Завръщането на държавата след дългото господство на пазара
Книгата на Александър Карп и Николас Замиска се появява във време, когато една от основните политически догми на последните десетилетия вече трудно издържа срещата с действителността. Държавата, която след края на Студената война трябваше постепенно да освобождава пространство за пазара, частната инициатива и глобалните икономически връзки, отново е принудена да се занимава с производство, технологии, енергетика, суровини, индустриална политика и национална сигурност. Промяната не е започнала с Алекс Карп и няма да завърши с неговата книга. Той принадлежи към онази част от американския елит, която вече е разбрала мащаба ѝ и настоява от нея да бъдат направени политическите изводи.
Тридесет години Западът живя с представата, че икономическата ефективност постепенно ще обезсили старите категории на държавната мощ. Производството можеше да бъде преместено там, където е по-евтино. Енергийните зависимости се разглеждаха преди всичко през цената. Глобалните вериги за доставки изглеждаха достатъчно надеждни, защото взаимната икономическа изгода трябваше да възпира политическото противопоставяне. Националната индустриална политика беше подозрителна дума в речника на свободния пазар. Европейски държави намаляваха военните си разходи, Съединените щати изнасяха огромни производствени мощности, а технологичната революция създаваше впечатлението, че притежанието на информация и финансов капитал е по-важно от способността физически да произведеш необходимото.
Този модел не беше измислица. Той произведе растеж, огромно разширяване на световната търговия и технологични възможности, които промениха ежедневието на милиарди хора. Същият модел натрупа зависимости, които започнаха да се виждат едва когато политическата среда се промени. Пандемията показа колко уязвими могат да бъдат глобалните вериги за доставки. Съперничеството между Съединените щати и Китай превърна полупроводниците от обикновена стока в стратегически ресурс. Войната в Украйна върна в европейската политика значението на енергийната сигурност, производството на боеприпаси, военната промишленост и способността икономиката да поддържа продължителен конфликт. Изкуственият интелект добави нова област, в която технологичното изоставане вече може да има непосредствени последици за националната мощ.
Карп гледа към тази промяна от необичайно място. Той не е политик, който настоява частният сектор да бъде подчинен на държавната стратегия. Не е и традиционен критик на големите корпорации. Той е съосновател и ръководител на Palantir – компания, израснала на границата между частното технологично предприемачество и най-чувствителните функции на държавата. Нейният бизнес с държавни институции, разузнавателни структури и отбранителния сектор превръща възгледите на Карп в нещо повече от интелектуална провокация. Те описват политическа среда, в която неговата собствена компания вече действа.
Затова критиката му към Силициевата долина не може да бъде отмината с обичайното противопоставяне между държава и бизнес. Карп обвинява технологичния елит, че е пропилял част от своя исторически потенциал. Огромен инженерен талант е бил насочен към приложения, рекламни модели, социални мрежи и все по-прецизни инструменти за потребителско удобство, докато връзката между технологията и националната способност е отслабвала. В обобщението на основните идеи на книгата тази критика е формулирана чрез образа на „тиранията на приложенията“ и чрез настояването, че Силициевата долина има морален дълг към страната, която е създала условията за нейния възход.
Зад провокативния език стои реален исторически спор. Американското технологично превъзходство никога не е било чист продукт на свободния пазар. Манхатънският проект, ядрената индустрия, космическата програма, военната авиация, ранните компютърни системи, полупроводниковите изследвания и самият интернет са свързани по различен начин с държавно финансиране, военни поръчки, университетски изследвания и стратегически програми. Частната инициатива е била огромна, но държавата често е определяла посоката, поемала е риска и е създавала пазар за технологии, които още не са имали нормален търговски живот.
Силициевата долина постепенно превърна друга история в своя основополагаща легенда. В нея предприемачът започва в гаража, бюрокрацията му пречи, рисковият капитал разпознава таланта, а свободният пазар превръща изобретението в световна революция. Държавата почти изчезва от разказа. Историческият факт, че много от фундаменталните технологии зад тази революция са израснали с публични средства и стратегическа подкрепа, остава на заден план.
Карп разбива точно тази легенда. В неговата интерпретация технологичният елит не е самосъздал се слой, който не дължи нищо на обществото. Той е продукт и на институционална среда, университети, научни програми, държавна инфраструктура, политическа стабилност и международен ред, поддържан в значителна степен от американската мощ. Затова от инженерите може да се очаква повече от създаването на следващия успешен потребителски продукт.
