По публикация (интервю) на Тъкър Карлсън със Стив Джърмин. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст.
Краят на илюзията за вечния мир
Когато преди повече от три десетилетия приключи Студената война, Европа не възприе случилото се само като политическа победа. То беше прието като окончателен край на една историческа епоха. Постепенно се наложи убеждението, че големите войни между развити индустриални държави остават в миналото и че бъдещето ще се определя от икономическата взаимозависимост, технологичното развитие и глобалната интеграция. В тази нова философия армията постепенно загуби мястото, което заемаше през десетилетията на Студената война. Военните бюджети бяха съкращавани, предприятията от отбранителната индустрия затваряха, запасите намаляваха, а професионалните армии се подготвяха основно за ограничени експедиционни операции далеч от европейския континент.
Днес същата тази Европа говори за превъоръжаване със същата увереност, с която допреди три десетилетия говореше за „дивидента на мира“. Разликата е, че тогава политиците бяха убедени, че войната окончателно е останала зад гърба им, докато днес все по-често говорят така, сякаш тя вече стои на прага на Европа. Самата промяна не е изненадваща. Войната в Украйна неизбежно наложи преосмисляне на политиката за сигурност. По-същественият въпрос е дали заедно с новите бюджети, новите оръжейни програми и гръмките политически декларации не се утвърждава и едно ново заблуждение – че сигурността може да бъде възстановена единствено чрез увеличаване на военните разходи.
Историята трудно потвърждава подобна представа. Ако военната мощ зависеше единствено от размера на бюджета, Великобритания нямаше да преживее унижението на Суецката криза, Съединените щати нямаше да се изтеглят от Виетнам, а Съветският съюз нямаше да напусне Афганистан. Финансовите ресурси могат да осигурят модерно въоръжение, но не могат да заместят стратегическото мислене, политическата далновидност и способността правилно да бъде оценен противникът. Именно тук се намира и същността на разговора между Тъкър Карлсън и Стив Джърмин. Между редовете ясно личи тревогата, че Западът постепенно е престанал да разглежда Русия преди всичко като военен противник и все повече я възприема като политически проблем. Разликата изглежда малка, но всъщност е фундаментална. Политикът търси аргументи в подкрепа на вече взети решения, докато професионалният военен е длъжен непрекъснато да проверява силните и слабите страни на противника, независимо дали изводите му са политически удобни.
Развитието на войната през последните години даде достатъчно основания подобни въпроси да бъдат поставяни. Очакванията за бърз срив на руската икономика под тежестта на санкциите не се оправдаха. Не се потвърдиха и прогнозите, че руската отбранителна индустрия ще остане без критично важни компоненти или че производството на въоръжение ще бъде трайно парализирано от ограничения достъп до западни технологии. Това не означава, че санкциите са останали без ефект. Означава, че първоначалните оценки за способността на Русия да се приспособява към новите условия се оказаха значително по-неточни, отколкото мнозина бяха склонни да признаят.
Подценяването на противника не е необичайно явление. Историята познава достатъчно подобни примери. Истинската опасност възниква тогава, когато една погрешна първоначална оценка постепенно започне да се превръща в основа на цяла политическа стратегия. В подобна ситуация всяко следващо решение вече не стъпва върху реалността, а върху предишната заблуда. Анализът престава да коригира политиката, а започва да се нагласява към нея. Именно тогава държавите навлизат в най-опасната фаза на всяко голямо противопоставяне – когато започват да вярват повече на собствените си представи, отколкото на фактите.
Кризата на западното стратегическо мислене
В продължение на почти половин век НАТО беше изграждано като военнополитически съюз, предназначен да възпира Съветския съюз и Варшавския договор. Цялата му организация, структура на командването, подготовка на личния състав и развитие на военната индустрия бяха подчинени на възможността за мащабен конфликт между две приблизително равностойни сили. Разпадането на СССР промени не само международната система. То постепенно промени и самото мислене в Алианса. След като изчезна противникът, срещу когото НАТО беше създадено, започна да се променя и философията на неговото съществуване.
През следващите десетилетия западните армии натрупаха огромен практически опит, но този опит беше придобит в съвсем различна среда. От Балканите до Афганистан, от Ирак до Либия те воюваха срещу държави или въоръжени формирования, които не разполагаха със съпоставим военнопромишлен потенциал, със съвременна авиация, със силна противовъздушна отбрана или със способност да водят продължителна война на изтощение. Това неизбежно оказа влияние върху начина, по който започна да се възприема самата война. Постепенно се наложи убеждението, че технологичното превъзходство само по себе си е достатъчно условие за победа и че решаващото преимущество винаги ще принадлежи на този, който разполага с по-модерно въоръжение и по-съвършени информационни системи.
