Америка между превъзходството и невъзможността да наложи резултата
В последното интервю на Джон Миършаймър пред Андрю Наполитано има една особеност, която лесно може да остане скрита зад отделните му оценки за Русия, Украйна, Иран или американската външна политика. На пръв поглед професорът от Чикагския университет говори за няколко различни конфликта. В действителност през целия разговор преминава една много по-голяма тема: какво се случва с една велика сила, когато военните средства, които е натрупала в продължение на десетилетия, вече не гарантират постигането на политическите цели, заради които тези средства се използват.
Това е далеч по-сериозен въпрос от простото твърдение, че Съединените щати са загубили една или друга война. Великите сили са губили войни и в периоди на възход. Вашингтон преживя поражението във Виетнам, без това да сложи край на американското глобално господство. Съветският съюз не изчезна непосредствено след Афганистан. Франция и Великобритания загубиха колониални войни, преди окончателно да се разделят с имперското си положение.
Проблемът, който Миършаймър поставя, е друг. Възможно е да настъпи момент, когато поредица от отделни неуспехи престава да бъде поредица от случайности и започва да разкрива структурна промяна в самото отношение между сила и политика. Точно там започва неговият най-сериозен аргумент.
Военната сила не е политическа власт
Миършаймър формулира в интервюто едно старо, но често забравяно положение от теорията на войната: битката може да бъде спечелена, без войната да бъде спечелена. Той припомня Виетнам, Афганистан и Ирак и противопоставя на тези случаи войната в Персийския залив през 1991 г. Според него разликата не се крие главно в способностите на американските въоръжени сили. Във всички тези конфликти Вашингтон притежава огромно технологично, разузнавателно и огнево преимущество. Разликата е в политическата задача, поставена пред военната машина.
През 1991 г. целта е ограничена: иракските сили трябва да бъдат изтласкани от Кувейт. Американското ръководство не превръща успешната военна операция в проект за цялостно преустройство на Ирак. Миършаймър вижда точно в това причината операцията да може да бъде определена като стратегически успех. Дванадесет години по-късно Вашингтон прави обратното: военната победа над армията на Саддам Хюсеин се превръща в начало на опит да бъде реконструирана политическата система на една чужда държава.
Разграничението е фундаментално. Унищожаването на противникови военни формирования е проблем, който може да бъде решаван чрез технология, логистика, разузнаване, авиация и огнева мощ. Създаването на легитимен политически ред в чуждо общество зависи от историческа памет, вътрешни идентичности, институции, религия, етнически отношения, местни елити и способността на населението да приеме новия ред като свой.
Нито един самолетоносач не може да произведе политическа легитимност. Нито една високоточна ракета не може да създаде работеща държава.
В това отношение критиката на Миършаймър не е критика към американската армия. Тя е насочена към политическата склонност да се възлагат на армията задачи, които военната сила по принцип не може сама да реши.
Парадоксът на абсолютното превъзходство
Тук се появява един парадокс, който надхвърля казаното буквално в интервюто. Колкото по-голямо е военното превъзходство на една държава, толкова по-лесно политическият ѝ елит може да започне да вярва, че военната сила е универсален инструмент. Превъзходството създава не само способности. То може да създаде и интелектуална илюзия.
След края на Студената война Съединените щати се оказаха в исторически необичайно положение. Нито една друга държава не притежаваше съпоставима комбинация от военна, технологична, икономическа и съюзническа мощ. Този момент на еднополюсност създаде политическата среда, в която употребата на сила изглеждаше относително евтина, а поражението – малко вероятно.
Американската армия можеше да разгроми редовната армия на почти всяка средна държава. Оттук обаче лесно се стига до погрешния извод, че Америка може да определя и политическото устройство, което ще възникне след разгрома на тази армия.
Миършаймър отдавна атакува точно тази логика в критиката си към либералната хегемония: когато една изключително мощна държава остане без равностоен ограничител, външната ѝ политика придобива склонност да преминава от защита на конкретни интереси към преобразуване на международната среда. Интервюто при Наполитано поставя същия проблем вече не толкова като теоретичен спор, колкото като равносметка на натрупани последствия.
