Светът без договорени правила
Владимир Путин започва речта си на „Валдай“ на 1 октомври 2026 година с проблема за запазването на глобалния мир и сигурност в условия, при които, по думите му, много от предишните норми на международното право са отхвърлени, а нови още не са се появили. Той поставя редом с политическите конфликти технологичните промени, цифровизацията, изкуствения интелект, промените във военното дело и икономиката. Въпросът му е как при такава среда да не бъде допуснато човечеството да стигне до границата, след която политическата конфронтация престава да подлежи на контрол.
През 2007 година в Мюнхен Путин атакува еднополюсния модел, едностранното използване на сила и претенцията един център да определя правилата на международната система. Тогава Русия все още спореше със световния ред, възникнал след разпадането на СССР, без да разполага с ресурсите, които придоби през следващите две десетилетия. Китай беше далеч от сегашната си икономическа и технологична тежест. Индия имаше значително по-малко влияние. Европейският съюз разширяваше икономическото и политическото си пространство на изток, НАТО също се разширяваше, а отношенията между Русия и Запада, независимо от натрупващите се противоречия, още позволяваха сътрудничество по редица направления.
Следващите деветнадесет години промениха и Русия, и средата около нея. Войната в Грузия през 2008 година, украинската криза от 2014 година, руската операция в Сирия от 2015 година, разпадането на значителна част от предишната система за контрол над въоръженията и войната в Украйна след февруари 2022 година превърнаха руския спор със Запада от политически конфликт за принципите на международния ред във военно противопоставяне с пряко участие на огромни ресурси. Китай се превърна в икономически конкурент на Съединените щати с огромна индустриална база и собствен технологичен потенциал. Индия запази отношенията си с Москва, разшири връзките си с Вашингтон и отказа да постави външната си политика в рамките на руско-западния конфликт. Държави от Близкия изток, Азия, Африка и Латинска Америка започнаха много по-настойчиво да използват конкуренцията между големите сили за собствените си интереси.
На „Валдай“ през 2026 година Путин говори за „предишния хегемон“, който според него ще трябва да признае реалностите на многополярния свят и да работи със страните от „световното мнозинство“, отчитайки техните основни интереси. Той не свързва тази промяна с бързо установяване на нов международен ред. Формулировката му е далеч по-предпазлива: международната система „рано или късно“ ще достигне до някакъв устойчив баланс, а пътят дотам ще премине през нестабилност, непредвидими обрати и необходимост от компромиси.
В тези думи няма обещание за спокойно следхегемонно време. Отслабването на способността на една държава да налага решенията си не премахва конфликтите между останалите. Китай и Индия имат собствени стратегически интереси. Русия и Китай могат да бъдат близки по редица въпроси на международния ред, без руските и китайските интереси да се превръщат в едно и също. Турция остава член на НАТО, развива отношенията си с Русия и води политика, която не е подчинена нито на Москва, нито изцяло на Вашингтон. Саудитска Арабия запазва връзките си със САЩ, работи с Китай и координира действията си на петролния пазар с Русия. Подобно поведение не създава нов блок. То увеличава броя на държавите, които могат да откажат участие в чуждо решение.
Путин сам признава, че интересите дори на най-близките партньори никога не съвпадат напълно. Приемането на това положение променя смисъла на руската теза за многополярността. Тя не може да означава замяна на американската доминация с руска или китайска. Не може да предполага и автоматична политическа дисциплина на държавите от БРИКС или на онова много по-широко пространство, което Москва нарича „световно мнозинство“. Ако Индия има право на стратегическа автономия, тя я има и когато развива отношенията си със Съединените щати. Ако суверенитетът е принцип, Турция ще взема решения, които Москва невинаги ще одобрява. Китай няма основание да превръща собствените си интереси в продължение на руските само защото двете държави се противопоставят на еднополюсния модел.
Съединените щати не престават да бъдат световна сила поради появата на други центрове. Американската военна система от съюзи остава глобална, доларът продължава да заема централно място в международните финанси, американските технологични корпорации и финансови институции запазват огромно влияние. Китайската икономическа мощ, руският ядрен и военен потенциал, растежът на Индия и по-самостоятелното поведение на редица регионални държави ограничават възможността това американско превъзходство да бъде превръщано безпрепятствено в политическо решение за останалите.
