Европа започва да пресмята цената на войната
Роберт Фицо каза нещо, което допреди няколко години трудно би прозвучало от министър-председател на държава от НАТО: Словакия няма да участва в евентуална бъдеща война между Алианса и Русия. Той не заяви излизане на страната от НАТО и не постави под въпрос членството ѝ в Алианса. Заяви конкретна позиция за поведението на Словакия при евентуален пряк военен конфликт между НАТО и Русия.
Кедми се спира точно върху това. В неговия прочит стойността на позицията на Фицо е в отказа словашкият интерес да бъде заменен с общоевропейска политическа формула. Фицо говори за Словакия. Тази подробност е по-съществена от обичайното деление на „проруски“ и „антируски“ политици, с което европейският спор беше опростяван години наред.
За Братислава въпросът вече е съвсем практичен. Какво следва след доставките на оръжие? Какво следва след обучението на украински военнослужещи, разузнавателната информация, санкциите, увеличените военни бюджети? Има ли последна степен преди непосредственото военно участие и кой има право да реши, че тя е достигната?
НАТО няма решение за война с Русия. Няма и основание отделните изявления на европейски политици да бъдат представяни като доказателство за подготвено нападение. Съществува друго — постепенното разширяване на военната инфраструктура, бюджетите и производствените мощности, предназначени за дълго противопоставяне. За една малка държава разликата не е академична. Когато конфликтът се приближи до границата между снабдяване и участие, цената вече не се плаща в декларации.
Кедми вижда в поведението на част от западноевропейските правителства опит външната конфронтация да компенсира вътрешна политическа слабост. Това е негова оценка и тя не може механично да обясни кризата на европейските управляващи партии. Германският случай например е много по-неприятен, защото причините са повече: индустрия, енергийни разходи, миграция, социални разходи, недоверие към традиционните партии, огромната разлика между западните и източните провинции. Украйна вече стои вътре в тази сметка.
Фридрих Мерц не може да отдели германската политика към Киев от германския бюджет, отбранителните разходи и състоянието на индустрията. Избирателят също няма причина да ги разделя. Заводът плаща електроенергията си в Германия, не в геополитически категории. Работникът гледа заплатата и сметката си. Финансовият министър трябва да намери реални евро за отбраната, инфраструктурата и социалната система едновременно.
Резултатите на AfD показват мащаба на политическото разместване, но не доказват бъдеща промяна на германската политика към Русия. Кедми е необичайно предпазлив точно по този въпрос. Той не приема предизборните заявления на „Алтернатива за Германия“ за гаранция как партията би управлявала. Същото съмнение изразява и към Марин льо Пен. Едно е партията да говори от опозиция, друго е да влезе в кабинет и да срещне коалиционния договор, европейските институции, НАТО, бюджета, собствената администрация.
Това предупреждение си струва да бъде запомнено и у нас. Отношението към Русия не превръща автоматично една европейска партия в носител на различен обществен модел. AfD може да промени германската политика дори без да управлява — като принуди останалите партии да се прегрупират около нея и срещу нея. Това вече се случва. Колкото повече расте партията, толкова по-трудно става съставянето на мнозинство без нея.
Получава се странна политическа аритметика. Партията увеличава представителството си, а достъпът ѝ до изпълнителната власт остава блокиран. За да бъде запазена тази блокада, противниците ѝ трябва да правят все по-широки коалиции помежду си. Християндемократи, социалдемократи, зелени и други формации могат да се окажат принудени да съжителстват, защото не искат AfD в управлението.
Така изборният протест започва да променя системата още преди протестната партия да е получила министерство.
При Фицо картината е друга. Той вече управлява и носи отговорността за последствията от собствената си позиция. Затова Кедми отделя Словакия от предизборната реторика във Франция и Германия. Може да се спори дали словашкият премиер правилно оценява риска от пряк сблъсък Русия–НАТО. Не е необходимо да се спори за факта, че подобен въпрос вече се задава публично от действащ европейски министър-председател. Преди няколко години спорът беше колко оръжие трябва да получи Украйна. Сега в отделни европейски столици започват да питат къде свършва помощта и откъде започва собствената война.