Американското военно превъзходство се оказва достатъчно за завладяване на територия, сваляне на правителства и унищожаване на военна инфраструктура, но далеч по-малко надеждно като средство за производство на траен политически резултат.
Това е първият симптом на кризата на силата: способността за разрушаване остава огромна, докато способността да бъде определено онова, което ще възникне след разрушението, намалява.
Украйна и пределът на външната военна помощ
В разговора за Украйна Миършаймър пренася същата логика в съвсем различна война. Там американските войски не водят официално бойни действия срещу Русия, но американската подкрепа има огромно значение за украинската военна способност. Самият държавен секретар Марко Рубио публично заяви през февруари 2026 г., че устойчивостта на Украйна във войната се дължи в значителна степен на американските оръжия, продажбите на въоръжение и разузнавателната помощ.
Миършаймър също подчертава разузнаването като може би най-ценния американски принос. Според него информацията и помощта при планирането са представлявали съществен „force multiplier“ за украинските сили. Същевременно той е много по-скептичен към последователните надежди, възлагани на различни оръжейни системи – HIMARS, F-16, Abrams, Patriot. Неговата теза не е, че тези системи са безполезни. Той твърди, че нито една от тях не е променила фундаментално характера на войната.
Това разграничение е важно. Военното средство може да повиши цената, която противникът плаща. Може да забави неговото настъпление, да защити определени обекти или да позволи успешни операции. От това не следва автоматично, че стратегическото съотношение се обръща.
Тъкмо тук западният дебат многократно се сблъсква с проблема за „решаващото оръжие“. Очакването, че определена технологична система ще промени хода на една голяма война, често пренася логиката на тактическото превъзходство върху стратегическото равнище. Войните между големи държави обаче се определят от много повече: индустриална база, човешки резерв, производство на боеприпаси, география, способност за възстановяване на загуби, политическа воля, международни доставки и време.
Една ракета може да промени резултата от удар. Тя много по-трудно променя структурата на продължителна война.
От посредник към страна, на която Москва не вярва
По-острата част от позицията на Миършаймър засяга дипломатическите отношения между Вашингтон и Москва. Според неговата интерпретация руското ръководство вече е стигнало до заключението, че администрацията на Доналд Тръмп не може да бъде използвана като надежден посредник за политическо уреждане и затова Кремъл концентрира усилията си върху бойното поле.
Тук трябва да бъдем внимателни. Това е оценка на Миършаймър за руското възприятие, а не доказан факт за вътрешните решения на Кремъл. Може обаче да бъде поставена до едно безспорно обстоятелство: Вашингтон продължава да предоставя военна и разузнавателна подкрепа на Киев. Рубио сам описва американската роля по този начин.
Това поражда дипломатически парадокс. Държава може едновременно да подкрепя едната воюваща страна и да участва в преговори. Историята познава такива случаи. Колкото по-дълбока става обаче военната, разузнавателната и политическата ангажираност, толкова по-трудно е другата страна да възприема същата държава като неутрален арбитър.
Проблемът следователно не е формалният статут на Америка. Проблемът е доверието. А когато доверието изчезне, дипломатическата мощ започва да ерозира дори ако военната остава непокътната.
Това е вторият важен симптом в диагнозата на Миършаймър: една велика сила може да разширява участието си във военния конфликт и едновременно с това да намалява собствената си способност да определя неговия дипломатически край.
Когато противникът се научи да живее с американското превъзходство
Има още един елемент, който заслужава повече внимание, отколкото получава в самия разговор.
Военното превъзходство не съществува във вакуум. Противникът наблюдава, адаптира се и променя поведението си. Оръжие, което създава значително преимущество в началото на конфликт, може постепенно да бъде ограничено чрез електронна война, нови тактики, разпръскване на силите, маскировка, укрепления, противовъздушна отбрана или промяна на оперативните процедури. Миършаймър използва точно този аргумент, когато твърди, че Русия се е приспособявала към западните системи, предоставяни на Украйна.