След 1945 година правилата бяха създадени след световна война и при ясно съотношение между победителите. ООН, Съветът за сигурност, правото на вето, Бретън-Уудските институции и по-късната договорна система за контрол над въоръженията възникнаха при конкретни исторически обстоятелства. След разпадането на СССР през 1991 година подобно международно договаряне не се състоя. Съединените щати останаха единствената свръхсила, Русия преминаваше през тежка вътрешна трансформация, Китай все още не можеше да оспорва американското икономическо и технологично превъзходство. Еднополюсният момент беше резултат от съотношението на силите, а не от договор между основните участници в международната система.
Сегашното преразпределение на силата също не е договорено. Няма конференция, която да е определила мястото на Китай в бъдещата система, границите на американското военно присъствие, руските интереси за сигурност, ролята на Индия или политическата тежест на Глобалния юг. Старите институции продължават да функционират, въпреки че съотношението на силите, при което са изграждани, се променя. Нови структури се създават или разширяват, без да могат да заменят съществуващата система. БРИКС увеличава политическото си значение, но не разполага с обща външна политика, военен механизъм или наднационална власт, която да задължава членовете му да действат еднакво.
Путин поставя компромиса сред условията за достигане до бъдещия баланс. Компромисът между държави с различни интереси предполага всяка от тях да приеме, че собствената ѝ мощ има граници. За Вашингтон това засяга възможността американските политически решения да бъдат възприемани като универсални. За Москва — възможността руските представи за сигурност да бъдат съгласувани с интересите на други суверенни държави. Пекин също ще трябва да живее с държави, които искат китайски инвестиции и търговия, но не желаят китайска политическа зависимост.
Проблемът в речта на Путин е съсредоточен в периода преди подобно договаряне. Военната сила не е изчезнала, ядреното възпиране остава, конфликтите продължават, а технологиите увеличават скоростта, с която едно политическо решение може да се превърне във военна ескалация. Старите ограничения вече не притежават предишната си тежест. Новите не са създадени. Путин не посочва срок, в който това противоречие ще бъде преодоляно, и не представя готов институционален проект, който да го реши. В речта му устойчивият баланс остава резултат от бъдещо договаряне между сили, които днес все още спорят както за правилата, така и за границите на собствените си интереси.
Световното мнозинство и политиката на собствените интереси
Понятието „световно мнозинство“, което Владимир Путин използва на „Валдай“, не обозначава общ политически лагер. Между държавите, които Москва включва в тази широка категория, няма единна идеология, общ военен център или задължение за съгласувана външна политика. Китай и Индия членуват в БРИКС, поддържат огромни икономически отношения и едновременно защитават различни стратегически интереси. Саудитска Арабия съхранява връзките си със Съединените щати, развива отношенията си с Китай и работи с Русия в енергетиката. Турция е член на НАТО, но отказва отношенията ѝ с Москва да бъдат определяни изцяло от конфронтацията Русия–Запад. Самият Путин казва, че интересите дори на най-близките партньори не могат да съвпадат напълно.
Тази самостоятелност съществува и когато решенията на партньорите не устройват Москва. Индия не прекрати отношенията си с Русия след 2022 година, но продължи стратегическото си сближаване със САЩ и участието си в QUAD. Китай развива руско-китайското партньорство, без да подчинява отношенията си с Европейския съюз, държавите от Персийския залив или останалата част от Азия на руските външнополитически приоритети. Турция работи с Русия по енергийни и икономически проекти, докато в Сирия, Кавказ и Черноморския регион преследва собствени цели. Подобна свобода на действие е неизбежна, ако суверенитетът действително трябва да бъде основа на многополярната система, а не понятие, което се признава само когато чуждото решение съвпада с интересите на една от великите сили.
