Когато победата вече не може да бъде определена само от Вашингтон
Джон Миършаймър започва анализа си със заключение, което рядко се произнася открито във Вашингтон: Доналд Тръмп трябва да прекрати войната, да постигне споразумение с Техеран и да приеме, че американската стратегия срещу Иран не е дала очаквания резултат. Самият Миършаймър използва по-тежката дума — поражение. Това е негова оценка, а не установен факт или официална позиция на американската администрация. Но зад провокативната формулировка стои далеч по-сериозен въпрос: какво означава да спечелиш война срещу държава, която не можеш да принудиш да приеме условията ти?
Военната мощ и политическият резултат вече не съвпадат
Миършаймър оценява войната не според броя на нанесените удари, унищожените обекти или използваните оръжейни системи, а според първоначалните политически цели. Според неговото изложение Вашингтон и Израел са преследвали промяна на режима в Техеран, прекратяване на иранската способност за обогатяване на уран, ликвидиране на далекобойния ракетен потенциал и прекъсване на подкрепата за „Хамас“, „Хизбула“ и хутите. Той твърди, че нито една от тези цели не е постигната.
Тук трябва да бъдем внимателни. Представената от Миършаймър схема е неговата реконструкция на американските цели и не бива автоматично да се приема като официално обявен план на Вашингтон. Същото се отнася и за редица конкретни данни в неговото изложение. Но ако приемем критерия му за успех — дали противникът е бил принуден да промени поведението си — проблемът вече изглежда различно.
Съединените щати могат да имат огромно технологично и военно превъзходство и въпреки това да не постигнат желания политически резултат. Това не е парадокс. Иран няма нужда да победи американските въоръжени сили в класическа война. За Техеран може да е достатъчно да запази държавното управление, основните военни структури, част от ракетния си потенциал и способността да отвръща на ударите.
За Вашингтон подобен резултат не е достатъчен. Ако си започнал война с максимални цели, простото нанасяне на тежки загуби на противника не решава политическия проблем.
Точно тази разлика е в центъра на анализа на Миършаймър.
Иран не е Ирак от 2003 година
Според Миършаймър американските сили са нанесли удари по повече от 13 000 цели в рамките на 40-дневната въздушна кампания. В предоставения материал това число не е подкрепено с независимо доказателство и трябва да бъде разглеждано като твърдение на автора. По-същественото е друго: дори толкова мащабна въздушна операция според него не е довела до капитулация или до политическо отстъпление на Техеран.
Иран е трудна държава за подобна стратегия. Огромна територия, планински релеф, разпръсната военна инфраструктура, укрепени съоръжения, десетилетия натрупан опит в ракетните технологии и ядрения цикъл. Може да бъде разрушен завод, склад или пускова установка. Много по-трудно се унищожават инженерните кадри, производствените знания и способността след време част от системата да бъде възстановена.
Американският опит в Ирак създаде опасен политически навик. През 2003 година въздушната кампания беше последвана от сухопътно нахлуване, превземане на Багдад и физическо разрушаване на режима на Саддам Хюсеин. Срещу Иран подобна операция би имала съвсем други размери, рискове и човешка цена. Миършаймър ще стигне до този въпрос по-късно, но още въздушната фаза показва основното ограничение: можеш да разрушиш много и пак да не получиш капитулация.
Ормуз променя сметката
Най-опасната особеност на войната не е само иранската територия. Тя е географията около нея.
Миършаймър твърди, че Иран е успял да наложи контрол върху Ормузкия проток и че движението през него е било прекъснато. Това твърдение изисква независимо потвърждение. Но самото значение на Ормуз за международната енергийна система е достатъчно, за да се разбере защо войната срещу Иран трудно може да бъде ограничена до размяна на въздушни удари.
Техеран не е длъжен да отговаря симетрично. Американците могат да унищожават ракетни комплекси и командни центрове, докато иранският отговор може да бъде насочен към корабоплаването, регионалните бази и енергийната инфраструктура. Дори без продължително физическо затваряне на протока достатъчно високият риск влияе върху цената на транспорта, застраховането и петрола.
