От държавника към политическия мениджър
Преди осем десетилетия Европа беше разрушена до основи. Градове лежаха под развалините, икономиките бяха съсипани, милиони хора търсеха ново начало, а старият международен ред бе престанал да съществува. От тази историческа катастрофа постепенно се появи поколение политици, което пое върху себе си задачата да изгради нов свят. Сред тях се открояваха Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер, Уинстън Чърчил, а по-късно и Хенри Кисинджър – личности с различни убеждения, различен политически стил и различни национални интереси, но с една обща особеност. Всеки от тях гледаше на политиката като на историческа мисия, а не като на професионална кариера.
Днес подобни фигури изглеждат все по-редки. Политическите системи продължават да избират президенти, министър-председатели и министри, но усещането, че сред тях се появяват хора, способни да определят съдбата на държавите за десетилетия напред, постепенно отслабва. Управлението става все по-технологично, администрациите – все по-многобройни, експертните съветници – все по-влиятелни, а личността на политическия лидер заема все по-малко място в процеса на вземане на решения.
Тази промяна трудно може да бъде обяснена с липсата на талантливи хора. Университетите никога не са подготвяли толкова образовани поколения. Държавната администрация никога не е разполагала с толкова много експерти, анализи, статистика и технологии. Партиите никога не са инвестирали толкова средства в подбор, комуникация и публичен образ. Ако измерваме политиката единствено чрез професионалната подготовка, съвременният елит би трябвало да превъзхожда предишните поколения.
И все пак остава усещането, че нещо съществено липсва.
Все по-рядко се появяват личности, които могат да формулират голяма национална цел, да убедят обществото да понесе тежки решения и да защитят своята позиция дори срещу моментното обществено настроение. Политикът постепенно започна да се превръща в човек, който следи рейтингите, обществените нагласи и ежедневния медиен цикъл много повече, отколкото историческите перспективи пред собствената си държава.
Това поражда въпрос, който далеч надхвърля оценката за един или друг министър или президент. Дали политическите институции вече са способни да създават държавници? Или през последните десетилетия самият механизъм за подбор на управляващите се е променил толкова дълбоко, че лидерството постепенно е започнало да се възприема като риск, а не като необходимост?
Историята на големите държавници
Шарл дьо Гол никога не е бил просто успешен политик. Той мисли Франция като цивилизация, а не като поредния европейски участник в международните институции. За него държавният глава не е администратор на настоящето, а човек, който носи историческата памет и бъдещето на нацията. Тъкмо затова често влиза в конфликт със собствените си съюзници, с политическите партии и дори с общественото мнение. Легитимността на решенията му не произтича единствено от изборния резултат, а от убеждението, че защитава дългосрочния интерес на Франция.
Конрад Аденауер изгражда следвоенна Германия в условия, при които всяка грешка би могла да върне страната към катастрофата. Неговата политика далеч не е сбор от текущи управленски решения. Тя представлява стратегия за десетилетия напред, основана върху ясна представа какво трябва да стане Германия след Втората световна война.
Уинстън Чърчил вероятно остава най-яркият пример за лидер, който отказва да се подчини на общественото настроение. В навечерието на войната голяма част от британския политически елит търси компромиси и отстъпки. Чърчил предупреждава, че подобна политика ще направи бъдещата война още по-тежка. Дълго време той остава почти сам в своите оценки. Историята по-късно показва колко висока е цената на тази самота.
Хенри Кисинджър принадлежи към друго поколение и друга политическа школа, но също разглежда международните отношения като дълга историческа игра между цивилизации, интереси и баланси на силите. Неговите книги и дипломатическа практика показват рядко срещана способност да съчетава история, философия, геополитика и държавно управление в една обща стратегия.
Тези личности трудно могат да бъдат поставени под общ знаменател като идеология. Те често се разминават по почти всички ключови въпроси. Общото между тях се намира другаде. Всеки притежава историческа перспектива, вътрешна независимост и готовност да носи личната тежест на своите решения. Те не чакат институциите да произведат визия. Те самите създават визията, около която институциите започват да се променят.
Днес подобен модел постепенно изчезва. Все повече държавни ръководители идват от дългогодишна партийна кариера, преминават през почти еднакви образователни програми, работят в сходни международни организации, използват еднакви експертни мрежи и комуникационни стратегии. Различията между тях често изглеждат по-малки от приликите. Политическият спор все по-често се свежда до различни управленски техники, докато фундаменталните представи за държавата, суверенитета, националния интерес и историческото развитие започват да се уеднаквяват.