Русия има особена причина да предпочита подобна международна среда. Двуполюсен свят, организиран около Съединените щати и Китай, би поставил Москва пред същия проблем, срещу който тя се противопоставя от години — необходимостта останалите държави да определят поведението си спрямо два несравнимо по-големи икономически центъра. Русия разполага с ядрен паритет със Съединените щати, огромни природни ресурси, военен потенциал и географско пространство, което я прави неизбежен фактор в Европа, Арктика, Кавказ, Централна Азия и Тихоокеанския регион. Икономическият и демографският ѝ мащаб обаче е различен от китайския и американския. Международна система с повече самостоятелни центрове оставя на Москва по-голяма свобода, отколкото ново разделяне на света между Вашингтон и Пекин.
Европейското направление вече заема друго място в тази руска конструкция. След разпадането на СССР Москва в продължение на години търсеше различни форми на включване в общо политическо и икономическо пространство с Европа. Съществуваха Съветът НАТО–Русия, мащабни енергийни отношения с Европейския съюз, огромни търговски потоци и периодично възстановяваната идея за пространство от Лисабон до Владивосток. Разширяването на НАТО, кризата след 2014 година, войната в Украйна, санкциите и военното укрепване на източния фланг на Алианса практически унищожиха политическата среда, в която подобни проекти можеха да бъдат обсъждани.
В речта от 2026 година Путин поставя Евразия много по-ясно сред пространствата, в които Русия търси бъдещите си възможности. Голямото евразийско партньорство, транспортните връзки, енергийните маршрути, отношенията с Китай, Индия, Централна Азия и Близкия изток дават материална основа на тази ориентация. Русия не може да престане да бъде европейска държава и няма как политически да се „премести“ в Азия. Тя обаче вече не изгражда цялата си външнополитическа перспектива около отношенията със Западна Европа.
Преместването на икономически и политически ресурси към Азия създава и зависимост, която Москва не би могла да пренебрегне. Китайската икономика е многократно по-голяма от руската, а пренасочването на търговията и енергийните потоци след 2022 година увеличи значението на китайския пазар за Русия. Замяната на прекомерна зависимост от западните пазари, технологии и финансови механизми с прекомерна зависимост от Китай би противоречала на руската теза за стратегическа самостоятелност. По тази причина отношенията с Индия, Близкия изток, Югоизточна Азия, Африка и Латинска Америка имат значение, което не се изчерпва с увеличаването на търговския оборот.
Съединените щати остават част от същата система. Путин говори за „предишния хегемон“, а не за държава, която е изгубила способността си да влияе върху световните процеси. Американското военно присъствие, съюзите в Европа и Азия, доларът, финансовите пазари и технологичният потенциал няма да бъдат премахнати от растежа на БРИКС или от увеличаването на китайската икономическа мощ. Ограничението за Вашингтон идва от нарастващата цена на едностранното действие и от способността на други държави да отказват участие в политики, които не смятат за свои.
Путин поставя бъдещото договаряне между Изтока и Запада, Севера и Юга, без да предлага ново разделяне на света между победители. Китай няма интерес от международна система, която го държи в подчинено положение. Индия няма интерес да замени американската доминация с китайска. Русия няма интерес от американско-китайска двуполюсност. Държавите от Близкия изток вече използват отношенията си с няколко велики сили, без да предоставят изключително право на една от тях да определя регионалната им политика.
При подобно разпределение на интересите броят на участниците в договарянето се увеличава, без да се увеличава автоматично способността им да постигат съгласие. Многополярността дава повече пространство за суверенна политика и едновременно усложнява всяка обща договореност. Путин не скрива това противоречие, когато говори за несъвпадащите интереси на партньорите и за необходимостта от компромиси. Устойчивият баланс, който той очаква, ще трябва да бъде изграден между държави, които не възнамеряват да се отказват от различията си, за да го постигнат.
Сигурността, когато времето за решение се скъсява
Украйна е мястото, където руското и западното разбиране за европейската сигурност вече се сблъскаха военно. Москва свързва конфликта с разширяването на НАТО, военното сближаване на Украйна със Запада и отказа, според руската позиция, да бъдат отчетени руските възражения за сигурност. САЩ и европейските държави изхождат от правото на Украйна сама да определя външнополитическата си ориентация и разглеждат руските действия като нарушение на нейния суверенитет и териториална цялост. Зад тези две несъвместими позиции вече стоят армии, военни производства, разузнавателни системи, санкционни режими, далекобойни оръжия и ядрени сили.