Тази критика засяга един от най-дълбоките проблеми на неолибералния период. Пазарът може да измери търсенето. Не може сам да реши от каква индустриална структура ще има нужда една страна след двадесет години. Не може да определи колко технологична зависимост е допустима, преди икономическата ефективност да започне да намалява политическата свобода. Не е длъжен да поддържа производство, което временно е по-скъпо, но може да се окаже жизненоважно при криза. Частният инвеститор оценява риска според очакваната възвръщаемост. Държавата е принудена да оценява и риска от това определена способност изобщо да изчезне.
Европа плати висока цена за забравянето на тази разлика. Деиндустриализацията в редица отрасли беше представяна като естествено движение към по-развита икономика на услугите. Евтините суровини, външното производство и американската военна защита позволяваха тази конструкция да изглежда устойчива. Когато условията започнаха да се променят, възстановяването на изгубен производствен капацитет се оказа много по-трудно от неговото закриване. Завод може да бъде затворен за година. Индустриална екосистема, квалифицирани работници, доставчици и инженерни школи се изграждат с десетилетия.
Карп разбира стратегическата стойност на способността да произвеждаш. Разбира и че в XXI век производството вече не може да бъде отделено от софтуера, данните и изкуствения интелект. Това прави неговата критика значително по-сериозна от поредния призив за увеличаване на военния бюджет. Той описва държава, която трябва да възстанови способността си да използва най-развитата част от собствената си икономика за стратегически цели. Проблемът се появява в самата структура на този замисъл.
Американската държава от времето на Манхатънския проект разполагаше с огромна вътрешна научна, административна и индустриална компетентност. Тя можеше да възлага задачи на частни компании, без да престава да бъде центърът, който притежава политическата инициатива и достатъчно знание, за да контролира изпълнението. Днешната технологична държава се среща с корпорации, които понякога притежават по-дълбока експертиза от самата администрация в областите, които държавата иска да използва. Това е друга конфигурация на властта.
Алгоритъмът не е снаряд, който армията купува, складира и използва независимо от производителя. Сложната софтуерна система изисква обновяване, интеграция, специалисти, инфраструктура, обработване на данни и непрекъсната техническа поддръжка. Колкото по-дълбоко подобна система навлиза в управлението, разузнаването и отбраната, толкова по-трудно става да се отдели държавната функция от частната технологична компетентност.
Palantir е един от най-ясните примери за този процес. Компанията не произвежда просто вещ, която предава на държавата след приключването на договора. Тя изгражда системи за работа с огромни информационни масиви и участва в интегрирането им в институции, за които способността бързо да превръщат данните в решения има непосредствено значение. Материалът, който разглежда 22-те идеи на Карп и Замиска, посочва и използването на Maven Smart System от американските военни.
В такава среда старият спор за „повече държава или повече пазар“ губи част от смисъла си. Държавата може да увеличава бюджетите, поръчките и стратегическото планиране и едновременно с това да увеличава зависимостта си от частни технологични центрове. Нейното завръщане не води автоматично до възстановяване на обществената власт. Понякога то създава огромен нов пазар за корпорации, които вече притежават технологиите, от които държавата се нуждае.
Затова чета Карп с много по-голямо внимание, отколкото бих чел обикновен апологет на американската военна мощ. Той е уловил реалната слабост на неолибералната държава. Пазарът не може да замени стратегията. Потреблението не може да замени обществената цел. Финансовата ефективност не може да бъде единствен критерий за национална устойчивост. Технологичният елит не може безкрайно да претендира, че неговата единствена отговорност е към акционерите и потребителите.
Съгласието ми с тази диагноза не премахва тревогата от предписанието. Възстановяването на държавната способност има смисъл, когато обществото възстановява контрол върху решенията, от които зависи неговото бъдеще. Ако държавата става по-мощна, а технологичните средства на тази мощ остават концентрирани в корпорации, получаваме структура, която трудно се побира в старите представи и за либерална държава, и за свободен пазар.
Карп нарича своя проект технологична република. За мен решаващата дума в това понятие не е „технологична“. Решаващата дума е „република“. Защото републиката започва от обществената власт над общите дела. И ако технологиите се превръщат в една от основите на суверенитета, въпросът за собствеността, контрола и политическата отговорност за тези технологии вече не може да бъде оставен само на пазара.