Това не означава, че съвременните политици са по-малко интелигентни от своите предшественици. Променило се е друго. Променили са се условията, при които се изграждат бъдещите елити. Променил се е моделът, по който обществото възнаграждава политическото поведение. Променил се е и критерият, по който се определя кой заслужава да достигне върха на властта.
Оттук започва истинският проблем. Големите лидери не изчезват случайно. Когато една и съща тенденция се наблюдава в различни държави, в различни партии и в различни политически системи, причината трябва да се търси много по-дълбоко от качествата на отделните личности. Тя се намира в начина, по който самите елити започват да възпроизвеждат себе си.
Тъкмо там се крие най-голямата промяна през последните четири десетилетия.
Как институциите започнаха да произвеждат администратори вместо държавници
Ако приемем, че съвременната политика изпитва недостиг на големи държавници, логичният въпрос е кога започва тази промяна. Историята рядко предлага една-единствена дата, от която всичко тръгва в нова посока. По-често става дума за процес, който продължава десетилетия, почти незабележимо променя правилата и едва след време става ясно, че резултатът вече няма нищо общо със стария модел.
След Втората световна война западните демокрации изграждат изключително сложна система от международни организации, национални администрации, независими агенции, регулаторни органи и експертни структури. Това е естествен отговор на един свят, който става все по-взаимосвързан и все по-технологичен. Управлението вече не може да разчита единствено на политическата интуиция. Необходими са икономисти, юристи, финансисти, специалисти по сигурността, дипломати, учени и хиляди професионалисти, които ежедневно поддържат функционирането на държавата.
Този процес сам по себе си е напълно закономерен. Възниква друг проблем. Постепенно администрацията престава да бъде инструмент на политическото лидерство и започва да се превръща в негов заместител.
Преди половин век политическият лидер определяше посоката, а институциите търсеха начин тя да бъде реализирана. Днес все по-често институциите определят рамката, в която политикът има право да действа. Пространството за стратегически избор постепенно се стеснява, докато управлението започва да прилича на прецизно следване на предварително написани процедури.
Тази трансформация промени и самия тип хора, които достигат до върха на политиката.
Някога партийната кариера минаваше през тежки обществени конфликти, през участие в местното самоуправление, синдикатите, обществените движения, университетските дебати или държавната администрация. Политикът натрупваше житейски опит извън самата политика. Работеше като адвокат, офицер, инженер, преподавател, лекар, журналист или предприемач. Политическата дейност беше продължение на вече изградена личност.
Днес в много държави се наблюдава различна тенденция. Все повече млади хора започват кариерата си като партийни сътрудници, парламентарни експерти, служители в министерства, европейски институции или политически кабинети. Те прекарват целия си професионален живот вътре в политическата система, без почти никакъв досег с реалната икономика, производството, армията или бизнеса. Познават отлично механизмите на властта, но често нямат личен опит с обществото, което трябва да управляват.
Това постепенно създава своеобразна политическа каста. Нейните представители говорят на един и същ професионален език, използват еднакви понятия, посещават сходни университети, участват в едни и същи международни програми, изграждат контактите си в сходни институции и възприемат близки модели на мислене. Различните партии започват да приличат една на друга далеч повече, отколкото на собствените си избиратели.
Подобна среда естествено насърчава хората, които умеят да се приспособяват. Кариерата започва да зависи не толкова от способността да предлагаш нови идеи, колкото от умението да не създаваш излишни конфликти. Независимият характер постепенно се превръща в недостатък. Лоялността към организационната йерархия започва да тежи повече от оригиналното мислене.
Променя се и разбирането за политически риск.
За Дьо Гол рискът означава да се противопоставиш на огромна част от френския елит в защита на собствената си визия за Франция. За Чърчил рискът означава да останеш почти сам срещу политиката на умиротворяване. За Аденауер рискът означава да направиш избори, които ще определят съдбата на Германия за поколения напред.
В съвременната политика рискът често се свежда до опасността рейтингът да спадне с няколко процента, дадено телевизионно участие да бъде неубедително или социалните мрежи да предизвикат негативна кампания. Политическата енергия започва да се изразходва в непрекъснато управление на публичния образ, докато стратегическите въпроси остават на заден план.
Тази промяна е тясно свързана и с новата роля на медиите.
