Когато обществото започва да мисли различно
Политиците обикновено живеят с убеждението, че те движат историята. Партиите също вярват, че чрез своите програми, лидери и предизборни кампании определят посоката на общественото развитие. Ако се съди по ежедневния политически шум, човек лесно би останал с впечатлението, че всичко започва от парламента, от правителството или от поредната партийна централа. Историята обаче многократно е показвала точно обратното. Политиката почти никога не повежда обществото. Много по-често тя догонва процеси, които вече са узрели далеч извън нейните институции.
Докато политическите елити продължават да воюват помежду си за власт, влияние и публично внимание, обществото постепенно започва да променя начина, по който възприема собственото си настояще и собственото си бъдеще. Това не се случва внезапно. Никой не определя дата, никой не публикува манифест, никой не свиква учредително събрание. Промяната прониква бавно в общественото съзнание, докато един ден се оказва, че огромни групи хора вече не гледат на държавата, на политиката и на света по начина, по който са гледали само преди няколко години.
Най-любопитното е, че в подобни периоди външно почти нищо не изглежда различно. Парламентът заседава. Правителството приема решения. Президентът изпълнява своите конституционни функции. Политическите партии организират конгреси, конференции и предизборни кампании. Телевизиите продължават да канят едни и същи говорители, които повтарят едни и същи аргументи. Ако наблюдателят се ограничи единствено с официалната политика, той трудно би открил признаци за настъпваща историческа промяна. А тя вече се случва, но на друго място.
Тя започва там, където хората престават да приемат старите политически обяснения като достатъчни, защото всекидневният живот започва да влиза в противоречие с езика, чрез който властта описва действителността. Колкото повече се разширява това противоречие, толкова по-осезаемо става усещането, че официалната политика говори за една държава, а обществото живее в съвсем друга.
От този момент започва процес, който рядко привлича вниманието на политолозите, защото още няма видими политически измерения. Няма нова партия. Няма нов лидер. Няма организирано движение. Има само постепенно натрупване на общо усещане, че досегашният политически модел е изчерпал способността си да изразява обществените очаквания. Това усещане се разпространява без централен организатор, без обща структура и без обща идеология. В различни градове, в различни професии, в различни поколения хората започват да задават сходни въпроси и все по-често достигат до близки заключения. Между тях няма организационна връзка, но вече съществува нещо много по-важно – постепенно формиращо се общо обществено съзнание.
Това бихме могли да наречем предполитическо състояние на обществото. То не е политическо движение, а състояние на общественото развитие. То не събаря правителства и не печели избори. Неговата роля е много по-дълбока. То подготвя почвата, върху която по-късно неизбежно ще се появят новите политически субекти. Историята никога не започва от организациите. Организациите се появяват тогава, когато историята вече е започнала да се движи.
Политическите елити почти винаги разбират това прекалено късно. Те измерват обществените процеси чрез изборни резултати, социологически анкети и парламентарни мнозинства. Обществото обаче се променя по друг календар. Докато политиците броят проценти, хората постепенно сменят начина, по който разбират света около себе си. Когато тази вътрешна промяна достигне критична маса, старата политическа конструкция започва да изглежда стабилна само външно. Отвътре тя вече е изгубила най-важното – способността да бъде естествен изразител на обществото.
Тогава настъпва тишината, която предшества големите политически промени. Не тишина в буквалния смисъл, а отсъствие на политическа форма за вече натрупаното обществено съдържание. Старият политически език все още съществува, но все по-малко хора разпознават в него собствените си тревоги, надежди и очаквания. Новият език още не е намерил своите говорители. Между тези две състояния възниква своеобразен исторически вакуум, в който обществото вече е различно, а политиката все още не го е разбрала.
Когато обществото престава да вярва на старата политика
Нито една голяма политическа промяна не започва с появата на нов лидер. Това е една от най-разпространените заблуди, които политиката сама създава за себе си. След всеки исторически прелом обществото започва да търси неговото лице – човека, който е оглавил движението, партията, революцията или реформата. Малцина се връщат достатъчно назад, за да видят, че този човек не е създал обществената промяна. Той просто е успял да ѝ даде име, политически език и организационна форма.
Историята познава десетки подобни примери. Големите политически фигури рядко изпреварват своето общество. Много по-често те се появяват в момента, когато обществото вече е извървяло най-трудната част от пътя – вътрешната промяна на собственото си съзнание. Преди да се появи политическият представител, вече е възникнала обществената потребност от него. Ако тази потребност липсва, никой талант, никаква харизма и никаква политическа технология не могат да създадат трайно обществено движение.