Когато обществената цел се превърне в национална мощ
В критиката на Карп към Силициевата долина има нещо, което отдавна липсва в езика на западния политически елит – признанието, че едно общество не може да бъде организирано единствено около индивидуалния успех, потреблението и непрекъснатото разширяване на избора. Хората живеят и чрез принадлежността си към общности, чрез чувството, че участват в нещо, което няма непосредствена пазарна цена. Образованието, науката, културата, историческата памет, обществената солидарност, сигурността не могат да бъдат сведени до отношения между доставчик и клиент.
Неолибералният модел постепенно обезцени самото понятие за обществена цел. Политиката започна да прилича на управление на услуги. Гражданинът беше насърчаван да възприема държавата почти както възприема банка, телекомуникационен оператор или търговска платформа – според качеството на непосредствено получаваната услуга. Отговорността към общността остана на заден план. Свободата все повече се разбираше като разширяване на индивидуалния избор, а много по-рядко като способност на свободни граждани да определят заедно посоката на обществото, в което живеят.
Карп вижда последиците от това изпразване. Неговото настояване технологичният елит отново да почувства задължение към собствената си страна съдържа критика към една действителна морална деформация. Човек може да бъде блестящ инженер, да притежава акции за милиони долари, да създава продукт, използван от стотици милиони души, и никога да не си зададе въпроса как неговото знание се отнася към обществото, което е направило възможно образованието, компанията и богатството му. Карп отказва да приеме подобна морална неутралност за достатъчна.
Съгласието ми с него по този въпрос е значително. Трудността идва от съдържанието, което той дава на възстановеното обществено предназначение. В „Технологичната република“ служенето на общността много бързо се свързва със служенето на националната сигурност, а националната сигурност – с възстановяването и запазването на американското технологично и военно превъзходство. Инженерът трябва да престане да се срамува от работата за отбраната. Силициевата долина трябва да възстанови отношенията си с държавните институции и въоръжените сили. Ако американският морски пехотинец се нуждае от по-добра пушка, тя трябва да бъде създадена; според авторите същата логика трябва да важи и за софтуера. Оръжията, използващи изкуствен интелект, ще се появят независимо от моралните колебания и решаващо става кой ще ги създаде и с каква цел.
Тези разсъждения имат вътрешна последователност. Държава, която допуска потенциалният ѝ противник да получи решаващо технологично предимство, трудно може да обясни собственото си бездействие с морално превъзходство. Никоя сериозна стратегия за сигурност не се изгражда върху надеждата, че другият доброволно ще се откаже от средство, което може да му даде преимущество. Ядрената епоха показа колко жестока може да бъде тази логика, а изкуственият интелект я пренася в среда, в която технологичните цикли са несравнимо по-кратки.
Проблемът не е в признаването на тази реалност. Проблемът е в превръщането ѝ в достатъчно основание за политическата посока на цялото общество.
Америка, която Карп иска да събуди от неолибералната летаргия, не се връща просто към държавата. Тя се връща към представата за себе си като държава, която трябва да притежава технологично превъзходство, защото от това зависи способността ѝ да поддържа международния ред, който смята за желателен. В обобщението на книгата присъства и твърдението, че американската мощ е била условие за продължителен период на относителен мир. За самия Карп тази връзка между американска сила и международна стабилност има положителен смисъл. За голяма част от света историческият опит с американската мощ е много по-противоречив.
След 1991 година Съединените щати притежаваха превъзходство, каквото рядко се е събирало в една държава – военно, финансово, технологично, информационно и институционално. То не предотврати войните в Югославия, Афганистан, Ирак и Либия. Не предотврати разширяването на геополитическите разделителни линии. Американското лидерство създаваше сигурност за едни държави и несигурност за други. Трудно е подобна история да бъде събрана в удобната формула, че по-голямата американска мощ означава повече международен мир.
Карп пише като американец и няма причина да се преструва на безпристрастен наблюдател на собствената си страна. Неговата откровеност дори улеснява спора. Той иска Америка да бъде достатъчно силна, за да защити своя политически модел и стратегическите си интереси. В свят на възстановено съперничество между големите сили това е разбираема национална позиция.
От България и от Европа обаче същата конструкция изглежда различно. За малката държава въпросът не се изчерпва с избора кой голям център на сила притежава най-добрата технология. Много по-съществена е собствената ѝ способност да запази пространство за политическо решение, икономическо развитие, културна самостоятелност и технологична компетентност. Подмяната на една зависимост с друга не създава суверенитет.
