По интервю на Лари Джонсън в Daniel Davis / Deep Dive. Разработка, анализ и допълнителен контекст: д-р Румен Петков.
Ормуз поставя Вашингтон пред проблем, който не се решава само с бомбардировки
Във Вашингтон отново се говори на езика, който Америка използва от десетилетия, когато иска да покаже, че контролира развитието на една криза. Иран ще бъде принуден да отстъпи, натискът ще продължи, военните удари ще разрушат необходимите цели, икономическата блокада ще свърши останалото. Заместник-ръководителят на администрацията на Белия дом Стивън Милър говори именно с тази увереност – че комбинацията от бомбардировки, блокада, икономическо задушаване и международен натиск в крайна сметка ще застави Техеран да промени поведението си.
Лари Джонсън вижда съвсем друга картина. Според него американската администрация не само надценява резултатите от собствената си военна кампания, но и постепенно се въвлича в конфликт, чиято стратегическа цена не е пресметнала докрай. Неговият аргумент е прост и затова заслужава внимание: ако Иран действително е разгромен, ако военните му възможности са унищожени и ако Вашингтон вече е постигнал победа, защо са необходими нови санкции, нова блокада и нови нощни удари?
Това, разбира се, е оценката на Джонсън, а не безспорно установен факт. Но зад полемичния му тон стои реален стратегически проблем. Съединените щати безспорно могат да нанесат огромни поражения на Иран. Те разполагат с авиация, крилати ракети, разузнавателни системи, военноморски сили и мрежа от бази, с които Техеран не може да се сравнява по класическите показатели на военната мощ. Само че унищожаването на цели и налагането на политическа воля са две различни неща. Историята на американските войни през последния четвърт век би трябвало вече да е направила това достатъчно ясно.
Ормузкият проток е мястото, където тази разлика става особено видима.
Протокът е тесен морски коридор между Иран и Оман, през който в нормални условия преминава огромен дял от световните морски доставки на петрол и значителна част от втечнения природен газ. На северния му бряг се намира Иран – държава с дълга крайбрежна линия, острови, военноморска инфраструктура, ракетни комплекси, безпилотни системи и десетилетия подготовка именно за асиметрична война в Персийския залив.
Да бъде защитен отделен танкер е военна задача. Да бъде гарантирано свободното преминаване на стотици търговски кораби седмици и месеци наред срещу държава, която контролира северния бряг на протока, е съвсем друга операция.
Американските сили трябва постоянно да откриват мобилни противокорабни комплекси, дронови позиции, радари, складове, комуникационни центрове и евентуални минни заграждения. Дори след унищожаването на част от тази инфраструктура остава въпросът какво е оцеляло, какво е преместено и какво може да бъде възстановено. Иранската военна доктрина отдавна разчита точно на това – разпръснати способности, мобилност, подземна инфраструктура и възможност сравнително евтини средства да създават непропорционално големи проблеми на технологично по-силен противник.
Затова твърдението на Джонсън, че САЩ не могат просто да „отворят Ормуз“ със сила, не означава, че американският флот е неспособен да действа там. Означава нещо по-неприятно: няма една решаваща цел, която да бъде унищожена, след което протокът автоматично да стане безопасен.
Иран не е длъжен да победи американския флот, за да постигне стратегически ефект. Достатъчно е да поддържа риска на равнище, при което корабособствениците, застрахователите и енергийните компании започват сами да променят поведението си.
Един танкер не трябва непременно да бъде потопен. Достатъчно е вероятността това да се случи да стане достатъчно висока.
Тогава цената на застраховките расте, корабните компании ограничават маршрутите, екипажите искат допълнителни гаранции, товарите се забавят, а пазарът започва да калкулира риска още преди да е изстреляна следващата ракета. Военната криза престава да бъде само военна. Тя влиза в цената на петрола, дизела, авиационното гориво, транспорта и храните.
Това е истинската сила на Ормуз.
Не защото Иран може да победи Съединените щати в класическа война. Не може. А защото географията позволява на значително по-слабата държава да направи цената на американското превъзходство много по-висока, отколкото изглежда на картата на Пентагона.
Колко цели трябва да бъдат унищожени, за да стане протокът безопасен
Джонсън твърди, че американските сили са изправени пред необходимостта да поразят приблизително хиляда цели, свързани с иранските способности да застрашават корабоплаването. Това число не може да бъде независимо потвърдено и няма публична официална оценка на CENTCOM, която да го удостоверява. Но конкретната цифра не е най-същественото.
Проблемът е в характера на целите.
Една стационарна военна база може да бъде наблюдавана и поразена. Мобилната пускова установка може да смени позицията си. Радарът може да бъде изключен, преместен или заменен. Дроновете могат да бъдат разпръснати. Част от инфраструктурата може да бъде скрита в укрепени или подземни съоръжения. След удар противникът започва да се приспособява към начина, по който е бил открит и атакуван.
Това превръща кампанията в продължително преследване на постоянно възстановяваща се заплаха.
Американците могат да унищожат голяма част от иранските способности и пак да не получат необходимата гаранция за търговското корабоплаване. За един адмирал е достатъчно да заяви, че военната заплаха е значително намалена. За капитана на танкер, натоварен със суров петрол за десетки милиони долари, „значително намалена“ не означава непременно безопасна.
Точно тази разлика между военната оценка и търговския риск може да се окаже решаваща.