Тук се вижда голямата разлика между политическата конюнктура и историческия процес. Конюнктурата може да издигне една партия за един мандат, да произведе медиен фаворит или да създаде краткотрайна обществена еуфория. Историческият процес работи по друг начин. Той натрупва обществени настроения, докато те започнат да търсят собствен политически израз. Понякога това продължава години. Понякога цяло поколение живее в подобно очакване, без още да съзнава какво точно предстои.
В такива периоди възниква особено разминаване между официалната политика и обществения живот. Политическите партии продължават да спорят по въпроси, които до вчера са разделяли избирателите, но вече все по-малко хора ги смятат за определящи. Темите остават същите, речникът остава същият, обвиненията също. Променя се единствено отношението на обществото към този разговор. Все по-голяма част от хората престават да виждат в него отговорите, които търсят.
Това е един от най-сигурните признаци, че обществото навлиза в предполитическа фаза, защото старите политически противопоставяния вече не успяват да подредят неговите тревоги и надежди. В подобни моменти хората все по-рядко се питат коя партия ще победи на следващите избори. Започват да се питат дали самият политически модел е способен да решава проблемите, които се натрупват пред държавата.
Тогава настъпва една на пръв поглед парадоксална ситуация. Политическата система може да изглежда стабилна, а в действителност да бъде все по-нестабилна. Институциите функционират, законите се приемат, изборите се провеждат, правителствата се сменят, но всяка следваща смяна оставя усещането, че нищо съществено не се е променило, защото липсва съответствие между новото обществено състояние и старите политически форми.
Оттук започва и една от най-честите грешки на управляващите елити. Вместо да се опитат да разберат защо обществото постепенно губи доверие в досегашния политически език, те започват да търсят виновници. Обвиняват медиите, чуждото влияние, социалните мрежи, икономическите трудности или поредния харизматичен политик. Така се борят със следствията, без да забележат причината. А причината вече се намира извън техния контрол – в общество, което е започнало да мисли по различен начин и което все по-трудно се разпознава в политическите формули на вчерашния ден.
Предполитическото състояние не може да бъде отменено с административни решения, с по-успешна предизборна кампания или с подмяна на политическите лица. То не е криза на конкретно управление. То е признак, че обществото постепенно напуска една политическа епоха, преди още да е влязло в следващата. В подобни моменти старият ред може още известно време да изглежда устойчив, но вече е загубил най-ценния си ресурс – естественото доверие на обществото.
Как се раждат новите политически епохи
Най-голямата заблуда на всяка политическа система е убеждението, че тя сама произвежда бъдещето. От тази заблуда произтича и склонността на властта да възприема всяко обществено недоволство като временна турбулентност, която може да бъде овладяна с кадрови промени, нови обещания или по-умела комуникация. Подобен подход понякога решава краткосрочни политически проблеми, но никога не променя историческите процеси. Когато обществото е навлязло в предполитическо състояние, вече не става дума за смяна на едно правителство с друго. Започва да се променя самата връзка между обществото и политическата система.
Затова истинската политика не започва в парламента. Тя започва в обществото. Парламентът е мястото, където обществените процеси получават законодателен израз. Правителството ги превръща в управленски решения. Партиите се стремят да ги организират и представляват. Никоя от тези институции обаче не създава общественото настроение. Те могат да го разберат, да го последват или да се противопоставят на него, но не могат да го измислят.
През последните десетилетия политическите технологии създадоха илюзията, че общественото мнение може да бъде конструирано почти изцяло чрез медиите, рекламата и социалните мрежи. Огромни средства се влагат в кампании, социологически изследвания, комуникационни стратегии и изграждане на публичен образ. Всичко това безспорно влияе върху политическото поведение, но само в определени граници. Нито една технология не е в състояние продължително да поддържа политически модел, който вече е изгубил връзката си с обществените очаквания. Историята познава безброй случаи, в които привидно могъщи политически конструкции са се разпадали за броени месеци, защото зад тях вече не е стояло общество, а единствено институционална инерция.