Именно тази представа беше поставена под съмнение от войната в Украйна. За първи път след края на Студената война западните военни анализатори се изправиха пред конфликт, в който срещу тях стоеше противник, способен не само да понесе тежки загуби, но и непрекъснато да ги компенсира чрез собственото си производство, чрез мобилизацията на икономиката и чрез бърза промяна на тактиката. Войната показа, че индустриалният капацитет, достъпът до суровини, устойчивите логистични вериги и способността на икономиката да работи в продължителен военен режим продължават да бъдат решаващи фактори. Технологиите остават огромно предимство, но вече не могат сами да компенсират липсата на производствена мощ или ограничените възможности за дългосрочно водене на война.
Тъкър Карлсън и Стив Джърмин не спорят по този въпрос директно, но именно това прозира зад разговора им. Британският комодор не оспорва техническото превъзходство на НАТО, нито възможностите на западната военна наука. Тревогата му е насочена към нещо по-фундаментално – дали политическите ръководства на западните държави не продължават да разглеждат бъдещите конфликти през призмата на войните, които Алиансът водеше през последните тридесет години, а не през реалностите на една война между големи индустриални държави.
Това е въпрос, който заслужава далеч по-сериозен обществен дебат. В последните години Европа говори все повече за превъоръжаване, за увеличаване на военните бюджети и за разширяване на отбранителната индустрия. Само по себе си това е напълно разбираема реакция на променената международна среда. Значително по-важно обаче е дали тези усилия се изграждат върху ясна стратегическа концепция или представляват поредица от политически решения, продиктувани от динамиката на текущите събития. Между двете има огромна разлика. Едното означава дългосрочно планиране, другото – непрекъснато догонване на вече настъпили процеси.
Именно тук започва същинският проблем, който интервюто поставя между редовете. Не става дума дали НАТО разполага с повече самолети, повече танкове или повече високоточни оръжия. Истинският въпрос е дали западният политически елит вече е осъзнал, че войната, за която започва да се подготвя, няма почти нищо общо с конфликтите, които формираха военната доктрина на Алианса след края на XX век. Ако това осъзнаване закъснее, рискът няма да бъде в недостига на ресурси, а в погрешната представа за характера на самото бъдещо противопоставяне. Историята показва, че именно подобни заблуди най-често поставят началото на стратегически грешки, чиито последици се проявяват едва когато вече е твърде късно те да бъдат поправени.
Когато политиката започне да измества стратегията
Една от най-важните промени, които войната в Украйна постепенно извади на повърхността, е нарастващото разминаване между политическата реторика и професионалната военна оценка. Подобно разминаване не възниква изведнъж и рядко се превръща в открит конфликт. То започва незабележимо – с различен поглед към едни и същи събития. Военният анализатор е длъжен непрекъснато да оценява ресурсите на противника, неговата способност да възстановява загубите си, състоянието на икономиката, развитието на военната промишленост и вероятните му действия след месеци или години. Политикът неизбежно работи в друга времева рамка. Неговите решения са подчинени на обществените настроения, на вътрешнополитическия натиск, на изборните цикли, на отношенията между съюзниците и на необходимостта всяко действие да бъде публично защитено.
Докато между тези два начина на мислене съществува равновесие, държавната политика остава устойчива. Проблемите започват тогава, когато политическите очаквания започнат да диктуват съдържанието на стратегическия анализ. Историята познава множество подобни примери. В началото професионалната експертиза определя политическите решения. Постепенно обаче, особено при продължителни конфликти, възниква изкушението анализите да започнат да потвърждават вече избрания политически курс. Не защото фактите са се променили, а защото признаването на грешка започва да изглежда по-опасно от самата грешка.
Именно подобна тревога прозира в интервюто на Стив Джърмин. Той не отправя шумни обвинения и не прави сензационни прогнози. Говори спокойно, като човек, прекарал професионалния си живот във военното планиране, и поставя въпроси, които звучат напълно естествено за един офицер, но все по-рядко присъстват в политическия дебат. Доколко първоначалните оценки за Русия се оказаха реалистични? Беше ли правилно оценен нейният военнопромишлен потенциал? Подценена ли беше способността на руската икономика да се адаптира към санкционния режим? Това не са въпроси, насочени към оправдаване на Москва. Те са част от професионалния анализ, без който никоя сериозна военна стратегия не може да бъде изградена.
През последните години подобни въпроси започнаха да се чуват все по-често не само от отделни експерти, но и от представители на западните военни среди. Причината е очевидна. Немалка част от прогнозите, които изглеждаха безспорни в началото на конфликта, впоследствие се оказаха неточни. Очакванията за бързо икономическо изтощаване на Русия не се оправдаха. Не се потвърдиха и прогнозите за продължителен недостиг на въоръжение и боеприпаси. Вместо очаквания срив се наблюдава адаптация, която принуди мнозина анализатори да преосмислят собствените си изходни предпоставки.
Това само по себе си не представлява провал. Всяка война опровергава предварителни оценки и принуждава военните щабове да коригират плановете си. Истинският проблем възниква тогава, когато подобни корекции започнат да се възприемат като политически неудобни. В подобна среда естествената способност на държавата да се учи от собствените си грешки постепенно отслабва. Вместо новите факти да водят до промяна в анализа, все по-често се търсят нови аргументи, които да запазят непроменена вече избраната политическа линия.