Кедми не дава надежден отговор кога може да бъде премината тази граница. Такъв отговор няма и в самото интервю. Заглавието за „два дни до голяма война“ казва много повече от разговора под него. Тревожният материал е друг. Политиците вече са принудени да обсъждат граница, която доскоро предпочитаха да оставят неопределена.
Войната по тила
Кедми отхвърля връзката между приключилите избори в Русия и евентуално рязко усилване на руските военни действия. Аргументът му е прост: ако Кремъл е разполагал с възможност да постигне видим успех на фронта, политически по-изгодно би било това да стане преди гласуването. Изборите не са ограничавали руското военно командване и резултатът им не отключва някаква предварително задържана операция.
В руската тактика според него вече има промяна. Не от 21 септември и не заради изборите. Кедми я поставя приблизително в последните месец-два и я търси в ударите по обекти, от които зависи снабдяването на украинските въоръжени сили. Железопътна инфраструктура, транспортни възли, енергийни мощности, складове, маршрути от западната граница към вътрешността на страната.
Определението „нова тактика“ все пак е прекалено широко. Русия атакува украинската енергетика и транспортна инфраструктура от години. Железопътните възли също отдавна присъстват сред целите. През 2026 г. значение има честотата на атаките, тяхната концентрация и способността един и същ обект да бъде поразяван повторно след ремонт.
Украинската армия зависи от железниците по съвсем физически причини. Тежката техника, големите количества боеприпаси, гориво и резерви трябва да бъдат придвижвани през държава с огромна територия и фронт от стотици километри. Камионът дава гъвкавост. Железницата дава обем. Загубата на отделен участък не прекъсва автоматично снабдяването — товарът може да бъде пренасочен, повредата ремонтирана, да се използва друг маршрут. Всеки обход струва време, транспортен ресурс и допълнителна организация.
Кедми използва понятието „обкръжение“ в по-широк смисъл. Класическото обкръжаване прекъсва връзката между военната част и нейния тил чрез сухопътни сили. При невъзможност да бъде затворен огромен фронт същият ефект се търси чрез поражение на комуникациите — не на сто процента, както самият той уточнява, а достатъчно, за да намалее способността на армията да поддържа необходимата интензивност на бойните действия.
Тук неговата оценка изисква известна предпазливост. Разрушаването на инфраструктура не е равнозначно на нейното окончателно изваждане от употреба. Украйна натрупа сериозен опит в аварийните ремонти. Европейската помощ не се състои само от оръжие; тя включва оборудване, резервни компоненти, средства за енергийно възстановяване и финансова подкрепа. Русия трябва да открива възстановените мощности и да ги атакува повторно. Украйна трябва да съкращава времето за ремонт и да разпределя системите си така, че загубата на един възел да не парализира цяла мрежа.
Получава се продължително състезание между разрушаване и възстановяване, измервано в часове, вагони, мегавати, резервни трансформатори, локомотиви, ремонтни бригади и налични ракети.
При електроенергията поражението има и вторичен ефект. Железопътният транспорт използва електрифицирани направления. Военната промишленост се нуждае от стабилно захранване. Ремонтните предприятия, комуникационните системи и част от гражданската инфраструктура черпят ресурс от една и съща национална енергийна система. Ударът по енергиен обект може да създаде военен резултат, без самият обект да е военна база. Същевременно пораженията върху гражданската инфраструктура носят тежки последици за населението и попадат под ограниченията на международното хуманитарно право; конкретната правна оценка зависи от характера на целта, очакваното военно преимущество и вредите за цивилните.
Кедми говори и за обратното направление на тази война — украинските удари по руска територия. В интервюто се обсъждат атаките срещу Москва и нефтопреработвателни мощности. Според него броят на украинските безпилотни апарати се увеличава, докато относителната резултатност намалява заради развитието на руската противовъздушна отбрана. За тази конкретна пропорция той не представя проверими данни. Сам прави друга, далеч по-защитима уговорка: стопроцентова противовъздушна защита не съществува.
Точно затова броят на свалените апарати сам по себе си казва малко. Има значение какво е преминало през защитата и какво е поразило. Един дрон, достигнал технологично чувствителен участък в нефтопреработвателно предприятие, може да има по-голям икономически ефект от десетки апарати, унищожени далеч от целите. Защитата на Москва, военен завод, рафинерия и граничен район изисква различна плътност на ПВО. Русия разполага с огромна територия. Всеки допълнително защитаван обект означава средства, които не могат едновременно да бъдат разположени другаде.