Политиците от миналия век са произнасяли десетки речи годишно. Съвременният политик прави десетки публични изяви всяка седмица. Новинарският цикъл вече се измерва в часове, а понякога и в минути. Всяко изказване моментално се превръща в предмет на коментари, социологически измервания и информационни атаки.
При подобен натиск естественият инстинкт е предпазливостта. Всеки публичен жест започва да се изчислява предварително. Всеки израз се проверява многократно. Спонтанността изчезва, а с нея постепенно изчезва и политическата смелост.
Така възниква една любопитна закономерност. Колкото по-съвършени стават механизмите за политическа комуникация, толкова по-рядко обществото чува истински нови идеи. Посланията започват да приличат на внимателно редактирани корпоративни презентации. Те са прецизни, балансирани, добре премерени и почти никога не излизат извън предварително одобрените рамки.
Това вече не е среда, в която лесно могат да се появят личности като Дьо Гол или Чърчил.
Големият лидер почти винаги нарушава установеното равновесие. Той предлага нова посока, поставя под съмнение съществуващите догми и влиза в конфликт с влиятелни интереси. Подобно поведение неизбежно създава напрежение. Съвременните политически институции, напротив, все повече се стремят да минимизират всяко напрежение още в процеса на подбора на бъдещите управляващи.
В резултат системата започва постепенно да филтрира точно онези качества, които някога са създавали големите държавници. Амбицията се допуска, но само ако остава предвидима. Интелектът се насърчава, стига да не поставя под въпрос основните правила. Самостоятелността се приема, докато не започне да пречи на вътрешната дисциплина.
Накрая на върха достигат хора с безспорни административни способности, отлично образование и сериозен управленски опит, но все по-малко личности, които притежават вътрешната свобода да променят курса на историята.
Това обаче е само едната страна на проблема.
През последните тридесет години настъпи още една промяна, която вероятно оказва още по-силно влияние върху качеството на политическите елити. Политиката постепенно престана да бъде мястото, където се водят големите философски спорове за бъдещето на обществото. Вместо битка между идеи започна да доминира управлението на консенсуса. А когато обществото престане да спори за своето бъдеще, неизбежно започва да произвежда управители на настоящето вместо архитекти на утрешния ден.
Когато политиката загуби големите идеи, лидерството се превърна в излишен риск
Всеки голям държавник е рожба не само на своя характер, но и на една голяма идея. Без подобна идея лидерството трудно би надхвърлило рамките на ежедневното управление. Политикът може успешно да администрира държавата, да поддържа икономическата стабилност и да реагира на текущите кризи, но ако няма ясна представа накъде трябва да върви обществото след десет, двадесет или тридесет години, той неизбежно остава пленник на настоящето.
През XIX и голяма част от XX век политиката се движи от мащабни исторически проекти. Националното обединение на Германия и Италия, изграждането на модерната френска република, социалната държава, следвоенното възстановяване на Европа, европейската интеграция, противопоставянето между капитализма и комунизма – всяка от тези идеи създава поколения политици, които мислят в исторически категории. Независимо дали обществото приема или отхвърля техните решения, тези хора имат съзнанието, че участват в процес, който ще бъде оценяван от бъдещите поколения.
Днес подобен хоризонт трудно може да бъде открит. Политическият дебат все по-често се върти около бюджетни дефицити, инфлация, данъчни промени, енергийни цени, миграционен натиск, климатични политики или поредния изборен цикъл. Всички тези теми безспорно са важни, но рядко се вписват в по-широка философия за развитието на държавата и цивилизацията.
Това е една от големите разлики между поколенията на Дьо Гол и Аденауер и днешните политически елити. Старите държавници първо формулират историческата цел, след което започват да изграждат инструментите за нейното постигане. Съвременната политика често върви в обратната посока. Огромната част от усилията са насочени към усъвършенстване на инструментите, без предварително да е изяснено каква е крайната посока.
Тази промяна не възниква случайно. След края на Студената война голяма част от западния свят остава с убеждението, че либералната демокрация и глобалната пазарна икономика окончателно са спечелили историческото съревнование между различните обществени модели. Все повече интелектуалци започват да говорят за настъпването на нова епоха, в която големите идеологически конфликти постепенно ще останат в миналото. Политиката започва да се разглежда като система за ефективно управление, а не като арена, в която се сблъскват различни представи за бъдещето.