Тук се проявява една закономерност, която политиците рядко приемат доброволно. Обществото може дълго време да търпи политическа система, на която вече не вярва. То може да се приспособява, да търси индивидуални решения, да се отдръпва от публичния живот или да престане да участва активно в политическия процес. Подобно поведение често създава илюзия за обществено примирение. В действителност това е период на натрупване. Недоверието не изчезва. То се утаява, променя формата си и постепенно започва да обединява хора с различни професии, поколения, социално положение и политически биографии.
Вътрешната консолидация почти никога не се вижда в официалната политика. Тя няма конгреси, няма говорители и няма организационен устав. Властта я открива едва когато вече е придобила политическа форма. Дотогава най-често я подценява или направо я отрича. Това обяснява защо толкова много управляващи по света повтарят една и съща фраза след големи политически сътресения: „Не очаквахме подобно развитие.“ Истината е, че развитието е било пред очите им. Те просто са наблюдавали институциите, докато историята е работела в обществото.
Тук се намира и най-важното разграничение между обективните и субективните фактори в политиката. Лидерите, партиите и конкретните политически решения принадлежат към субективната страна на процеса. Те могат да ускорят или да забавят развитието, могат да използват благоприятния исторически момент или да го пропуснат. Самият обществен процес обаче има собствена логика. Когато големи обществени групи постепенно достигнат до сходно разбиране за посоката, в която трябва да се развива държавата, тази енергия започва да търси своя политически носител. Един лидер може да не успее да я изрази. Една партия може да пропилее историческия си шанс. Друга организация може да се окаже неспособна да израсне до мащаба на обществените очаквания. Това променя съдбата на конкретните политически субекти, но не отменя процеса, който ги е породил.
Всяка историческа епоха ражда своите политически представители. Те не се появяват случайно и още по-малко по собствена воля. Те се издигат тогава, когато обществото вече е подготвило мястото за тях. Ако един пропусне своя шанс, рано или късно ще се появи друг. Ако една партия се окаже неспособна да изрази натрупаните обществени очаквания, нейното място постепенно ще бъде заето от друга. Историята не търпи празно пространство. Когато възникне необходимост от нов политически израз, рано или късно той се появява.
Тази закономерност е особено важна за разбирането на съвременните политически процеси. Тя ни предпазва от изкушението да обясняваме всичко с личните качества на отделни политици или с успехите и провалите на конкретни партии. Личностите имат значение. Партиите също. Но те са само видимата част на много по-дълбоки обществени движения, които започват своя живот далеч преди да намерят политическо име и политическа организация.
България в предполитическо състояние
Ако тази логика бъде приложена към България, неизбежно възниква въпросът дали и нашето общество не се намира в подобно предполитическо състояние. Това не е въпрос, на който може да се отговори със социологическа анкета или с резултатите от последните избори. Става дума за много по-дълбок процес, който се разгръща под повърхността на ежедневната политика.
През последните години общественото недоверие постепенно престана да бъде насочено само към едно или друго управление. Все повече хора започнаха да поставят под съмнение не отделни политически решения, а начина, по който функционира цялата политическа система. Това е качествено различна ситуация. Недоволството от едно правителство обикновено завършва със смяна на кабинета. Недоверието към самия модел поражда търсене на нов политически ред.
Процесът се проявява по различни начини. Избирателната активност намалява, защото значителна част от обществото престава да вярва, че изборът между познатите политически субекти може да доведе до съществена промяна. Партиите все по-трудно изграждат трайна обществена идентичност. Политическата лоялност отслабва, а готовността за прехвърляне на подкрепа от една формация към друга нараства. На пръв поглед всичко това изглежда като политическа нестабилност. В действителност то може да бъде разчетено като симптом на много по-дълбоко обществено пренареждане.
Върху този процес обръща внимание политическият анализатор Валентин Вацев, когато говори за предполитическото състояние на българското общество. Според него България вече е навлязла в етап, при който старите политически конструкции постепенно губят способността си да бъдат естествени представители на обществените очаквания, докато новият политически субект още не се е появил. Това не означава липса на политическа активност. Напротив. Обществото е активно, но неговата енергия все още не е намерила своята устойчива организационна форма.
От тази гледна точка неуспехите на отделни партии или личности придобиват различен смисъл. Те не доказват, че процесът е приключил. Показват единствено, че конкретният политически субект не е успял да се превърне в негов убедителен носител. Историята многократно е демонстрирала подобни ситуации. Обществото вече е готово за промяна, но първите опити тази промяна да бъде политически организирана се оказват непълни, противоречиви или недостатъчни. Следват нови опити, докато се появи политическата форма, която действително успява да изрази натрупаната обществена енергия.