Европа вече усеща цената на собственото си технологично изоставане. Големите цифрови платформи са предимно американски. При най-развитите системи за изкуствен интелект европейските компании изостават от американските и китайските конкуренти. Част от критичната цифрова инфраструктура зависи от технологии, разработени извън Европейския съюз. Политическите декларации за „стратегическа автономия“ звучат много по-убедително в документите, отколкото в технологичната действителност.
България се намира още по-надолу в тази зависимост. Страна, която губи население, индустриални способности, инженерен потенциал и дългосрочна държавна компетентност, не може да компенсира това само с принадлежност към съюзи. Съюзът може да даде защита и достъп до ресурси. Не може да произведе вместо нас национален капацитет, ако самите ние не го изграждаме.
Карп заслужава да бъде прочетен и заради това неприятно напомняне. Суверенитетът през XXI век няма да се измерва само с територия, армия и дипломатическо представителство. Държава, която не разбира технологиите, върху които функционират администрацията, икономиката, комуникациите и отбраната ѝ, постепенно предава част от способността си да решава собственото си бъдеще.
Разликата между моята позиция и тази на Карп се появява при предназначението на възстановената способност. Националната мощ не може да бъде самоцел. Технологичното развитие има обществен смисъл, когато увеличава възможностите на човека, устойчивостта на икономиката, качеството на образованието, производителността, здравеопазването, сигурността и способността на обществото да определя собственото си развитие. Военната способност е необходим елемент на суверенитета, но не може да погълне неговото съдържание.
След десетилетия, през които пазарът беше превърнат почти в политическа философия, Карп предлага корекция, която заслужава сериозно отношение. Технологията отново получава обществено предназначение. Държавата отново получава стратегическа задача. Инженерът отново е призован да мисли за последствията от собственото си знание.
Същите думи могат да опишат и общество, което възстановява способността си да определя бъдещето си, и общество, което мобилизира най-добрите си способности за продължително геополитическо превъзходство. Разликата между тях се определя от целта, на която служи мощта.
Общността не може да бъде възстановена само чрез мобилизация
Възгледите на Карп стават по-интересни, когато напусне икономиката и технологиите. Тогава се вижда, че той свързва кризата на Запада с много по-дълбока загуба – отслабването на чувството за принадлежност. Общество, в което отделният човек все по-трудно разпознава нещо по-голямо от собствената си биография, губи способността да изисква жертва, служба и отговорност. Богатството не решава този проблем. Технологичното превъзходство също не го решава.
Затова в книгата се появява идеята за национална служба. Карп и Замиска виждат в нея възможност млади хора от различни социални среди отново да преживеят общо задължение. В материала с 22-те позиции на авторите тази идея е свързана и с много конкретен аргумент: войната не бива да се превръща в риск, понасян основно от определени обществени групи, докато останалата част от страната наблюдава от безопасно разстояние.
В този аргумент има социална чувствителност, която не бих отхвърлил. Общество, в което бедните воюват, средната класа плаща, а най-богатите могат да живеят почти независимо от последствията на държавната политика, трудно може да претендира за истинска гражданска общност. Проблемът е много по-стар от технологичната революция. Той засяга разпределението не само на богатството, но и на риска, отговорността и жертвата.
Карп търси изгубеното равенство през службата. Аз бих го търсил много по-рано – в самата структура на обществото.
Гражданската солидарност не се създава убедително, ако огромните различия в собствеността, възможностите, образованието и политическото влияние остават непокътнати, а общността се появява пред гражданина главно когато държавата се нуждае от неговата мобилизация. Човек трудно ще почувства държавата като своя, ако през по-голямата част от живота си я среща като отслабена институция, неспособна да защити труда му, достъпа до образование, сигурността на семейството му и бъдещето на мястото, в което живее.
Общността започва много преди казармата. Тя се създава в училището, в отношението към труда, в достъпното здравеопазване, в сигурността на старостта, в местната среда, в културата и паметта. Съществува там, където човекът знае, че обществото има задължения към него и поради това приема, че и той има задължения към обществото.