В началото този модел изглежда успешен. Международната търговия се разширява, технологичната революция ускорява икономическото развитие, финансовите пазари стават все по-интегрирани, а Европейският съюз се разширява с нови държави. Създава се впечатлението, че историческите конфликти постепенно ще бъдат заменени от експертно управление и международно сътрудничество.
Но историята отказва да се подчини на подобна логика. Възходът на Китай, възстановяването на руската държавност, появата на нови регионални сили, кризите в Близкия изток, финансовият срив от 2008 година, пандемията и войната в Украйна показват, че международната политика далеч не е навлязла в епоха на окончателен консенсус. Светът отново започва да се разделя около различни цивилизационни модели, икономически интереси и представи за международния ред.
Парадоксът е, че този нов свят се появява в момент, когато политическите елити вече са обучени да функционират в условията на стария.
В продължение на десетилетия бъдещите управляващи са възпитавани да бъдат добри координатори, посредници и администратори. Малцина са насърчавани да мислят като геополитици или цивилизационни стратези. Още по-малко са подготвяни да вземат решения в среда, където конфликтът между великите сили отново се превръща в определящ фактор.
Така постепенно възниква несъответствие между характера на епохата и характера на политическия елит. Историята започва да изисква лидери, а системата продължава да произвежда мениджъри.
Това противоречие личи най-силно при кризите. Когато обществото навлезе в период на дълбока несигурност, гражданите инстинктивно започват да търсят хора, които могат да предложат ясна посока. Вместо това често получават внимателно формулирани изявления, експертни оценки, комуникационни кампании и непрекъснати уверения, че ситуацията е под контрол.
Подобен подход може да успокои общественото мнение за кратко време. Той трудно създава доверие в моменти, когато държавата трябва да направи съдбоносен избор.
Променя се и отношението към самата власт. За поколенията на Чърчил или Дьо Гол властта представлява средство за реализиране на определена историческа визия. За значителна част от съвременния политически елит тя все повече се превръща в система за управление на процеси, балансиране на интереси и минимизиране на рисковете. Подобна логика естествено насърчава компромиса. Проблемът възниква тогава, когато компромисът престане да бъде инструмент и започне да се превърне в единствен принцип на управление.
Истинският държавник знае кога да направи компромис и кога да откаже. Администраторът е обучен преди всичко да избягва конфликта. Тази разлика изглежда малка, но в критични исторически моменти тя определя съдбата на цели държави.
Съществува още един фактор, който рядко се обсъжда открито. Големите лидери почти винаги са хора с изключително силна интелектуална самостоятелност. Те четат много, спорят, променят собствените си възгледи, интересуват се от история, философия, военна теория, икономика и култура. Те не възприемат готовите отговори като окончателна истина. Тъкмо тази вътрешна независимост им позволява да вземат решения, които изненадват дори собствените им съюзници.
Днес подобна интелектуална автономия постепенно се оказва трудно съвместима с начина, по който функционират големите партийни организации, бюрократичните структури и постоянният медиен контрол. Политикът е подложен на непрекъснат натиск да бъде едновременно предвидим, дисциплиниран, комуникативен, безконфликтен и лоялен към организационната линия. Всички тези качества могат да бъдат полезни за администрацията. Нито едно от тях само по себе си не създава държавник.
Оттук идва и най-тревожният въпрос. Ако институциите вече възнаграждават предвидимостта повече от независимото мислене, ако кариерата зависи повече от способността да следваш установените правила, отколкото да ги променяш, ако политическата култура започне да гледа на силната личност като на потенциален източник на нестабилност, тогава възниква съвсем реалната опасност обществото постепенно да загуби способността си да създава лидери точно в момент, когато светът навлиза в една от най-сложните и непредвидими епохи след края на Втората световна война.
И тогава вече въпросът няма да бъде дали имаме достатъчно добри администратори. Истинският въпрос ще бъде дали сред тях ще се намери поне един човек, способен да поеме историческата отговорност, когато обстоятелствата престанат да се подчиняват на правилниците, процедурите и експертните инструкции.
Възможно ли е завръщането на държавника?
Всяко поколение има склонността да идеализира своите предшественици и да гледа критично на настоящето. Затова би било погрешно да се твърди, че миналото е било населено единствено с велики личности, а съвременната политика е лишена от способни лидери. Историята никога не е изглеждала толкова подредена, колкото изглежда от дистанцията на времето. И при Дьо Гол, и при Аденауер, и при Чърчил, и при Кисинджър е имало ожесточени противници, тежки политически грешки и решения, които продължават да бъдат предмет на спорове.