Това е една от причините Вашингтон да няма пълна свобода при ескалацията.
Според Миършаймър американските бази в региона са понесли сериозни поражения. Степента им отново не може да бъде установена единствено от неговия разказ. Самата уязвимост на тази инфраструктура обаче е очевидна. Авиобаза, склад за боеприпаси, пристанище или горивен комплекс не могат да бъдат преместени при всяка промяна на фронта. Американското военно присъствие около Персийския залив е създадено, за да позволява бързо проектиране на сила. При ракетна война същата инфраструктура се превръща в система от предварително известни цели.
Отбраната им изисква противоракетни средства, а те не са безкрайни.
Границата се оказва не технологична, а политическа
Тук анализът на Миършаймър става по-интересен от самата му присъда за „поражение“. Той не твърди, че Иран внезапно е станал военно по-силен от Съединените щати. Подобно твърдение би било трудно защитимо. Тезата му е, че американското превъзходство вече не осигурява автоматично способност за принуда. Разликата е огромна.
Вашингтон може да разшири въздушната кампания и да удари електроцентрали, мостове, нефтени терминали, газови съоръжения и друга инфраструктура. Но след това трябва да приеме и ответната реакция — срещу американските бази, Израел, корабоплаването и държавите от Персийския залив. Част от тези държави са силно зависими от сложна енергийна и водоснабдителна инфраструктура, включително от инсталации за обезсоляване. Една регионална война срещу такива обекти много бързо престава да бъде война само между Вашингтон и Техеран.
Затова въпросът пред Тръмп според Миършаймър вече не е дали САЩ могат да нанесат още по-тежки разрушения на Иран. Могат. Въпросът е каква политическа цел ще бъде постигната срещу цената на следващото равнище на ескалация.
Миършаймър смята, че отговорът вече е даден от самото развитие на войната: въздушните удари не са принудили Техеран да капитулира, а преминаването към много по-разрушителна кампания може да отвори регионална война, чиято икономическа и военна цена Вашингтон няма причина да желае.
Оттук започва истински трудната част от неговата теза. Ако въздушната сила не е достатъчна, остават блокадата, постепенното изтощаване или сухопътната война. САЩ според него са опитали първите две възможности в различни форми. Последната дори не са били готови да започнат.
Блокадата не решава войната: когато времето започва да работи за Иран
След прекратяването на първата мащабна въздушна кампания Вашингтон се оказва пред неприятен избор. Ако ударите не са принудили Техеран да отстъпи, американската администрация трябва или да увеличи разрушителната сила до равнище, което носи огромен риск за целия Персийски залив, или да потърси друг начин за натиск. Според хронологията, представена от Джон Миършаймър, САЩ избират второто и преминават към морска блокада.
Той поставя началото ѝ на 13 април и твърди, че тя продължава до 17 юни. Тези конкретни дати и характерът на операцията са част от изложението му и изискват независимо потвърждение. Аналитичният проблем обаче съществува независимо от точната хронология: може ли морска блокада да постигне за няколко месеца онова, което въздушните удари не са постигнали?
Историята не дава много основания за подобен оптимизъм.
Блокадата има един противник, който не може да бъде бомбардиран — времето
Икономическото задушаване на голяма държава не настъпва за седмици. Иран има собствено производство на енергийни ресурси, сухопътни граници с няколко държави, изградени търговски маршрути и десетилетен опит в работа под санкционен режим. Американските ограничения върху иранската икономика не започват с тази война. Техеран отдавна развива механизми за заобикаляне на финансови и търговски ограничения, включително чрез посредници, непрозрачни транспортни схеми и разплащания извън стандартните западни канали.
Това не прави страната неуязвима. Иранската икономика може да понесе тежки щети. Инфлацията, бюджетът, валутата и възможността за внос на технологии са чувствителни към продължителна изолация. Но между икономически щети и политическа капитулация няма автоматична връзка.