Карп усеща липсата на второто, без да отделя същото внимание на първото. Това личи и в отношението му към културната криза. Той не приема Запад, който се страхува да защитава собствената си цивилизационна традиция. Критикува автоматичното подозрение към религиозната вяра и отказа да се правят оценки между различни културни достижения. Отхвърля и празния плурализъм, при който включването се превръща в ценност само по себе си, без ясен отговор в каква общност и около какви принципи се извършва това включване.
Тези въпроси не могат да бъдат оставени на културните войни между американски либерали и консерватори. Европа също живее с тях. Общество, което не знае какво желае да предаде на следващото поколение, рано или късно превръща образованието в придобиване на професионални умения, културата – в развлечение, а историята – в поредица от обвинителни актове срещу собственото минало. Самокритиката е необходима на зрялата цивилизация. Самоотрицанието не може да бъде нейна трайна основа.
С Карп бих спорил за начина, по който тази културна увереност се свързва с твърдата сила. Цивилизацията не доказва жизнеността си с количеството оръжие, което може да произведе. Военната неспособност може да я направи беззащитна, но военната способност сама не я прави жизнена. СССР притежаваше ядрено оръжие, огромна армия, космическа програма и изключителен научен потенциал. Това не беше достатъчно, за да предотврати вътрешното разпадане на системата. Силата може да защити обществото отвън. Не може да произведе смисъла, който го държи отвътре.
Карп търси този смисъл в една Америка, която отново вярва в себе си, цени инженерите си, уважава службата, признава необходимостта от сила и престава да се срамува от собственото си историческо съществуване. Част от тази критика е основателна. Опасността се появява, когато националното самочувствие започне да се измерва чрез способността държавата да превръща технологичното си превъзходство в геополитическо.
Една общност заслужава да бъде защитавана не защото е най-силната. Тя заслужава да бъде защитавана, когато човекът има причина да я чувства като своя. Без тази връзка технологичната република може да притежава изкуствен интелект, великолепни инженери и най-модерната армия на света. Ще ѝ липсва онова, което Карп всъщност търси в цялата книга – общество, способно да повярва, че общото бъдеще има стойност отвъд личния успех.
След неолиберализма не идва непременно по-справедлив свят
Най-същественият ми спор с Карп остава политически. Неговата критика разрушава значителна част от представите, върху които беше построен западният модел след края на Студената война, без да поставя под съмнение основното разпределение на икономическата власт, създадено през същия период.
Това противоречие не е маловажно. Неолиберализмът отслаби държавата в много области, приватизира публични функции, разшири свободата на капитала и позволи концентрация на богатство, която даде на най-големите корпорации влияние, сравнимо в отделни сфери с влиянието на държавни институции. Технологичната революция ускори този процес. Данните на милиарди хора, комуникационните платформи, облачната инфраструктура, алгоритмите, изчислителните мощности и значителна част от развитието на изкуствения интелект се оказаха под контрола на частни компании.
Карп не предлага разрушаването на тази структура. Той предлага нейното стратегическо пренасочване. Технологичната корпорация, която вчера създаваше приложения, рекламни системи и потребителски услуги, утре трябва да предоставя най-добрите си инженери на задачите на отбраната, разузнаването и държавната сигурност. Частният капитал запазва собствеността. Инженерният елит запазва привилегированото си положение. Държавата се връща като голям възложител, организатор и носител на стратегическата цел.
Такъв модел не представлява връщане към класическия неолиберализъм, но не представлява и неговото социално преодоляване. В него държавата отново става силна, без обществото непременно да получава по-голяма власт върху икономиката. Политическата мобилизация се възстановява, без да се променят отношенията на собственост, които произведоха огромната концентрация на технологична мощ.
Тази особеност на „Технологичната република“ според мен е много по-важна от отделните провокативни позиции на Карп. Историята не познава правило, според което кризата на един икономически модел задължително ражда по-справедлив модел. Кризата на либералния капитализъм през първата половина на ХХ век произведе различни отговори – социална държава, държавно регулиран капитализъм, съветски модел, фашистки режими, военни икономики. След Голямата депресия американската държава на Рузвелт увеличи собствената си роля, но го направи и чрез трудово законодателство, социални програми, инфраструктурно строителство и ограничения върху финансовата власт. Държавното завръщане имаше ясно социално измерение.
При Карп такова измерение остава периферно. Работникът не заема централно място в неговата технологична република. Нито проблемът за собствеността върху технологичната инфраструктура. Нито въпросът как производителността, създадена от изкуствения интелект, ще бъде разпределена между труда, капитала и обществото. Нито опасността технологичната революция да създаде нови социални разделения между малцинството, което притежава и управлява интелигентните системи, и мнозинството, чийто труд и начин на живот ще бъдат преобразувани от тях.