Тъкмо това прави сравнението по-интересно. Големите държавници не се отличават с безпогрешност. Те се отличават с мащаба, в който мислят, и с готовността да поемат личната цена за своите решения. Историята рядко възнаграждава предпазливите. Тя помни хората, които са променили нейния ход.
Въпросът е дали съвременните демокрации все още притежават способността да раждат подобни личности. Отговорът зависи не толкова от качествата на бъдещите политици, колкото от състоянието на институциите, които ги формират.
Политическите партии постепенно престанаха да бъдат школи за идеи. В продължение на десетилетия те възпитаваха хора с ясно разбиране за историята, икономиката, националната идентичност и мястото на държавата в света. Вътрешните дебати често бяха безмилостни, но от тях се раждаха силни личности, защото всяка позиция трябваше да бъде защитена с аргументи, знания и характер.
Днес голяма част от партийната дейност е съсредоточена върху организационното управление, изборните кампании, комуникационните стратегии и дисциплината на публичното поведение. Политическите академии все по-често приличат на курсове по публична комуникация, а не на лаборатории за държавническо мислене.
Подобна промяна се наблюдава и в университетите. Най-престижните образователни институции продължават да подготвят блестящи специалисти. Те дават знания, аналитични инструменти и професионална подготовка на изключително високо равнище. В същото време академичната среда все по-трудно възпитава хора, готови да поставят под съмнение преобладаващите интелектуални догми. Кариерата на преподавателя, както и тази на политика, започва да зависи от способността му успешно да се вписва в съществуващата система.
Така постепенно се оформя своеобразен кръговрат. Университетите подготвят бъдещите експерти. Експертите постъпват в международните организации, администрацията и политическите партии. След години именно те започват да определят правилата за следващото поколение. Системата възпроизвежда собствените си представи за света и все по-рядко допуска хора, които биха могли да променят самите правила.
Това се вижда особено ясно в начина, по който се изгражда международният политически елит. Все повече държавници участват в едни и същи форуми, обучават се в сходни програми, използват еднакви аналитични центрове и черпят информация от ограничен кръг експертни мрежи. Подобна среда създава висока степен на професионализъм, но едновременно с това намалява разнообразието на политическото мислене. Когато хората четат едни и същи анализи, разговарят със същите експерти и посещават едни и същи международни конференции, вероятността да стигнат до сходни изводи значително нараства.
Историята обаче рядко се подчинява на общоприетите прогнози. Най-големите стратегически изненади през последните десетилетия показаха точно това. Финансовата криза от 2008 година, пандемията, енергийният шок, възраждането на геополитическото съперничество, ускореното развитие на Китай, връщането на войната като инструмент на международната политика – всички тези процеси поставиха под съмнение голяма част от прогнозите, които до неотдавна изглеждаха почти безспорни.
В подобни моменти стойността на независимото мислене нараства многократно. Държавникът започва там, където свършват готовите модели. Той не разполага с предварително написан наръчник за действие. Не може да отвори учебник, който да му даде точния отговор. Принуден е сам да преценява, да сравнява исторически аналогии, да оценява рисковете и да взема решения при непълна информация. Това е една от причините големите лидери почти винаги да бъдат хора с изключително богата историческа култура. Те не използват миналото като украшение на речите си, а като инструмент за разбиране на настоящето.
Днес този тип подготовка все по-често отстъпва място на технологичните умения за управление. Никой не би отрекъл значението на експертността. Сложната държава не може да функционира без висококвалифицирани специалисти. Но когато експертното знание започне да измества политическата визия, възниква опасен дисбаланс. Администрацията отлично знае как да управлява процесите, но не винаги може да отговори на въпроса накъде трябва да бъдат насочени.
Тук се появява една от най-дълбоките кризи на съвременния Запад. В продължение на десетилетия политическите системи инвестираха огромни усилия в усъвършенстването на механизмите за управление. По-малко внимание беше отделено на формирането на личности, които да определят историческата посока на тези механизми.
Това постепенно превърна управлението в изключително ефективна машина без достатъчно ясна стратегическа карта. Колкото по-сложен става светът, толкова по-голяма ще бъде нуждата от хора, способни да съчетават политическа воля, историческа култура, интелектуална независимост и морална смелост. Ако подобни личности престанат да достигат до върха на властта, кризата няма да бъде само политическа. Тя ще стане цивилизационна.