Миършаймър смята, че точно тук блокадата се сблъсква със същия проблем като въздушната кампания. За да има ефект, тя трябва да продължи достатъчно дълго. А продължителността означава Вашингтон също да плаща.
Американски кораби трябва да останат в района. Базите трябва да бъдат защитавани. Международното корабоплаване трябва да функционира в среда на постоянен риск. Съюзниците в Залива трябва да приемат, че тяхната територия и инфраструктура могат да попаднат под ответни удари. Цените на енергийните суровини реагират не само на реално прекъсване на доставките, но и на вероятността това да се случи.
Така натискът престава да бъде еднопосочен.
Спорният меморандум от 17 юни
Особено място в анализа на Миършаймър заема документ, който той определя като меморандум за разбирателство между САЩ и Иран от 17 юни. Според неговото описание документът предвижда прекратяване на огъня, възстановяване на движението през Ормузкия проток, възможност Иран отново да продава петрол, последващ 60-дневен период на преговори и решаване на въпроси около замразени ирански активи и ядрената програма.
Миършаймър отива още по-далеч и нарича този предполагаем документ фактическа американска капитулация.
Това е една от точките, където към неговия анализ трябва да се подхожда най-предпазливо. Самият предоставен материал не съдържа текста на меморандума, а твърденията за отделните му клаузи не могат да бъдат проверени единствено от думите на автора. Следователно не можем да представяме неговата интерпретация като доказан дипломатически факт.
Но ако описаните от него условия са точни, политическият смисъл действително би бил тежък за Вашингтон. Защото тогава Иран не би изпълнил основните предварително поставени според Миършаймър американски цели. Режимът би останал. Техеран би запазил способност за обогатяване на уран в някаква форма. Не би имало окончателно премахване на ракетната програма. А икономическият натиск постепенно би започнал да се разхлабва.
Това вече би било не просто прекратяване на военните действия, а значително отстъпление от максималистичните цели. Думата „капитулация“ обаче е прекалено категорична. Държавите могат да се откажат от непостижими цели, без формално да капитулират. В историята на американската външна политика подобни корекции никак не са рядкост.
Проблемът на Тръмп би бил политически друг: как да представи ограничаването на целите като победа.
Когато от голямата война остава размяна на удари
Според хронологията на Миършаймър след меморандума Вашингтон не приема окончателно новото положение. Той твърди, че в началото на юли американската страна се опитва да установи морски коридор през Ормуз, който да не бъде контролиран от Иран, а Техеран реагира срещу преминаващи кораби. Следват американски удари, ирански ответни действия и нов американски отговор.
Миършаймър нарича тази фаза tit-for-tat — ограничена размяна на удари.
И тук неговата критика е логична, макар конкретната фактология отново да се нуждае от проверка. Ако голяма въздушна кампания не е успяла да принуди Иран да приеме американските условия, трудно може да се обясни защо значително по-ограничена размяна на удари би постигнала същата задача. Тя може да наказва. Може да демонстрира решимост. Може да унищожава отделни военни обекти. Но не е ясно по какъв механизъм трябва да произведе политическа капитулация. Това е слабостта, която Миършаймър открива във всяка следваща стъпка на Вашингтон: използваните средства постепенно стават по-ограничени, докато политическите цели остават прекалено големи.
Получава се странна война. Американската страна според неговия прочит не желае да се примири с първоначалния неуспех, но същевременно не желае да плати цената за радикална ескалация.
Иран разбира това.
Сухопътната война започва с една проста сметка
Тогава остава най-старият начин за принуждаване на една държава — територията ѝ да бъде завзета. Миършаймър оценява, че само за овладяване на достатъчно иранска територия около Ормузкия проток биха били необходими над 100 000 американски военнослужещи, вероятно около 150 000. За завладяване на цял Иран биха били нужни стотици хиляди. Това са оценки на самия Миършаймър, а не представен оперативен план на Пентагона.
Точната цифра може да се оспорва. Мащабът трудно може.