Тук виждаме по-общ закон на стратегическото съперничество: превъзходството има най-голяма стойност, докато противникът още не е намерил начин да го компенсира. Съединените щати изградиха част от глобалната си военна мощ в епоха, когато можеха да разчитат на огромно технологично преимущество, практически неоспоримо въздушно господство и логистична свобода. Конфликтът с държава, която притежава собствена мощна противовъздушна отбрана, голям ракетен арсенал, индустриална база и стратегическа дълбочина, поставя американската мощ в друга среда.
Това не означава, че САЩ са престанали да бъдат военна суперсила. Подобен извод би бил несериозен. Американската ядрена триада, глобалната инфраструктура и способността за проекция на сила остават сред централните елементи на световния военен баланс. Самото американско Министерство на отбраната определя ядрената триада като основа на възпирането и средство за защита както на Съединените щати, така и на техните съюзници.
Промяната е по-фина. Светът, в който американската военна мощ действа, вече не е светът от 1991 г.
Истинската криза започва след победата
Военната мощ има поне три различни функции: да възпира противника, да го побеждава във въоръжен сблъсък и да принуждава политическата среда да се развива в желаната посока. Съединените щати продължават да имат огромни възможности в първите две измерения. Спорът, който Миършаймър отваря, е за третото.
Американският проблем през последните десетилетия не е неспособността да се унищожи армията на Саддам Хюсеин. Тя беше разгромена. Не е неспособността да бъде свален режимът на талибаните през 2001 г. Това беше постигнато за седмици. Не е липсата на технологични средства да бъде подпомагана Украйна или да бъдат поразявани цели на хиляди километри.
Проблемът започва след употребата на силата.
Какъв политически ред остава? Приема ли противникът наложения резултат? Има ли достатъчно ресурси той да бъде поддържан десет или двадесет години? Как реагират другите велики сили? Укрепва ли съюзническата система или започва да търси автономия? Поражението на един противник възпира ли останалите или ги кара да ускорят собственото си превъоръжаване?
Тези въпроси вече не принадлежат на тактиката. Те принадлежат на стратегията. И тук диагнозата на Миършаймър става много по-неприятна за Вашингтон от обикновеното твърдение, че Америка е допуснала грешки в Украйна, Ирак или Афганистан. Защото ако една държава системно постига военни резултати, които не се превръщат в устойчиви политически резултати, проблемът постепенно престава да бъде в отделните войни. Проблемът вече е в начина, по който самата държава разбира силата.
А това ни отвежда към въпроса, който Миършаймър поставя най-рязко в интервюто: защо една държава, която почти неизменно влиза във войните си с огромно военно превъзходство, толкова често излиза от тях без политическата победа, заради която е започнала да воюва?
Защо Америка печели битките и губи войните: от Виетнам до Ирак и Афганистан
Най-силната част от разговора на Миършаймър с Андрю Наполитано започва с привидно простия въпрос: защо Съединените щати толкова често губят войни, след като разполагат с най-мощната военна машина на своето време? Отговорът му отвежда към разграничение, без което американските поражения от последните десетилетия трудно могат да бъдат разбрани. Според него американската армия обикновено изпълнява успешно онова, което армията може да изпълни. Провалът настъпва, когато политическото ръководство поиска от военната победа да произведе ново общество.
Урокът от 1991 година, който Вашингтон забрави
Миършаймър определя първата война в Персийския залив като единствения несъмнен американски военнополитически успех след навлизането на САЩ във Виетнам. Обяснението му е пределно ясно: целта е ограничена. Иракската армия трябва да бъде изтласкана от Кувейт. След постигането на тази задача Джордж Буш-старши не продължава към Багдад и не превръща победата в опит за политическо преустройство на Ирак.
Това е класическо съответствие между средство и цел. Военната мощ получава задача, която може да изпълни. През 2003 г. същият противник е победен отново, но политическата цел вече е друга. Свалянето на Саддам Хюсеин не е краят на войната, а началото на проект за изграждане на нов Ирак. Американското военно превъзходство позволява режимът да бъде унищожен бързо. То не може да създаде със същата бързина легитимни институции, обществено съгласие и политическа стабилност.