Вероятно големият въпрос на XXI век няма да бъде дали демокрацията ще оцелее. Много по-важно ще бъде дали демократичните общества ще успеят отново да създадат елити, които не просто управляват институциите, а са способни да поведат своите държави през свят, в който старите правила се разпадат, новите още не са се утвърдили, а историята отново ускорява своя ход.
Защото всяка епоха получава политиците, които е подготвила. Големите лидери не се появяват по историческа случайност. Те са плод на общество, което цени характера повече от конформизма, дългосрочното мислене повече от моментната популярност и свободния ум повече от удобното съгласие.
Когато тези ценности започнат да отслабват, първо изчезват държавниците. След известно време започват да отслабват и самите държави.
Големите държавници не се раждат случайно
Всеки исторически период поставя своите изпитания пред политическите елити. Някои поколения са принудени да изграждат държави, други да ги защитават, трети да ги модернизират. Нашето поколение вероятно ще бъде запомнено с нещо различно – с необходимостта да преосмисли самия модел, по който се създава политическото лидерство.
Светът навлиза в епоха, която все по-малко прилича на десетилетията след края на Студената война. Геополитическото съперничество се завръща с нова сила. Икономическите зависимости се превръщат в оръжие. Технологичната революция променя обществата с темпове, които трудно могат да бъдат предвидени. Демографските процеси пренареждат цели континенти, а изкуственият интелект поставя въпроси, които само преди няколко години изглеждаха като научна фантастика. В подобна среда държавите няма да оцелеят единствено благодарение на добрата администрация. Те ще се нуждаят от политическо въображение, стратегическа смелост и способност да мислят отвъд следващите избори.
Точно тук се открива големият дефицит на нашето време. Съвременните политически системи са станали изключително ефективни в подготовката на хора, които умеят да управляват сложни институции. Те отлично познават процедурите, международните регулации, механизмите на публичната комуникация и технологиите на управлението. Това са качества, без които модерната държава не би могла да функционира. Но между добрия администратор и големия държавник съществува разлика, която не може да бъде преодоляна с още дипломи, още експертни доклади или още комуникационни стратегии.
Държавникът винаги притежава нещо, което не се преподава в нито един университет и не се придобива в нито една партийна школа. Това е способността да вижда хоризонта отвъд настоящето. Да взема решения, които ще бъдат разбрани години по-късно. Да поема отговорност в моменти, когато всички готови рецепти престават да действат.
Историята показва, че подобни личности никога не възникват в общества, които наказват независимото мислене и възнаграждават единствено дисциплинираното съобразяване със системата. Големите лидери се появяват там, където съществува свобода да се спори, да се греши, да се защитава непопулярна позиция и да се носи лична отговорност за последствията.
Това превръща кризата на лидерството в много повече от кадрови проблем. Тя е отражение на начина, по който съвременната цивилизация възприема политиката. Ако управлението окончателно се превърне в технически процес, ако стратегическите решения бъдат заменени от безкрайно управление на текущите кризи, ако политическата смелост бъде възприемана като опасност, а не като необходимост, тогава постепенно ще се изгуби способността на държавите да определят собствената си историческа посока.
Най-важният въпрос не е дали днес има втори Дьо Гол, нов Аденауер, съвременен Чърчил или наследник на Кисинджър. Истинският въпрос е дали обществата все още създават условия, в които подобни личности изобщо могат да се появят. Защото лидерите никога не са продукт единствено на личния талант. Те са продукт на култура, образование, обществен морал и политически институции, които насърчават свободния ум повече от удобното подчинение. Когато тези условия изчезнат, постепенно изчезват и държавниците.
Историята не търпи вакуум. Ако демократичните общества престанат да изграждат силни политически лидери, други политически системи неизбежно ще започнат да излъчват свои. В един свят, който отново се организира около силата, суверенитета и цивилизационната конкуренция, това може да се окаже едно от най-сериозните предизвикателства пред Запада през XXI век.
Може би затова най-важната задача пред днешните политически елити не е да намерят следващия успешен администратор. Истинското предизвикателство е отново да създадат среда, в която държавническото мислене да престане да бъде изключение и отново да се превърне в естествена цел на политиката. Едва тогава въпросът „Защо елитите вече не произвеждат лидери?“ ще започне да получава различен отговор.