Иран не е Ирак. Територията е значително по-голяма, релефът е по-труден, населението е многобройно, а въоръжените сили и паравоенните структури разполагат с възможност за продължителна съпротива. Дори успешно първоначално нахлуване не отговаря на по-неприятния въпрос: какво следва след превземането на територията?
Американският опит от Ирак и Афганистан вече е достатъчно скъп, за да направи този въпрос политически токсичен във Вашингтон.
Миършаймър посочва още един детайл. Според неговата оценка САЩ са разполагали в района с едва около 8000 военнослужещи, които биха могли да бъдат използвани непосредствено за сухопътна атака. Ако тази оценка е близка до действителността, разликата между наличната и необходимата сила сама показва доколко подобен вариант е бил реален.
Тръмп може да заплашва с по-тежки удари. Може да увеличава икономическия натиск. Може да прехвърля самолети и кораби. Но изпращането на сто или сто и петдесет хиляди американски войници в сухопътна война срещу Иран би било решение от съвсем друг политически порядък.
И тук аргументът на Миършаймър става значително по-труден за отхвърляне: ако не искаш сухопътна война, ако не можеш без неприемлив риск да разшириш въздушната война, а блокадата и ограничените удари не принуждават противника да отстъпи, пространството между войната и преговорите започва бързо да се свива.
Поражение ли е това, или граница на американската сила?
Най-спорната дума в анализа на Джон Миършаймър е „поражение“. Тя звучи категорично и върши работа като политическа присъда, но при по-внимателно разглеждане нещата са по-сложни. Съединените щати не са разгромени военно в класическия смисъл. Американските въоръжени сили не са загубили способността си да нанасят удари, флотът не е унищожен, Вашингтон разполага с огромен ресурс за продължаване на войната. Ако се гледа единствено съотношението на военната мощ, Иран няма как да бъде поставен на едно равнище със САЩ. Миършаймър обаче използва друг критерий: какво е постигнато с тази мощ. И тогава картината се променя.
Американският проблем според него не е липсата на оръжие, а на приемлив път от оръжието до политическия резултат. Вашингтон може да нанесе още хиляди удари, но ако режимът остане, ядрената инфраструктура бъде частично възстановена, ракетната програма продължи, а Техеран не прекрати регионалната си политика, разрушенията сами по себе си не дават отговор как е спечелена войната. Това е стара трудност за големите сили. Колкото по-голяма е разликата във военния потенциал, толкова по-неудобно става обяснението защо по-слабият противник продължава да отказва условията на по-силния.
Иран трябва да оцелее, Америка трябва да постигне нещо повече
Тази асиметрия е може би най-силната страна в разсъждението на Миършаймър. За Техеран прагът на приемливия резултат е по-нисък. Иранското ръководство не е длъжно да превзема американска територия, да унищожава американската армия или да принуждава Вашингтон към безусловна капитулация. Ако държавата запази управлението си, основните си военни структури и достатъчно средства за ответен удар, тя вече е осуетила една максималистична стратегия за принуда.
За Съединените щати оцеляването не е критерий за успех. Те воюват далеч от собствената си територия и трябва да покажат защо са поели военната и икономическата цена. Колкото по-амбициозни са предварително поставените цели, толкова по-трудно е впоследствие частичното отстъпление да бъде представено като победа. Точно затова предполагаемият меморандум от 17 юни има толкова голямо значение в конструкцията на Миършаймър. Ако условията му са такива, каквито той ги описва, Вашингтон би се съгласил на положение, което е много далеч от първоначалните цели, приписвани от професора на американската администрация.
Тук обаче Миършаймър вероятно натоварва думата „капитулация“ повече, отколкото фактите в предоставения материал позволяват. Компромис след неуспешна стратегия не е непременно капитулация. Дипломацията често започва точно когато цената на следващата военна стъпка стане по-висока от вероятната политическа печалба. За Тръмп подобен обрат би бил особено труден не толкова във военно, колкото във вътрешнополитическо отношение. Президент, който е започнал война с обещание за решителен резултат, трябва после да обясни защо преговаря със същото управление, което е искал да принуди да отстъпи.