Това е разликата между победа над държава и способност да управляваш последствията от нейното поражение.
Виетнам, Афганистан и границите на преобразуването
Миършаймър вижда същия модел във Виетнам и Афганистан. Във Виетнам американското технологично превъзходство не успява да компенсира политическата устойчивост на противника и националната мотивация, върху която той се опира. В Афганистан режимът на талибаните е свален за седмици през 2001 г., но двадесет години по-късно талибаните отново влизат в Кабул.
Тези случаи не са еднакви и би било исторически неточно да ги поставим под общ знаменател без уговорки. Но между тях има структурно сходство: Съединените щати могат да променят военното съотношение на силите много по-бързо, отколкото могат да променят политическата и социалната среда, която го е породила.
Миършаймър нарича последното „социално инженерство“. Терминът му е умишлено остър. Той означава убеждението, че външна сила може чрез комбинация от военна окупация, институционално изграждане и политически натиск да преобразува общество, чиито вътрешни отношения са формирани от история, която тази сила не контролира.
Но тук неговото обяснение може да бъде развито още по-далеч. Проблемът не е само в социалното инженерство. Проблемът е в разширяването на политическите цели след първоначалния военен успех.Когато противниковата армия бъде разгромена сравнително лесно, възниква изкушението първоначалната цел да бъде заменена с по-амбициозна. Военният успех започва да произвежда политически апетит. От отстраняване на заплаха се преминава към смяна на режим; от смяна на режим — към изграждане на институции; от институционално изграждане — към преобразуване на политическата култура. Така преимуществото, което прави първата победа възможна, може да подготви условията за последващия стратегически провал.
Клаузевицовият проблем на Америка
В интервюто Миършаймър напомня класическата формула на Клаузевиц, че войната е продължение на политиката с други средства. Ако приемем това положение сериозно, победата не се измерва с броя унищожени цели, превзети градове или спечелени сражения. Тя се измерва с това дали след края на насилието е възникнала политическата ситуация, заради която войната е започнала.
Оттук американските поражения изглеждат различно. Виетнам не е просто загубена военна кампания. Афганистан не е просто провалено двадесетгодишно присъствие. Ирак не е просто грешно планирана окупация. Във всеки от тези случаи се разкрива една и съща опасност: военните възможности са по-големи от политическата способност да бъдат превърнати в устойчив ред.
Това е по-дълбок проблем от грешките на отделна администрация. В продължение на десетилетия огромното американско преимущество позволява на Вашингтон да започва войни, без предварително да бъде принуден да отговори достатъчно строго на най-трудния въпрос: как изглежда политическата победа и колко струва нейното поддържане?
Когато противникът е много по-слаб, тази грешка може дълго да бъде прикривана от успехите на бойното поле. Когато обаче същата стратегическа култура се сблъска с държави, които могат да понасят удари, да се адаптират и да отвръщат, последствията стават много по-опасни.
Точно затова Иран заема толкова важно място в интервюто на Миършаймър. В неговата интерпретация там вече не става дума за невъзможността Америка да преобразува победен противник. Става дума за нещо по-тревожно: противник, който не е победен, не приема американските условия и постепенно започва сам да определя цената на прекратяването на конфликта. Това е следващото равнище на кризата на американската сила.
Иран: когато силата започва да произвежда обратния резултат
Ако Виетнам, Ирак и Афганистан показват според Миършаймър неспособността на Съединените щати да превръщат военното превъзходство в устойчив политически ред, оценката му за Иран е по-тревожна. Там той вижда друг тип стратегически неуспех: употребата на сила не просто не постига заявените цели, а започва да създава резултати, противоположни на тях.
В интервюто Миършаймър свежда първоначалните американски цели до четири: ликвидиране на иранския капацитет за ядрено обогатяване, прекратяване на далекобойните ракетни способности, ограничаване на подкрепата за регионални съюзници и въоръжени движения и, като условие за останалите цели, промяна на режима в Техеран. Неговата категорична оценка е, че нито една от четирите не е постигната.
