Нещо повече, под повърхностния слой от анатаз (титанов диоксид) диамантените зърна са напълно съхранени, а изглаждането пресича минералните граници. Това означава, че тази гладка "кора" е резултат от късни химически процеси — вероятно разтваряне от горещи мантийни флуиди, а не от метеоритно стопяване.
Алтернативният механизъм, изложен в Gondwana Research, изглежда физически брутален: в ранната история на Земята, когато планетата е понасяла удари от масивни астероиди с диаметър между 100 и 200 километра, подобно събитие е могло да разпори древната кора и да задвижи нетипично бърза, вертикална субдукция. Огромната кинетична енергия е инжектирала повърхностните седименти, богати на органика, директно в мантията за бройки хиляди години, вместо за милиони. В този свръхкомпресиран котел въглеродът мигновено кристализира в микроскопични зърна, улавяйки газови мехурчета, след което издигащият се магмен поток (плюм) е изтласкал обратно разчупените диамантени скали към повърхността.
Въпреки елегантността на този динамичен модел, той остава работна хипотеза, построена върху индиректни доказателства. Архивът на земната кора отпреди два милиарда години е силно разрушен. Екипът все още не е открил специфични диагностични минерални включвания в пробите — например силикатни фази с високо налягане като бриджманит, които биха дали окончателното доказателство, че материалът е пътувал до долната мантия и обратно. Освен това точният времеви прозорец, в който хидротермалните флуиди са разтворили и изгладили повърхността на карбонадото, остава геоChronологическа празнина. Числата от изотопния анализ показват биологичен произход на въглерода, но липсата на кратер-гостоприемен обект със същата възраст в Бразилия или Централна Африка оставя пробойни в теорията.
Историята на карбонадото е класически пример за това как минералогията се сблъсква с лимитите на собствените си инструменти. Всеки опит за опростяване на въпроса до категоричен отговор олеква пред липсата на точни преходни форми в скалния летопис.