Украйна има същия проблем в по-тежка форма. Patriot, NASAMS, IRIS-T и съветските системи, които все още са на въоръжение, не могат да покрият с еднаква плътност Киев, големите градове, енергетиката, военните предприятия, логистичните възли и фронта. Русия може да използва различни средства в една атака, включително безпилотни апарати и ракети с различни характеристики. За украинското командване изборът кой обект да получи по-силно прикритие означава приемане на по-висок риск на друго място.
Цената на прехващането също влиза в сметката. Скъпата зенитна ракета може да унищожи евтин безпилотен апарат и въпреки това решението да е правилно, ако дронът лети към обект за десетки или стотици милиони. При стотици цели месечно съотношението между цената на нападението и цената на защитата започва да натоварва производството, запасите и външните доставки.
Русия използва по-големия си производствен ресурс, за да увеличава количеството на ударните средства. Украйна компенсира част от разликата с по-евтини далекобойни безпилотни системи и избор на икономически чувствителни руски обекти. Рафинериите са очевидна цел, защото ремонтът на специфично технологично оборудване е по-сложен от възстановяването на обикновена сграда.
Кедми отделя особено място на транспортните обекти в Западна Украйна и на маршрутите, по които европейското въоръжение влиза в страната. Според неговата оценка руските удари вече се стремят да затруднят доставките още около граничните направления, преди товарите да бъдат разпределени към фронта.
Полша остава основна част от тази логистична система. Оръжие и боеприпаси пристигат на територията на държава от НАТО, преминават през логистични центрове и продължават към Украйна. След преминаването на украинска територия те попадат в зона, в която Русия може да ги разглежда като военни доставки за противника. Границата между двете държави разделя две напълно различни военнополитически реалности на разстояние от няколко метра.
Руското командване трябва да отчита тази граница при определянето на цели в Западна Украйна. Полските въоръжени сили следят въздушната обстановка от своя страна. При масирани атаки времето за оценка на траекторията на ракета или дрон може да бъде кратко. Паднала отломка, техническа повреда или грешно определена траектория не са политическо решение, но последиците им могат да изискват политическо решение.
Кедми използва крайно груб език за Полша и прави исторически обобщения, които повече показват собственото му отношение, отколкото обясняват съвременната полска политика. В разговора обаче признава възможността конфликт да възникне и без предварителен план, ако определена ситуация излезе от контрол.
Полските и руските военни не работят с абстрактното понятие „ескалация“. Те работят с въздушни коридори, координати, радиолокационни следи, време за реакция, обсег на системите и правила за употреба на сила. На запад от украинската граница действа член 5 от Вашингтонския договор. На изток от нея се води война. Разстоянието между двете може да бъде няколко километра.
Санкциите на Тръмп и границите на американския натиск
На 18 септември Доналд Тръмп подписа нов санкционен закон срещу Русия. В интервюто въпросът към Кедми е поставен през очевидното противоречие: американската администрация поддържа контакти с Москва, изпраща преговарящи, говори за възможности за договорености, а президентът едновременно подписва нов инструмент за икономически натиск.
Кедми не приема санкциите като доказателство за прекратяване на руско-американския диалог. Обяснява решението на Тръмп с американската вътрешна политика и предстоящите избори. Според него отказът да подпише приет от Конгреса санкционен пакет би създал политически разход за президента в момент, когато републиканците се нуждаят от максимална мобилизация на своя електорат.
Подписът под закон и способността той да произведе желания международен резултат са две различни неща.
Новият механизъм разширява възможностите за натиск върху държави, които продължават големи покупки на руски енергоносители. Тук Вашингтон среща Китай и Индия. Не малки икономики, зависими от американски кредит или единичен експортен пазар, а две държави с население над милиард души, огромно вътрешно потребление, собствени финансови инструменти и достатъчно политическа тежест, за да превърнат американската санкция в двустранен конфликт.
Индия купува руски петрол, защото цената и условията са изгодни за нейната икономика. Китай купува руски нефт и газ като част от много по-голяма система на енергийни отношения с Москва. Американският натиск може да увеличи транзакционните разходи, да затрудни разплащанията, корабоплаването, застраховането и достъпа до определени пазари. От това не следва автоматично, че Пекин или Делхи ще прекратят покупките.