Това отсъствие е съществено, защото изкуственият интелект няма да промени само войната. Той ще променя труда, администрацията, образованието, медицината, производството, информацията и отношенията между човека и институциите. Една политическа философия на технологичната епоха не може да бъде оценявана единствено според способността ѝ да произведе по-силна държава. Тя трябва да бъде оценявана и според мястото, което оставя за човека в тази държава.
Технологичният суверенитет има различен смисъл, ако служи за възстановяване на производството, науката, образованието и способността на обществото да осигурява достойно съществуване на гражданите си. Придобива друг политически характер, когато основният критерий за неговия успех е превъзходството над съперника.
Не бих подценил предупреждението на Карп. Западът действително не може безкрайно да живее от натрупаното технологично, индустриално и политическо наследство на предишните поколения. Европа вече вижда какво означава загубата на стратегически способности. Държава, която не може да произвежда, да развива собствена наука и да разбира технологиите, от които зависи, постепенно губи съдържанието на своя суверенитет.
Не бих приел и предположението, че възстановяването на тези способности само по себе си решава кризата. Силната държава не е ценност сама по себе си. Силна е била и държавата, която защитава гражданина, и държавата, която го подчинява. Технологията не разрешава тази разлика. Тя увеличава възможностите и на едната, и на другата.
Затова „Технологичната република“ за мен е ценна книга не като политическа програма, която трябва да бъде следвана, а като свидетелство за историческа промяна вътре в самия американски елит. Част от този елит вече не вярва, че пазарът, глобализацията и технологичната иновация ще бъдат достатъчни, за да запазят западното превъзходство. Той отново търси държавата, националната цел, индустриалната способност, обществената мобилизация и твърдата сила.
Няма никаква историческа гаранция, че след неолиберализма ще дойде повече демокрация, повече социална справедливост или повече човешка свобода. Може да дойде свят, в който държавата отново е силна, технологията е изключително мощна, корпорациите са незаменими, а гражданинът продължава да бъде далеч от мястото, където се вземат най-важните решения.
Тогава спорът вече няма да бъде дали държавата се е завърнала. Ще бъде на кого принадлежи завърналата се държава.
Държавата трябва да се завърне при обществото
Спорът ми с Алекс Карп не е спор за необходимостта от силна държава. Не вярвам в държава, сведена до администратор на пазара, нито в общество, което измерва развитието си единствено чрез потреблението, борсовите индекси и богатството на своите корпорации. Не вярвам и че технологичният прогрес сам по себе си прави човека по-свободен. Последните десетилетия дадоха достатъчно основания за подобни илюзии да бъдат изоставени.
Карп е прав, че Западът навлиза в епоха, в която отново ще трябва да произвежда, да планира, да развива собствена наука, да защитава технологичната си способност и да носи цената на стратегическите си решения. Прав е и когато отказва да приеме технологичния елит като затворена каста, освободена от задължения към обществото, което е направило възможно нейното възникване.
Не мога да последвам Карп там, където възстановената обществена цел започва да се слива с технологичното и военното превъзходство.
Изкуственият интелект ще даде на държавите възможности, каквито предишните поколения не са притежавали. Същите технологии могат да лекуват, да образоват, да увеличават производителността и да освобождават човешки труд. Могат да наблюдават, да селектират цели, да управляват оръжейни системи и да концентрират информация и власт в мащаб, който досегашните демократични институции никога не са били принудени да контролират.
Затова истинският въпрос на технологичната епоха няма да бъде кой притежава най-мощния изкуствен интелект. Ще бъде кой притежава политическата власт над него.
Не искам слабата държава на неолиберализма. Но не виждам освобождение и в държава, чиято възстановена мощ зависи от технологични корпорации, неподлежащи на същия обществен контрол, който изискваме от политическата власт.
Държавата трябва да се завърне. Индустрията трябва да се завърне. Науката, стратегическото мислене и способността на обществото да определя собственото си бъдеще също трябва да се завърнат.
Но държавата трябва да се завърне при обществото, а не само при корпорацията, армията и технологичния елит. В това е голямото ми несъгласие с Алекс Карп. И вероятно големият политически спор на епохата, в която вече навлизаме.