Путин разглежда опасността от ескалация като последователност от действия и ответни действия, при която всяка страна обяснява следващата си стъпка с предишната стъпка на противника. В речта му присъства предупреждението, че подобна логика може да доведе до момент, след който връщането назад става невъзможно. При конфронтация между ядрени сили проблемът не се изчерпва с намерението на политическите ръководства да избегнат пряк сблъсък. Решение, замислено като ограничен натиск, може да бъде разчетено от другата страна като подготовка за действие с много по-голям мащаб.
Военните технологии намаляват времето, в което подобна грешка може да бъде установена и поправена. Хиперзвуковите системи, високоточните далекобойни средства, безпилотните комплекси, космическото разузнаване, кибероперациите и използването на изкуствен интелект при обработката на информация увеличават скоростта на военното действие. Част от договорната система, която СССР и Съединените щати изграждаха десетилетия наред, вече не функционира в предишния си вид. Военните възможности се развиват при по-слаби политически механизми за взаимно ограничаване.
Владимир Путин поставя в тази среда въпроса за правилата на въоръженото противопоставяне и се връща към Хагската конференция от 1899 година. Позоваването не предполага, че правилата могат да премахнат войната. Международното право никога не е постигало това. То може да ограничава определени средства и действия, да създава процедури и да запазва минимални граници дори между държави, които не са успели да предотвратят самия конфликт. При съвременните оръжия липсата на такива ограничения увеличава не само разрушителността на войната, но и възможността локална ескалация да придобие стратегически характер.
Използваното от Путин понятие „отговорност“ се отнася и до поведението на държавите преди достигането на тази граница. Ядреното възпиране не премахва политическото съперничество и не изисква отказ от национални интереси. То изисква противникът да знае какво другата страна смята за неприемливо и да съществуват канали, през които опасното действие да бъде различено от подготовката за война. СССР и Съединените щати достигнаха до подобни механизми след кризи, при които цената на погрешното решение стана очевидна и за двете страни.
През 2026 година Русия и Западът се намират в продължаваща конфронтация, а доверието, за което Путин говори на „Валдай“, практически трябва да бъде изграждано между държави, които не очакват политическите им противоречия скоро да изчезнат. В такава среда сигурността зависи не само от броя на ракетите, военните бюджети или съюзниците. Зависи и от способността на противниците да разбират докъде могат да стигнат, без следващото решение вече да бъде взето от логиката на военната ескалация, а не от политиците.
Русия и границите на собствената ѝ сила
Путин се връща към 1991 година и разпадането на СССР, което определя като трагедия за десетки милиони хора, оказали се извън границите на държавата, в която са живели. Тридесет и пет години по-късно този исторически опит присъства в руската външнополитическа позиция не само като памет за загубеното съветско пространство. Разпадането на СССР промени военното, икономическото и демографското съотношение между Русия и Запада, прекъсна множество стопански и човешки връзки и остави нерешени въпроси, които Москва продължи да поставя и след като отношенията със Запада преминаха от партньорство към открита конфронтация.
Русия от 2026 година не разполага с ресурсите на СССР. Няма съветската демографска база, системата от съюзници в Източна Европа и икономическия мащаб, който би ѝ позволил сама да организира алтернативен световен център по модела на Студената война. Тя запазва огромен ядрен арсенал, значителен военен потенциал, природни ресурси, територия върху Европа и Азия, присъствие в Арктика и Тихия океан, постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Войната в Украйна показа едновременно способността на руската държава да концентрира големи военни и икономически ресурси и цената, която подобно продължително противопоставяне изисква.
Москва не може сама да създаде международния ред, за който Путин говори. Китай не приема роля на младши партньор. Индия защитава собствена стратегическа автономия. Турция, Иран, Саудитска Арабия и останалите регионални сили преследват интереси, които само в отделни случаи съвпадат с руските. БРИКС разширява международното си присъствие, без да се превръща в политически или военен блок под ръководството на Москва или Пекин.