Тъкмо това прави подобни интервюта толкова ценни. Те показват, че вътре в западната експертна общност започва да се води разговор, който доскоро почти отсъстваше от публичното пространство. Не става дума за спор дали Западът трябва да подкрепя Украйна. Спорът постепенно се измества към нещо далеч по-съществено – дали политическите решения продължават да се основават на реална оценка на военната обстановка или все по-често започват да следват логиката на вече изградения политически разказ.
Всяка голяма война рано или късно поставя подобно изпитание пред държавите, които участват в нея. Онези, които успяват своевременно да коригират собствените си оценки, обикновено запазват стратегическата инициатива. Онези, които започнат да защитават собствените си заблуди, постепенно губят способността да предвиждат действията на противника. Това е процес, който никога не настъпва внезапно. Той започва с малки компромиси в анализа, продължава с политическо самоуспокоение и завършва с решения, които вече не се основават на реалността, а на желаната представа за нея. Именно срещу подобна опасност предупреждават думите на Стив Джърмин и именно затова разговорът му с Тъкър Карлсън заслужава вниманието далеч отвъд рамките на едно обикновено интервю.
Войната не прощава погрешните оценки
Разговорът между Тъкър Карлсън и Стив Джърмин е показателен не защото предлага сензационни прогнози или категорични отговори. Неговата стойност е в друго. Той свидетелства за постепенното завръщане на един тип професионално мислене, което през последните десетилетия все по-често оставаше в сянката на политическите послания. Джърмин не говори като коментатор, който защитава предварително избрана теза. Той говори като офицер, за когото най-опасното нещо във всяка война е неправилната оценка на действителността. Именно това превръща интервюто в симптом за по-дълбок процес – вътре в самия Запад започва да се заражда съмнение дали стратегическите решения винаги се основават на реалната картина, или все по-често следват политическата необходимост.
Войната в Украйна вече промени не само европейската архитектура на сигурност. Тя промени и начина, по който трябва да се мисли за бъдещите конфликти. Дълги години европейските общества свикнаха с убеждението, че големите войни между индустриални държави са останали в миналото. Политическият дневен ред беше насочен към икономически растеж, социални политики, климатични цели и технологични иновации. Отбраната постепенно престана да бъде основен приоритет, а военната индустрия се приспособи към ограничени конфликти с далеч по-слаби противници.
Днес тази представа се разпада пред очите ни. Европа ускорено увеличава военните си бюджети, разширява производството на въоръжение и изгражда нови отбранителни програми. Това е закономерна реакция на променената международна обстановка. По-малко ясно обаче остава дали зад тези усилия стои достатъчно дълбока стратегическа преоценка. Историята показва, че превъоръжаването само по себе си никога не е гарантирало сигурност. Всяка армия е толкова силна, колкото е вярна представата ѝ за характера на войната, която може да ѝ се наложи да води.
Именно тук се крие и голямото предупреждение, което прозира в разговора със Стив Джърмин. Не става въпрос за това дали НАТО разполага с достатъчно ресурси. Алиансът продължава да има огромно технологично, финансово и организационно превъзходство. Истинският въпрос е дали това превъзходство е съпроводено от същата степен на стратегическа трезвост. Историята е пълна с примери, в които велики сили са губили не защото са били по-слаби, а защото са допускали погрешни оценки за противника, за собствените си възможности или за характера на самия конфликт.
Най-голямата опасност при подобни ситуации не е една отделна грешка. Всяка държава допуска грешки. Истинският риск възниква тогава, когато първоначалната погрешна оценка започне да определя всички следващи решения. В подобен момент политическата логика постепенно измества професионалния анализ, а новите факти вече не се използват за коригиране на стратегията, а за защита на вече избраната политическа линия. Именно тогава се създава онази среда, в която държавите започват да вземат решения, основаващи се повече на собствените им очаквания, отколкото на действителността.
Тъкмо поради това интервюто на Стив Джърмин заслужава вниманието далеч отвъд конкретната тема за войната в Украйна. То поставя въпроса доколко западният стратегически анализ е съхранил най-важното си качество – способността да поставя под съмнение собствените си изводи. Без подобна способност всяка военна доктрина постепенно се превръща в затворена система, която все по-трудно възприема новата реалност. А войната не прави компромиси с подобни заблуди. Тя винаги налага своите правила, независимо от политическите желания, обществените настроения или предварително изградените очаквания.
В крайна сметка най-същественият извод от разговора между Тъкър Карлсън и Стив Джърмин не е свързан нито с Русия, нито с Украйна. Той е свързан със способността на западния свят да преосмисля собствените си стратегически представи. Ако този процес действително започва, интервюто ще остане само един от първите публични сигнали за него. Ако обаче критичният анализ отново бъде подчинен на политическата целесъобразност, тогава опасността няма да произтича единствено от действията на противника. Тя ще произтича и от собствената неспособност да бъде разпозната реалността навреме. А именно подобни грешки историята наказва най-тежко.