Това е позицията на Миършаймър и трябва да бъде четена като такава, а не като безспорна равносметка на конфликта. Но аналитическият въпрос, който той поставя, е много по-важен от точната оценка на всеки отделен резултат.
Когато натискът укрепва онова, което трябва да отслаби
Най-същественият парадокс засяга ядрената програма. Ако стратегическата цел е Иран да бъде убеден, че придобиването на ядрено оръжие е ненужно или прекалено скъпо, военната атака може да произведе противоположна логика: иранският елит да стигне до извода, че единствената надеждна гаранция срещу бъдеща война е собственото ядрено възпиране.
Точно това подчертава Миършаймър. Според него след конфликта стимулът на Техеран да придобие ядрено оръжие е по-силен, докато политическите сили, които управляват Иран, са станали по-твърди. Същевременно ядрената тема, която дълго е била център на американската политика към страната, според него е изместена на заден план от непосредствения спор за прекратяването на войната и Ормузкия проток.
Ако тази оценка се потвърди в по-дълъг период, би се получил класически стратегически обрат: политика, предназначена да предотврати ядрено въоръжаване, увеличава политическата мотивация за него.
Тук проблемът вече не е количеството използвана сила. Проблемът е как противникът интерпретира тази сила.
За Вашингтон военният натиск може да бъде средство за принуда. За Техеран същият натиск може да бъде доказателство, че без собствено крайно средство за възпиране държавата остава уязвима. Двете страни могат да четат едно и също военно действие по диаметрално противоположен начин.
Ормуз и преместването на центъра на силата
Особено значение Миършаймър отдава на Ормузкия проток. Според описаната от него картина американската администрация е принудена да търси формула за неговото отваряне, докато Техеран вече настоява редица въпроси — санкции, замразени активи, репарации и бъдещият режим на протока — да бъдат решени предварително. Миършаймър стига до извода, че Вашингтон е попаднал между две политически неприемливи възможности: да приеме условия, които биха изглеждали като отстъпление, или да продължи конфликт, който не предлага очевиден път към първоначалните цели.
Тук трябва да запазим дистанция от категоричността му. Част от конкретните твърдения в интервюто за условията на Техеран, фактическото управление на протока и перспективата той да остане затворен до края на президентството на Тръмп са представени от Миършаймър като оценки на текущата ситуация и не следва автоматично да бъдат превръщани в установени факти.
По-големият стратегически проблем обаче остава. Ормуз е пространство, където географията може да компенсира огромна разлика във военните ресурси. Иран не е необходимо да постигне симетрично военно превъзходство над Съединените щати. Достатъчно е да притежава способности, които правят цената на свободното използване на това пространство достатъчно висока.
Това е една от характерните особености на съвременната силова политика. По-слабата държава не е задължена да стане по-силна от хегемона. Тя трябва да открие област, в която може да направи неговото превъзходство прекалено скъпо за използване.
Цената на войната се плаща и извън Иран
Миършаймър добавя още един пласт към равносметката си. Според него войната е изтощила американски запаси от конвенционални средства, нанесла е щети върху регионалната военна инфраструктура и е отслабила отношенията със съюзниците. Той твърди също, че Китай извлича стратегически преимущества от американското ангажиране в Персийския залив.
Тук вече се доближаваме до същинския проблем на великата сила, принудена да действа едновременно в няколко стратегически пространства. Въпросът не е дали Съединените щати могат да воюват срещу Иран. Могат. Въпросът е какво се случва с общия баланс на американската мощ, когато едновременно трябва да бъдат поддържани Украйна, присъствието в Близкия изток, съюзническите ангажименти в Европа и възпирането на Китай в Индо-Тихоокеанския регион.