Това обяснява и колебанията, които Миършаймър вижда в поведението на Тръмп — заплахи за много по-тежка въздушна кампания, следвани от прекратяване на огъня или връщане към преговори. От подобно поведение не следва непременно, че президентът вече е признал поражението си. Може да означава, че Белият дом търси равнището на натиск, при което Иран ще направи достатъчно отстъпки, без САЩ да преминат към война, чиито последици не могат надеждно да контролират. Миършаймър смята, че такова равнище вече няма. Това е централното му твърдение и точно то подлежи на проверка от последващите събития.
По-големият проблем е какво виждат останалите
Една война с Иран не се наблюдава само от Техеран, Вашингтон и Тел Авив. Китай следи какви американски ресурси се изразходват и колко бързо могат да бъдат възстановени. Русия има интерес да наблюдава работата на американската противовъздушна и противоракетна отбрана, логистиката и устойчивостта на базите. Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Катар и останалите държави от Залива правят собствена сметка доколко американското военно присъствие ги защитава и доколко самото присъствие може да ги превърне в цели при голяма регионална война.
Това е по-сериозно от въпроса кой ще обяви победа пред телевизионните камери.
Американската система на влияние в Близкия изток винаги е разчитала не само на реалната сила, но и на увереността, че Вашингтон е способен да контролира ескалацията. Съюзникът предоставя база или политическа подкрепа, защото предполага, че американското присъствие намалява неговия риск. Ако при пряк конфликт с Иран тази сметка започне да изглежда по-различно, регионалните правителства няма непременно да скъсат отношенията си със САЩ. Те просто ще започнат да се застраховат — повече отношения с Китай, по-предпазлива политика към Техеран, по-малка готовност автоматично да участват в американски инициативи.
Подобни промени рядко се обявяват с декларация. Те се виждат в договорите, пристанищата, инвестициите, дипломатическите посещения и отказите да бъде предоставена територия за една или друга операция.
Миършаймър твърди, че Китай вече е сред големите печеливши от конфликта. Формулировката е негова и е прекалено ранно да бъде приемана като окончателна оценка. Пекин обаче няма нужда Иран да победи САЩ военно. За Китай е достатъчно Вашингтон да изразходва внимание, боеприпаси, финансов ресурс и политически капитал в Близкия изток в момент, когато самата американска стратегия определя Индо-Тихоокеанския регион като основното дългосрочно направление на съперничеството.
Тук войната започва да излиза от картата на Персийския залив.
Тръмп трябва да реши не как да спечели всичко, а какво още може да получи
В края на анализа си Миършаймър настоява за бързо споразумение. Според него времето вече работи срещу Вашингтон, защото иранското ръководство разбира, че САЩ имат нужда от изход и следователно може да поставя по-тежки условия. Той смята, че Тръмп е пропуснал по-благоприятни моменти за договореност и че всеки следващ кръг преговори ще бъде по-труден.
Това не може да бъде знаено предварително. Войната понякога променя позициите много бързо, а ние не разполагаме с достатъчно данни за реалното състояние на иранските военни запаси, икономиката, вътрешнополитическото напрежение или американските резерви, за да приемем неизбежността на подобен сценарий.
Но политическият избор вече може да бъде формулиран доста по-трезво от лозунга „победа или поражение“. Ако максималните цели не могат да бъдат постигнати на приемлива цена, Вашингтон трябва да реши кои от тях са жизненоважни и кои могат да бъдат предмет на сделка. Ядрената програма е един въпрос. Балистичните ракети — друг. Ормуз — трети. Регионалните организации, подкрепяни от Техеран — четвърти. Опитът всички те да бъдат решени едновременно чрез военна принуда може да се окаже причината нито един да не бъде решен докрай.
Ако Миършаймър е прав поне в тази част, истинският тест за Тръмп започва не с поредната заплаха за удар, а на масата за преговори. Там президентът ще трябва да определи как изглежда приемливият американски резултат след война, започнала с много по-големи претенции.