Руският интерес към многополярността произтича и от това съотношение. Система с няколко силни и самостоятелни центъра позволява на Русия да използва военната си мощ, ресурсната база, географското положение и дипломатическите си отношения, без да е необходимо да достига икономическия мащаб на САЩ или Китай. Американско-китайска двуполюсност би била значително по-неблагоприятна за Москва, защото би концентрирала основното икономическо и технологично съперничество около две държави, всяка от които многократно превъзхожда Русия по икономически показатели.
Затова формулата на Путин за признаване на „коренните интереси“ има значение и за самата Русия. Ако бъдещата система трябва да се основава на суверенни центрове, Москва няма да получи автоматично право да определя поведението на държавите около себе си, както Вашингтон няма да получи подобно право спрямо останалия свят. Компромисът, за който Путин говори на „Валдай“, предполага признаване на интереси, които няма да съвпадат, и договаряне на границите, отвъд които тяхното преследване започва да застрашава сигурността на другите.
След разпадането на СССР Русия дълго спореше за своето място в международна система, чиито основни правила вече бяха установени при американско превъзходство. В речта на „Валдай“ през 2026 година Путин поставя друг въпрос: как да бъдат договорени правилата, след като силата вече е разпределена между повече държави, а никоя от тях не разполага с достатъчен ресурс да наложи трайно собствената си воля върху всички останали.
Светът вече е променен. Правилата още не са
Речта на Владимир Путин на „Валдай“ не предлага завършен проект на нов международен ред. В нея няма институционална схема, която да замени системата, създадена след Втората световна война и променена след разпадането на СССР. Путин говори за процес, който вече е започнал и който никой отделен център не контролира изцяло. Икономическата тежест на Китай, стратегическата самостоятелност на Индия, военният потенциал на Русия, запазената мощ на Съединените щати и нарасналата свобода на действие на редица държави в Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка съществуват едновременно. Те не образуват обща политическа система.
Съединените щати няма да се откажат лесно от военното, финансовото и технологичното влияние, натрупвано десетилетия. Китай няма основание да приема международна йерархия, която не съответства на сегашната му икономическа тежест. Русия няма да се върне към модела от 90-те години, когато основните правила на международната система се определяха при несравнимо американско превъзходство. Индия не показва намерение да се подчини на дисциплината на който и да било бъдещ блок. Европейският съюз остава огромен икономически център, но въпросът за неговата стратегическа самостоятелност продължава да стои открит.
Путин използва понятието „устойчив баланс“, без да твърди, че той вече съществува. Според изложената на „Валдай“ позиция до него ще се стигне чрез признаване на промененото съотношение на силите, отчитане на основните интереси на държавите и компромиси. Тази конструкция съдържа и ограничение за самата Русия. Многополярността не може да изисква суверенитет за едни държави и политическа дисциплина от други. Москва също ще трябва да договаря онова, което не може да постигне само чрез собствената си сила.
Най-тежкият проблем остава периодът, в който светът се намира сега. Предишното съотношение на силите е нарушено, а новото не е превърнато в общоприети правила. Ядрените арсенали не са изчезнали. Военните технологии намаляват времето за политическа реакция. Войната в Украйна продължава да концентрира руско-западното противопоставяне. Съперничеството между САЩ и Китай обхваща търговията, технологиите, военната сигурност и Тихоокеанския регион. Договорите и механизмите за контрол, изграждани през предишните десетилетия, вече не покриват значителна част от новите рискове.
Затова предупреждението на Путин за възможността ескалацията да достигне до необратима граница не стои извън основната политическа линия на речта. То я определя. Светът може да има няколко центъра на сила и пак да стигне до голяма война. Самото отсъствие на хегемон не произвежда сигурност.
Многополярността вече не е прогноза за далечно бъдеще. Тя е политическата среда, в която големите държави започват да действат. Не е решен далеч по-трудният въпрос — при какви ограничения ще използват силата си.
От неговия отговор ще зависи дали новото съотношение между държавите ще бъде превърнато в международен ред, или правилата ще бъдат написани едва след сблъсък, чиято цена никой днес не може да изчисли.