Всяка използвана ракета има не само цена в долари. Тя има алтернативна стратегическа цена — същият ресурс вече не е наличен в друг театър. Така Иран придобива значение, много по-голямо от регионалния конфликт. Ако Миършаймър е прав поне в основната посока на анализа си, американският проблем вече не се измерва само с това дали Вашингтон може да нанесе тежки поражения на Техеран. По-важно е каква част от американската военна и политическа мощ трябва да бъде изразходвана, за да се постигне резултат, който противникът продължава да отказва.
А оттук започва най-опасната тема в цялото интервю. Миършаймър свързва изчерпването на конвенционалните ресурси с нарастващото значение на тактическото ядрено оръжие в американското стратегическо мислене. Ако тази връзка е реална, вече не говорим само за поредната неуспешна война. Говорим за възможна промяна в самата логика на американското възпиране.
Когато конвенционалното превъзходство отслабва: ядрената граница на американската сила
В края на интервюто Миършаймър прави твърдение, което променя мащаба на целия разговор. Според него войните в Украйна и особено срещу Иран са изтощили американските конвенционални ресурси до степен, при която Вашингтон започва да придава по-голямо значение на тактическите ядрени оръжия. Той свързва това пряко с евентуален бъдещ конфликт с Китай: ако Съединените щати не разполагат с достатъчно конвенционални средства за продължителна война, ядрената опция неизбежно придобива по-голяма тежест.
Това е сериозна теза, но причинно-следствената връзка не бива да бъде приемана безусловно. Ядреното оръжие от десетилетия заема централно място в американското възпиране, а дискусията за нестратегическите ядрени способности не започва с войните, за които говори Миършаймър. Затова би било пресилено всяко засилено внимание към тях да се обяснява единствено с изчерпването на конвенционални запаси. По-важен е проблемът зад неговата категоричност.
Когато конвенционалната война стане прекалено скъпа
В продължение на десетилетия едно от най-големите преимущества на Съединените щати беше способността да възпират и воюват, без да поставят ядрената ескалация в центъра на почти всеки конфликт. Огромното конвенционално превъзходство предоставя политическо пространство между мира и ядрената война. Колкото по-надеждно е конвенционалното възпиране, толкова по-далеч може да остане ядреното оръжие от реалното бойно поле.
Проблемът възниква, когато противниците вече не са Ирак от 1991 или 2003 г. Русия притежава собствен огромен ядрен арсенал и мощна военнопромишлена база. Китай изгражда военни способности, предназначени да затруднят американската проекция на сила в западната част на Тихия океан. Иран демонстрира друг модел — не симетрично съперничество със САЩ, а способност да повишава цената на американското военно действие чрез ракети, дронове и географското положение на страната.
При такава среда въпросът за запасите от ракети, средства за противовъздушна отбрана, производствения капацитет и скоростта на възстановяване на изразходваните боеприпаси престава да бъде технически детайл. Той се превръща в част от стратегическото възпиране. Войната между индустриални сили се печели не само с най-съвършеното оръжие, а и със способността то да бъде произвеждано достатъчно дълго.
Опасният парадокс на ядрената компенсация
Тук тезата на Миършаймър придобива истинското си значение. Ако една ядрена сила започне да се съмнява, че може достатъчно дълго да поддържа конвенционален конфликт срещу равностоен противник, възможността за ядрена употреба може да започне да изпълнява компенсираща функция. Това би било изключително опасна промяна.
Ядреното оръжие не компенсира обикновено военно изоставане така, както допълнителна ескадрила или ракетна батарея. В момента, в който ядрената употреба бъде включена като реалистичен начин за преодоляване на конвенционална неблагоприятна ситуация, границата между възпирането и ескалацията става по-тънка.
И тук американският проблем вече се среща с руския и китайския. В отношенията между ядрени велики сили няма чисто едностранна стратегическа промяна. Всяко понижаване на предполагаемия праг за ядрена употреба от едната страна влияе върху планирането на другата. Тя съкращава времето за решения, увеличава опасенията от първи удар и създава натиск за разработване на собствени средства за ответна ескалация. Това е среда, в която погрешната преценка постепенно става почти толкова опасна, колкото съзнателната агресия.