Кедми цитира индийската позиция в най-категоричната ѝ форма: Индия сама ще определя с кого и при какви условия да търгува.
За Вашингтон проблемът е неприятен. Вторичните санкции са ефективни, когато заплахата от загуба на американския пазар или достъпа до доларовата финансова система е по-скъпа от отказа от отношенията със санкционираната държава. При Китай сметката се усложнява от мащаба на двустранната търговия със Съединените щати. При Индия — от американския интерес тя да остане стратегически противовес на Китай в Индо-Тихоокеанския регион.
Да санкционираш руския енергиен износ е едно. Да принудиш най-големите азиатски икономики да изпълнят американската политика за руския енергиен износ е друго.
Кедми е убеден, че Москва също няма да променя поведението си в трети региони само за да получи отстъпка от Вашингтон. Той отхвърля разпространяваната версия, че Русия се въздържа от определени действия в Латинска Америка или Близкия изток заради някаква непублична сделка със САЩ. В неговата интерпретация Кремъл действа там, където вижда руски интерес и разполага с реална възможност да го защити.
Това не доказва, че между Москва и Вашингтон няма непублични договорености. Публичната информация не позволява подобен категоричен извод. Още по-малко позволява да се твърди какво точно е било договорено в разговори, чието съдържание не е публикувано.
По-видим е друг пласт — съставът на американските делегации и темите, които могат да бъдат обсъждани извън непосредственото прекратяване на бойните действия в Украйна. Кедми обръща внимание на присъствието на представители, свързани с икономическата и финансовата политика. За него това е знак, че контактите не се ограничават до фронтовата линия и условията на евентуално примирие.
Русия и САЩ имат натрупани въпроси, които войната замрази, но не премахна: санкционирани активи, енергийни пазари, стратегическа стабилност, ядрени оръжия, Арктика, авиационни връзки, дипломатическа инфраструктура, финансови ограничения. Част от тях не могат да бъдат решени с един договор за Украйна. Други могат да се окажат разменна монета при такъв договор.
Тръмп има допълнителен проблем. Американският президент не води външната политика във вакуум. Конгресът разполага със законодателни и бюджетни инструменти. Републиканската партия не е монолитна по отношение на Русия. Част от американския политически елит приема преговорите като необходимост, без да приема смекчаване на санкционния натиск. Част настоява за по-твърди мерки. Самият Тръмп може да иска сделка с Москва и едновременно да подписва закон, който увеличава натиска върху нея.
Противоречието е реално. Не е задължително да означава смяна на курса.
Американската политика многократно е работила с подобни паралелни инструменти: преговори и санкции, дипломатически контакт и военно възпиране, публична конфронтация и непублични канали. Москва прави същото със свои средства. Двете държави могат да водят разговор по една тема и да си нанасят политически или икономически щети по друга.
Украйна усложнява отношенията още повече.
Кедми твърди, че Киев вече се съобразява в по-голяма степен с европейските столици, отколкото с Вашингтон. Като аргумент посочва промяната във формата на американската военна помощ: САЩ продават въоръжение, което европейските държави финансират и предоставят на Украйна.
Формулировката му е прекалено абсолютна. Украйна не може да пренебрегне Съединените щати. Американското разузнаване, оръжейните системи, резервните части, политическата тежест на Вашингтон и ролята му в НАТО остават фактори, които Киев няма как просто да замени с решения на Брюксел, Париж, Берлин или Лондон.
Финансовата тежест обаче се измества. Европа е принудена да поема по-голяма част от разхода, а това увеличава европейското влияние върху украинските решения. Колко голямо е това влияние не може да бъде измерено от публичните изявления.
Ударите по руските нефтопреработвателни предприятия показват колко сложна става тази зависимост. Киев има военен интерес да нанася икономически щети на Русия. Вашингтон има собствен интерес да не допусне действия, които могат да предизвикат резки колебания на световния петролен пазар. Европейските правителства имат трета сметка — Русия да бъде икономически отслабвана, без енергийният шок да се върне към европейската икономика през по-високи цени.
Един и същ удар може да изглежда рационален от Киев и нежелателен от Вашингтон.