В този смисъл предполитическото състояние не бива да се разглежда като период на застой. То е период на натрупване. Най-съществените процеси протичат извън телевизионните студиа, извън парламентарните дебати и извън ежедневния медиен шум. Те протичат в общественото съзнание. Променят се представите за държавата, за националния интерес, за ролята на институциите, за отношенията между България и външния свят. Постепенно се променят критериите, по които обществото оценява своите политически представители. Това е най-сигурният признак, че се подготвя нов политически цикъл.
Може би най-важният извод е, че подобни процеси не зависят от съдбата на отделните личности. Един политик може да пропусне своя исторически шанс. Една партия може да се разпадне. Друго движение може да се окаже неспособно да надрасне собствените си ограничения. Такива провали променят политическия пейзаж, но не променят посоката на обществения процес. Когато обществото вече е навлязло в нова историческа фаза, то неизбежно ще продължи да търси своя политически израз, докато го намери.
Това вероятно е и най-важката задача пред всеки сериозен анализатор - да разпознае онзи момент, в който обществото вече е напуснало старата политическа епоха, макар политическата система все още да отказва да го признае.
Когато обществото изпреварва политиката
Понятието „предполитическо състояние на обществото“ навлиза в българския обществен дебат благодарение на политическия анализатор Валентин Вацев. То заслужава внимание не само като оригинална аналитична идея, а защото предлага различен начин да бъде прочетена политическата динамика в България. Вместо да започва анализа от партиите, лидерите и изборните резултати, този подход поставя обществото в центъра на политическия процес. Политиката престава да бъде първопричина и се превръща в следствие.
Ако тази гледна точка е вярна, тогава най-важният въпрос пред България не е коя партия ще спечели следващите избори и кой ще състави следващото правителство. Истинският въпрос е дали българското общество вече не е извървяло значителна част от пътя към нова политическа епоха, без тази промяна все още да е намерила своя убедителен политически израз.
Оттук може да бъде обяснено и едно привидно противоречие, което през последните години често поражда недоумение. Появяват се политически формации с големи амбиции, отделни личности събират сериозно обществено доверие, възникват силни обществени очаквания, но никой не успява трайно да ги превърне в нов устойчив политически модел. Това обикновено се тълкува като доказателство, че обществото е объркано или че промяна не предстои. Възможно е обаче обяснението да бъде друго. Възможно е общественият процес вече да е узрял, а политическата форма, способна да го изрази, все още да не се е появила.
Тъкмо в тази посока са и разсъжденията на Валентин Вацев. Според него България вече се намира в предполитическо състояние. Старият политически модел постепенно изчерпва възможностите си да представлява обществените очаквания, докато новият още не е намерил своя организационен и лидерски израз. От тази гледна точка неуспехът на отделни партии или личности не отменя процеса. Той показва единствено, че конкретният политически субект не е успял да достигне мащаба на историческата задача, която обществото вече е поставило.
Тази разлика между обществения процес и политическото представителство има решаващо значение. Историята познава безброй случаи, в които първият претендент за ролята на носител на промяната не успява да я изпълни. Понякога не достига политически опит. Друг път липсва организационен капацитет. В трети случаи личните качества на лидера се оказват по-силни от способността му да обединява различни обществени групи. Всичко това може да промени съдбата на конкретни партии и личности, но не отменя движението на самото общество.
Може би точно тук се крие и най-важният извод. Историята не чака определен човек. Не чака определена партия. Не е зависима от политическите биографии на отделните лидери. Когато обществото започне да се променя, то неизбежно ще търси своя политически израз. Ако един политически проект не успее да го даде, ще се появи друг. Ако едно поколение лидери пропусне своя исторически шанс, след него ще дойде следващо. Обективните обществени процеси могат да бъдат забавени, могат да срещнат препятствия и дори временно да изглеждат прекъснати, но трудно могат да бъдат спрени.
Затова истинският въпрос пред България вероятно вече не е дали ще настъпи нова политическа промяна. По-важният въпрос е кой ще успее да разпознае обществената енергия, която вече се натрупва, и да ѝ даде политическа форма. Отговорът на този въпрос няма да бъде намерен нито в телевизионните студиа, нито в социологическите графики, нито в ежедневните парламентарни сблъсъци. Той ще се роди там, където винаги започват големите исторически промени – в самото общество.
