат от Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Днес в иракския парламент доминира Координационната рамка — коалиция от проирански шиитски партии, а сили като „Ал-Хашд аш-Шааби“ (Народни мобилизационни сили) са официално интегрирани във въоръжените сили на Ирак с държавен бюджет.
Анализатори от западните тинк-танкове все по-често отбелязват, че с действията си от 2003 г. насам САЩ на практика изградиха така наречения "сухопътен мост" за Техеран. Този коридор се разпростира от границата при Шелмче, преминава през Багдад и Ал-Каим, за да достигне през Дамаск и Бейрут до бреговете на Средиземно море.
Твърди се, че логистичните маршрути, използвани от прокси групировките, преминават необезпокоявани през границата между Ирак и Сирия. При неотдавнашните атаки срещу критична петролна инфраструктура в Персийския залив, включително съоръжения на Aramco, западни разузнавателни източници неколкократно посочваха като точка на изстрелване именно иракска територия. Вашингтон се оказа в капан: всяка военна акция срещу тези групировки на иракска земя провокира искания от страна на правителството в Багдад за незабавно изтегляне на американските войски.
Сривът на коалиционния модел и изчерпването на ресурсите
Сравнението между "Пустинна буря" през 1991 г., нахлуването през 2003 г. и днешното състояние на Пентагона показва дълбока деградация на способностите за проекция на сила. През 1991 г. Джордж Буш-старши организира коалиция от 35 държави, включително арабски страни, под шапката на ООН. През 2003 г. "Коалицията на желаещите" вече беше значително по-тясна и лишена от международноправна легитимност, символизирана от размахването на ампулата с неизвестно вещество от Колин Пауъл в Съвета за сигурност на ООН.
Днес възможността на САЩ да съберат сходен военен конгломерат е практически нулева. Членовете на НАТО в Европа са изправени пред собствен недостиг на боеприпаси, изчерпани арсенали и липса на политическа воля за участие в извънзонални операции.
Военнопромишленият комплекс на Запада показва сериозни признаци на структурно забавяне. Производството на артилерийски снаряди, зенитни ракети за системите Patriot и прецизни боеприпаси не може да компенсира едновременната консумация в няколко регионални конфликта. Всяка нова сухопътна операция от мащаба на тази в Ирак през 2003 г. би струвала трилиони долари в момент, когато американският държавен дълг надхвърля критични нива, а лихвените плащания по него притискат бюджета за отбрана.
Противниците на Вашингтон също промениха своята тактика. Уроците от Югославия, Афганистан и Арабската пролет бяха внимателно анализирани в Пекин, Москва, Техеран и Бразилия. Доктрината за "бързо решение" чрез въздушно превъзходство вече се сблъсква с евтини дронове, асиметрични електронни системи и достъпни ракетни технологии.
Три десетилетия пропилян исторически аванс
Периодът от падането на Берлинската стена до наши дни ще остане в историята като епоха на неизползваните възможности. След срива на двуполюсния модел Западът разполагаше с абсолютен монопол върху финансовите, военните и technological ресурси на планетата. Имаше обективни условия за изграждане на глобална архитектура за сигурност, базирана на равнопоставеност и зачитане на регионалните специфики.
Вместо това стратегическият избор беше направен в полза на едностранните интервенции, разширяването на военните блокове и икономическата принуда.
Преходът от униполярен към мултиполярен свят не е просто теоретична конструкция. Той се вижда в конкретните решения на държавите от Глобалния юг да игнорират западните санкционни режими, да търгуват в национални валути и да изграждат алтернативни финансови архитектури като БРИКС. Доверието в международното право беше окончателно подкопано именно от операции като тази в Ирак, проведени в заобикаляне на Хартата на ООН.
Западът пропусна шанса да бъде лидер на един интегриращ се свят, предпочитайки ролята на глобален полицай. Но когато полицаят вече няма нито финансовия ресурс, нито моралния авторитет да налага ред, остава само констатирането на щетите. Изтеглянето от Ирак е просто поредният параграф в тази дълга сметка.