Сделката с Иран вече е въпрос за цената, която Америка е готова да плати
В края на разсъждението си Джон Миършаймър оставя настрана отделните операции и стига до политическия избор пред Доналд Тръмп. Според него американският президент вече няма военен ход, който едновременно да промени съотношението в конфликта, да принуди Техеран да приеме първоначалните американски условия и да остане в границите на поносима цена за Съединените щати. Оттук идва настояването му за споразумение.
Това заключение може да се оспорва. Не знаем действителното състояние на иранските ракетни запаси, пораженията върху военната инфраструктура, производствените възможности, вътрешното икономическо напрежение или резервите, с които разполага Вашингтон. Самият Миършаймър не представя достатъчно проверими данни, за да бъде доказано, че всички американски военни възможности са окончателно изчерпани. Но след няколко различни форми на натиск въпросът вече не може да бъде сведен до това дали САЩ разполагат с още самолети и ракети. Разполагат. Спорът е какво могат да постигнат с тях, без следващата степен на ескалация да струва повече от резултата.
Тръмп се сблъсква със собствените си първоначални цели
Ако войната беше започнала с ограничена задача — например конкретна договореност за ядрената програма или определено ограничаване на ракетния потенциал, — пространство за компромис би имало много повече. При максимални цели всяко последващо отстъпление изглежда като признание, че военният натиск не е дал обещания резултат.
Миършаймър вижда точно този капан. Според него Тръмп е имал възможност да договори прекратяване на конфликта още след края на първата въздушна кампания, а по-късно е пропуснал и възможността да запази договореностите, които професорът свързва с меморандума от 17 юни. Това е неговата реконструкция на събитията и трябва да остане така обозначена. По-същественият въпрос е защо един президент би продължил натиска, ако вече е стигнал до извода, че голяма част от първоначалните цели не могат да бъдат постигнати военно.
Отговорът може да се търси и във вътрешната политика на САЩ. Преговорите сами по себе си не са проблем. Проблемът е преговорът след обещание за победа. Тогава всяка договорена отстъпка започва да се измерва спрямо думите, произнесени преди войната, а политическият противник получава готов аргумент: защо беше необходим конфликтът, ако накрая се връщаш на масата със същото правителство в Техеран?
Тръмп има и особен личен политически стил. Заплахата, натискът и демонстративното повишаване на залога често са част от начина, по който той води преговори. Затова не всяко остро изявление непременно означава подготвяна военна операция. Миършаймър обаче смята, че в случая границата на този подход вече е достигната: иранската страна е разбрала, че заплахата за следваща степен на ескалация не означава автоматично готовност тя действително да бъде предприета.
Ако Техеран е стигнал до подобна оценка, преговорната позиция на Вашингтон наистина става по-трудна.
След Иран ще остане въпросът за американското възпиране
Тук анализът излиза извън съдбата на една война. В продължение на десетилетия американската мощ работеше не само когато беше използвана, но и когато противникът допускаше, че може да бъде използвана докрай. Това е съществена част от възпирането. Не е необходимо всеки път да воюваш, ако другата страна вярва, че цената на конфронтацията ще бъде неприемлива.
Иранският случай, както го описва Миършаймър, поставя неприятно ограничение върху тази логика. Срещу голяма регионална държава, способна да удря американски бази, съюзническа инфраструктура и морски комуникации, заплахата с ескалация започва да действа и в обратна посока. Техеран също може да предупреждава, че следващата американска стъпка ще бъде посрещната с по-широк ответен удар. Нито една от страните не получава сигурност, че може безнаказано да се качва нагоре по стълбата.
Това не означава край на американското възпиране. САЩ запазват военен потенциал, с който никоя регионална държава не може да се сравнява. Но възпирането никога не се измерва само с общия брой самолети, кораби и ракети. Значение има готовността те да бъдат използвани за конкретна цел и убеждението на противника, че тази готовност е реална.