Кедми поставя напрежението между Европа и администрацията на Тръмп много високо и вижда украинската политика като част от него. Тази оценка трудно може да бъде доказана само чрез отделни украински удари или публични разногласия. Европейските държави също нямат единна линия. Полша, Германия, Франция, Словакия и Унгария гледат различно на войната, санкциите и отношенията с Вашингтон. Да се говори за „Европа“ като за един политически център прикрива тези различия.
Американският санкционен закон ще срещне същия проблем. Изпълнението му няма да зависи само от текста, подписан от Тръмп, а от това срещу кого ще бъде приложен, колко широко, с какви изключения и какъв ответен икономически разход Вашингтон е готов да понесе. Китай и Индия ще направят собствената си сметка. Москва — също. В санкционния закон тази сметка не е написана.
Близкият изток: натискът около Баб ел-Мандеб
Американските дипломатически представителства в Израел, Йордания, Ирак, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Бахрейн, Катар, Кувейт и Оман са споменати в интервюто като източник на предупреждения за възможно влошаване на сигурността. Кедми не разполага с публично решение за започване на нова военна операция. Той събира няколко признака и допуска подготовка за действия около Йемен и хусите.
Сред признаците, на които се позовава, е среща в Германия между американското военно командване за Близкия изток, началници на генерални щабове от арабски държави и израелския началник на Генералния щаб. Самото наличие на военни консултации не доказва решение за удар. Съставът на подобна среща обаче предполага обсъждане на въпроси, които изискват координация между армии — противовъздушна отбрана, морска сигурност, разузнавателна информация, въздушни маршрути, защита на критична инфраструктура или подготовка на конкретни действия.
Кедми добавя съкращаването на планирано пътуване на израелския премиер до Ню Йорк и съобщенията за промени в графика на Тръмп. От тези обстоятелства извежда повишена вероятност за предстоящо действие, но не посочва информация, която да установява кога, в какъв мащаб и от кого би било предприето.
Това разграничение е необходимо. Военните щабове разработват варианти, които никога не се реализират. Дипломатическите мисии предупреждават гражданите си и при риск, който впоследствие не води до операция. Промяна в графика на политически лидер може да има повече от една причина. Отделните сигнали могат да сочат подготовка. Не са доказателство, че политическото решение вече е взето.
Баб ел-Мандеб е широк едва няколко десетки километра в най-тясната си част. През него корабоплаването от Индийския океан влиза в Червено море и продължава към Суецкия канал. Алтернативата около нос Добра надежда означава хиляди допълнителни километри, повече гориво, по-дълго използване на корабите, по-високи застрахователни и логистични разходи. Един сравнително малък въоръжен актьор в Йемен получава възможност да влияе върху транспортни разходи на компании, които нямат нищо общо с йеменската война.
Хусите не разполагат с военноморски сили, сравними с американските. Не са им необходими. Противокорабни ракети, безпилотни летателни апарати и заплахата за търговски съдове са достатъчни, за да принудят корабособствениците да включат риска в цената на маршрута. Военната разлика между САЩ и хусите е огромна. Икономическата цена на несигурността не се определя само от тази разлика.
Кедми предполага, че евентуална американска операция би целяла възстановяване на свободното корабоплаване през Баб ел-Мандеб. Военното унищожаване на ракетни установки и командни пунктове не гарантира такъв резултат. Мобилните пускови установки могат да бъдат премествани. Безпилотните системи не изискват инфраструктурата на класическа авиационна база. Разузнаването трябва да открива цели достатъчно бързо, за да бъдат поразени преди преместването им.
Йеменската география допълнително оскъпява задачата. Планински райони, населени центрове, разпръснати военни обекти, десетилетия вътрешни конфликти. Въздушното превъзходство позволява да се разрушават известни позиции. Не осигурява автоматично политически контрол върху територията.
Хусите разполагат и с външна подкрепа. Иранската помощ през годините включва технологии, компоненти, обучение и различни форми на военно сътрудничество според множество западни и регионални оценки. Точният размер на оперативния контрол на Техеран върху решенията на движението е по-труден за установяване. Да се описват хусите просто като иранско подразделение би подценило собствените им цели в Йемен.
