Преди 4,6 милиарда години гравитационният колапс на протозвездния облак е определил геометрията на нашето съществуване. Всичко, което е оцеляло след формирането на Слънцето, е било смачкано от ъгловия момент в акреционен диск. Поради тази причина Земята, Марс и Юпитер обикалят в една и съща тясна равнина – еклиптиката. Наклоните варират в рамките на броени градуси. Плутон е изключение със своите 17 градуса, но той така или иначе бе демотиран до джудже. Слънчевият екватор също има леко отклонение от седем градуса спрямо земната орбита. Извън този тесен диск обаче лежи огромно пространство, за което научната общност разполага предимно със закъснели индиректни измервания и сурови математически модели.
Истинската причина хората да не са изпратили флотилия от телескопи над Слънцето се крие в първия закон на Нютон и ракетното гориво. Всеки апарат, изстрелян от площадка в Канаверал или Куру, вече носи страничната скорост на самата Земя – приблизително 30 километра в секунда. Това е безплатен импулс, ако целта е Венера или Марс. Но ако намерението е движение перпендикулярно на еклиптиката, този дар се превръща в физическа бариера. Космическият кораб не е самолет, който да завърти руля. За да обърнете вектора на движение на 90 градуса спрямо орбиталната равнина, е необходима допълнителна скорост от над 42 километра в секунда. Траекторният проблем тук се сблъсква с химическото гориво: за да смените вектора, ви трябва маса, която от своя страна изисква още гориво, за да бъде ускорена. Ракетата се самоизяжда в изчисленията.
Затова в архивите на НАСА и Европейската космическа агенция има само шепа мисии, дръзнали да потърсят високи хелиоцентрични ширини. Класическият пример е мисията „Улис“ (Ulysses), изстреляна през есента на 1990 г. За да види полюсите, апаратът първо бе изпратен в съвсем погрешна на пръв поглед посока – към Юпитер. Единствено гигантската кладенечна гравитация на Юпитер бе в състояние да извърши необходимото тормозене на траекторията, изхвърляйки апарата под 80 градуса спрямо еклиптиката. Трябваше да се изминат стотици милиони километри до външната система, за да се постигне ъгъл, който химическите двигатели не можеха да осигурят пряко.
Данните от „Улис“ потвърдиха, че над полярните коронални дупки слънчевият вятър не просто духа, а бушува със скорости от 700 до 800 километра в секунда – почти двойно по-бързо от бавния, турбулентен поток около екватора. Но „Улис“ беше практически сляп. Поради бюджетни съкращения и теглови лимити на борда нямаше нито една камера за пряко оптично заснемане. Изследвахме полюсите така, както се проучва дълбока пещера без фенер – чрез измерване на температурата, магнитното поле и частиците, преминаващи през сензорите.