Китай е истинският тест
Миършаймър въвежда Китай неслучайно. Ако американските ресурси се разпределят едновременно между Европа, Близкия изток и Индо-Тихоокеанския регион, проблемът не е само количествен. Вашингтон трябва да решава кой театър е жизненоважен и къде ограничените ресурси носят най-голяма стратегическа стойност.
Това поставя под въпрос модел, характерен за еднополюсната епоха — убеждението, че Съединените щати могат едновременно да поддържат глобално военно присъствие, да водят регионални войни, да въоръжават съюзници и да запазват достатъчно резерв за конфликт с друга велика сила. Многополюсната среда наказва подобно разпиляване много по-тежко.
Русия, Китай и Иран не е необходимо да създадат формален военен блок, за да породят стратегически проблем за Вашингтон. Достатъчно е всяка от тези държави в собственото си пространство да изисква американски ресурси, внимание и политически капитал. Натрупването на тези ангажименти може постепенно да превърне глобалния обхват на американската сила от преимущество в източник на претоварване.
Кризата на силата не означава безсилие
Оттук трябва да направим едно разграничение, без което целият анализ би се превърнал в пропагандна схема. Кризата на американската сила не означава край на американската мощ. Съединените щати остават държава с изключителни военни, технологични, финансови и съюзнически ресурси. Нито Русия, нито Китай, още по-малко Иран, могат просто да заместят Америка във всички измерения на глобалната мощ. Тезата за внезапен американски крах би била толкова подвеждаща, колкото предишното убеждение за безграничността на американското господство.
Променя се друго: цената на превръщането на американската мощ в политически резултат.
Точно тук четирите линии в интервюто на Миършаймър се събират. В Украйна военната помощ не гарантира желания край на войната. Историята от Виетнам до Афганистан показва границите на превръщането на бойното превъзходство в политически ред. Иран демонстрира как по-слаб противник може да наложи неприемливо висока цена на по-могъщата държава. А ядрената тема показва какво може да последва, ако конвенционалните инструменти започнат да изглеждат недостатъчни пред задачите, които политиката им поставя.
Така стигаме до парадокса, който стои в основата на целия анализ. Америка не става непременно по-слаба в абсолютен смисъл. Светът става по-труден за управление чрез американската сила. И ако това е посоката на историческата промяна, най-големият въпрос пред Вашингтон вече не е как да възстанови безусловното си военно превъзходство. Въпросът е дали ще успее да приспособи политическите си цели към границите на силата си, преди опитът да компенсира тези граници с още повече сила да направи света значително по-опасен.
Когато силата вече не е достатъчна
Големият въпрос, който остава след разговора на Джон Миършаймър с Андрю Наполитано, не е дали Америка е престанала да бъде най-могъщата военна държава в света. Не е престанала. Въпросът е колко политическа власт може да произведе тази огромна военна мощ в свят, който все по-трудно приема американските условия. Тук се намира същинската промяна.
В продължение на десетилетия Вашингтон можеше да разчита, че превъзходството му ще принуждава противниците да се приспособяват към неговата воля. Днес все повече държави изграждат стратегии не за да победят Съединените щати във военно отношение, а за да направят американската победа прекалено скъпа, продължителна или политически безполезна.
Това променя самото значение на силата. Една велика държава може да притежава хиляди самолети, ракети, военни бази и огромен ядрен арсенал и въпреки това да открива, че политическият резултат се изплъзва. Тя може да спечели сражението, да разруши инфраструктурата на противника и да наложи колосални загуби, но ако след всичко това противникът продължава да отказва нейните условия, военният успех вече не е равнозначен на стратегическа победа.
В това е предупреждението на Миършаймър. Истинската опасност за Америка не е, че утре ще стане слаба. Опасността е да продължи да определя целите си така, сякаш светът все още е еднополюсният свят от 1991 година. Защото историческата граница на една хегемония не настъпва непременно тогава, когато тя губи оръжията си.
Тя настъпва, когато оръжията вече не могат да ѝ осигурят света, който политиката ѝ иска да създаде.