Кедми очаква натискът върху хусите да отслаби и позициите на Иран. В интервюто той свързва Баб ел-Мандеб с Ормузкия проток и с бъдещи американско-ирански преговори. Връзката не е механична. Ормуз и Баб ел-Мандеб са различни стратегически пространства. През Ормуз преминават огромни количества петрол и втечнен природен газ от Персийския залив. Баб ел-Мандеб е критичен за връзката между Индийския океан, Червено море и Суец. Нарушаването на корабоплаването в двата района би произвело различен тип икономически шок.
Иран също не е единен политически и военен механизъм. Кедми посочва противоречия между Корпуса на гвардейците на Ислямската революция, армията, президента и други центрове на власт. Това е стара особеност на иранската система. Избраният президент, върховният лидер, КСИР, редовните въоръжени сили и религиозните институции имат различни правомощия и интереси. Външният натиск може да усили вътрешните спорове. Може и временно да ги притъпи.
Израел според Кедми няма интерес сам да влиза във военна операция срещу хусите, ако непосредствената задача може да бъде изпълнена от Съединените щати и арабски партньори. Той допуска израелско участие с разузнавателна информация и планиране, но не приема прякото включване като необходимо, освен при иранска атака срещу Израел.
За Саудитска Арабия сметката е различна. Рияд има непосредствен опит от войната в Йемен. Саудитската интервенция от 2015 г. не успя да ликвидира хусите като военно-политическа сила въпреки огромното превъзходство във въоръжение и авиация. Нова голяма операция би върнала саудитското ръководство към конфликт, от който години се опитваше да излезе.
Вашингтон може да нанесе значителни поражения на хусите. По-трудният въпрос е как изглежда военната задача след първите удари. Унищожаване на определен брой пускови установки? Прекратяване на атаките срещу търговски кораби? Пълно обезоръжаване? Промяна на властта в контролираните от движението райони? Всяка следваща формулировка изисква повече ресурс от предишната.
Цената на петрола и транспортът през Суец ще реагират не на политическите декларации, а на реалния риск за корабите. Ако застрахователите преценят, че Червено море отново е достатъчно безопасно, част от трафика може да се върне. Ако американските удари предизвикат нови атаки срещу кораби, ефектът в първите дни може да бъде обратен.
Кедми очаква успешното ограничаване на хусите да понижи напрежението върху енергийните пазари и да подобри американската позиция спрямо Иран. Това е сценарий, не установен резултат.
Баб ел-Мандеб остава отворен за корабоплаване само докато корабните компании смятат риска за приемлив. Военните могат да унищожат ракета. Решението дали следващият контейнеровоз ще мине през Червено море се взема в офис на хиляди километри от Йемен.
Когато ограничените конфликти престанат да бъдат ограничени
Кедми разглежда Русия, Украйна, Европа, Съединените щати и Близкия изток като части от една все по-напрегната международна среда. На места оценките му са категорични, на места фактите позволяват повече от едно обяснение. Най-същественият материал в разговора не е прогнозата за внезапно избухване на „голямата война“. Самото интервю не дава основания за подобен срок.
Войната в Украйна продължава да поглъща военен и икономически ресурс. Русия увеличава натиска върху инфраструктурата и логистиката. Украйна пренася ударите все по-дълбоко върху руска територия. Европейските правителства увеличават разходите за отбрана, но вътрешната цена на тази политика вече влиза в изборите. Вашингтон разговаря с Москва и едновременно използва санкциите. Китай и Индия отказват отношенията им с Русия да бъдат определяни единствено от американските приоритети. В Червено море сравнително ограничен конфликт продължава да влияе върху глобални транспортни маршрути.
Нито един от тези процеси сам по себе си не означава неизбежна световна война. Опасността е в натрупването им.
Все повече оръжие, повече военни операции близо до чужди граници, повече санкции, повече държави с различни интереси и все по-малко пространство за грешка. Решение, което в Москва изглежда ограничено, във Варшава може да бъде прочетено по друг начин. Украински удар, оправдан от Киев с военна необходимост, може да засегне интереси, които Вашингтон оценява различно. Американска операция в Йемен може да бъде замислена като ограничена акция за защита на корабоплаването и да предизвика реакция извън Йемен.
Големите войни невинаги започват в деня, в който някой решава, че иска голяма война. Понякога започват след поредица от решения, всяко от които е изглеждало ограничено за този, който го е взел.
Това е и най-сериозното предупреждение, което остава след разговора с Яков Кедми.