Затова последиците ще се наблюдават внимателно далеч извън Иран. В Пекин ще оценяват американското потребление на боеприпаси, логистичните натоварвания и политическата устойчивост при продължителен конфликт. Москва ще прави свои изводи за противоракетната отбрана и американската способност да поддържа едновременно няколко направления. Държавите от Персийския залив ще пресмятат много по-практично как да съчетаят американските гаранции за сигурност с необходимостта да не превръщат собствената си инфраструктура в първа линия на следваща война.
Никой от тях няма нужда да приеме тезата на Миършаймър за американско поражение. Достатъчно е да види ограничения.
Една сделка няма да върне Близкия изток в положението отпреди войната
Дори Тръмп и Техеран да стигнат до споразумение, конфликтът вече е променил политическата среда. Иран ще има допълнителен мотив да възстановява разпръснатите и защитени елементи на военния си потенциал. Американските военни ще трябва да преразгледат защитата и разположението на регионалната инфраструктура. Държавите от Залива ще търсят по-голяма дистанция от сценарии, при които техните летища, пристанища, петролни терминали и инсталации за обезсоляване могат да се окажат част от чужда военна сметка.
Ще остане и ядреният въпрос. Ако войната не е премахнала технологичната способност на Иран да обогатява уран, бъдещото споразумение отново ще трябва да се занимава с центрофуги, количества, равнища на обогатяване, инспекции и механизми за контрол. Военната сила може да унищожи физически обект. Тя не може да подпише режим за инспекции.
Това прави евентуалното връщане към дипломацията доста по-различно от признание, че дипломацията е „мека“ алтернатива на войната. След изчерпване на част от военните възможности тя може да остане единственият инструмент, чрез който конкретният политически резултат изобщо да бъде оформен и проверяван.
Миършаймър настоява Тръмп да признае поражението. Президентът почти сигурно би търсил съвсем друга формула. Американската политика познава достатъчно начини ограничаването на първоначалните цели да бъде представено като изпълнена мисия, постигнато възпиране или споразумение от позиция на силата. И Техеран ще продава същата сделка на собствената си публика като своя победа.
Думите ще бъдат избрани после. Преди това трябва да се договорят условията.
Силата има граница, когато не може да произведе политически резултат
Миършаймър нарича случилото се поражение на Съединените щати. Може да се спори с тази дума. Тя предполага завършен резултат, а конфликтът и неговите политически последици все още могат да се развиват по различни начини. Но основният въпрос, който той поставя, е по-труден за заобикаляне: какво прави една велика сила, когато притежава достатъчно оръжие да разруши противника, но не намира приемлив начин да го принуди да изпълни политическите ѝ условия?
При Иран тази граница не минава през липсата на американска военна мощ. Тя минава през цената на нейното използване. Всяко следващо равнище на ескалация разширява войната — към американските бази, Израел, държавите от Залива, Ормуз, енергийните пазари и инфраструктурата, от която зависи животът на милиони хора. Военното превъзходство остава, но свободата да бъде използвано без тежък ответен ефект намалява.
Ако изложената от Миършаймър картина е близка до действителността, Тръмп е изправен не пред избора между победа и капитулация, а пред нещо политически много по-неприятно: да намали целите си и да договори онова, което все още може да бъде договорено. За американски президент, започнал войната с далеч по-големи претенции, това няма да бъде лесно за обяснение.
Техеран също няма основание да смята, че може безкрайно да увеличава залога. Иран може да понесе разрушения, които години наред ще тежат върху икономиката и инфраструктурата му. Следователно преговорите не са подарък за едната страна. Те са признание и от двете, че продължаването на войната започва да произвежда повече риск, отколкото политическа печалба.
Точно затова най-същественото в анализа на Миършаймър не е призивът Тръмп да произнесе думата „поражение“. Едва ли ще я произнесе.
По-важно е дали Вашингтон ще приеме далеч по-трудния факт, че военната мощ не дава право сам да определяш края на всяка война.