Според разговора на Джонсън и Дейвис част от корабите, които продължават да преминават, го правят при условия и процедури, съобразени с изискванията на Иран. Твърденията за конкретни договорености и съдържанието на споменавания в интервюто меморандум трябва да се разглеждат предпазливо, доколкото пълният текст и всички параметри на подобни договорености не са публично достъпни за независима проверка.
Но политическият смисъл е очевиден. Ако търговското корабоплаване може да се осъществява само при фактическо съобразяване с иранските правила, тогава въпросът кой контролира протока става доста по-сложен от формалното присъствие на американски бойни кораби.
Може да имаш по-силния флот и пак да не определяш условията.
Това е неприятна ситуация за държава, която десетилетия наред е свикнала да приема военноморското си превъзходство като почти автоматичен политически инструмент.
Американският проблем вече не е само какво може да бъде ударено, а с какво
Най-същественият аргумент на Джонсън започва там, където обикновено свършват телевизионните репортажи за военни операции. След съобщението, че са унищожени поредните цели, идва далеч по-прозаичният въпрос – колко боеприпаси са използвани и колко остават.
Съвременната война срещу държава като Иран изисква огромно количество високоточни средства. Американските въоръжени сили разполагат с различни ракетни системи, но всяка има ограничения по обсег, платформа, предназначение и наличност.
В интервюто се обсъждат HIMARS, ATACMS, Precision Strike Missile, Tomahawk и JASSM. Джонсън правилно уточнява, че HIMARS сам по себе си не е ракета, а пускова система, която може да използва различни боеприпаси. Не всяка от тези системи е подходяща за всяка цел, а географията на Персийския залив поставя собствени ограничения върху обсега и разполагането.
По-важният въпрос е производството.
САЩ не разполагат с неограничен запас от високоточни ракети. Нито една държава не разполага. Пълните американски оперативни наличности са класифицирани и конкретните числа, цитирани от Джонсън, не могат да бъдат приемани безусловно. Но американският военно-промишлен комплекс действително се сблъсква с проблем, който войната в Украйна вече направи публично видим – високотехнологичните боеприпаси се изразходват значително по-бързо, отколкото производствените линии могат лесно да бъдат разширени.
Една ракета Tomahawk не се произвежда като артилерийски снаряд. Производството изисква двигатели, електроника, системи за насочване, специализирани материали, квалифицирана работна сила и множество поддоставчици. Увеличаването на капацитета изисква договори, инвестиции и време.
В мирно време това изглежда като счетоводен въпрос. В продължителна война се превръща в стратегия.
Американското командване не може да гледа на запасите за Близкия изток изолирано. Пентагонът трябва едновременно да поддържа способности за Европа, да обезпечава съюзниците си и да пази значителен резерв за Индо-Тихоокеанския регион, където Китай е определян от американските стратегически документи като основното дългосрочно предизвикателство.
Тъкмо затова една продължителна война срещу Иран има значение, далеч надхвърлящо Иран. Всяка изстреляна ракета трябва да бъде заменена.
Ако производството не може да компенсира разхода със същата скорост, запасът намалява. Ако кризата продължи достатъчно дълго, военните плановици трябва да започнат да решават не само какво искат да ударят днес, а какво трябва да запазят за утре.
Пекин със сигурност следи точно това.
Джонсън дори допуска, че Китай няма особен интерес да притиска Иран да прекрати конфронтацията, защото всяка американска ракета, изразходвана в Близкия изток, е ракета, която няма да бъде налична при евентуален бъдещ конфликт в Тихия океан. Това е интерпретация, а не доказана китайска политика. Пекин има сериозен интерес и от стабилни енергийни доставки, което прави китайската сметка много по-сложна.
Но стратегическата дилема за Вашингтон е реална. Америка вече не планира в свят, в който може да концентрира почти цялата си военна мощ срещу една средна регионална държава, без да се тревожи за останалите направления.
Русия е във военна конфронтация със Запада в Европа. Китай увеличава военните си способности в Азия. Северна Корея развива ракетния и ядрения си потенциал. В такава среда всяка продължителна война започва да изяжда ресурса, предназначен за друга възможна война.
Иран разбира това. Китай също.
Техеран няма нужда да унищожава американските бази – достатъчно е да ги държи под постоянен натиск
Американската военна архитектура в Близкия изток е изграждана десетилетия наред и осигурява на Вашингтон огромни оперативни преимущества. Бази и съоръжения в Бахрейн, Катар, Кувейт и други държави позволяват разполагане на авиация, командни центрове, логистика, системи за противовъздушна и противоракетна отбрана и военноморски сили.
Същата инфраструктура обаче има слабост, която не може да бъде премахната – тя е неподвижна и координатите ѝ са известни.
Иранските военни не трябва да търсят къде се намират основните американски обекти в региона. Те знаят. Джонсън смята, че Техеран може системно да атакува ограничен брой ключови бази и постепенно да затруднява използването им. Твърдението му, че американската инфраструктура може за кратък срок да стане практически неизползваема, е твърде категорично и не може да бъде потвърдено предварително. САЩ разполагат със сериозна противоракетна отбрана, резервни съоръжения и способност да разпръскват част от силите си. Но противоракетната отбрана също има ограничения.
Patriot и THAAD са сложни и ефективни системи, но не осигуряват абсолютна защита. При масирани атаки с различни типове цели – балистични ракети, крилати ракети, безпилотни апарати и примамки – отбраната трябва да открива, класифицира и прехваща множество заплахи за кратко време. Всеки прехващач струва пари. Всеки прехващач съществува в определено количество. Ако евтин дрон принуждава противника да използва скъпа ракета, възниква икономика на изтощението, която няма нищо общо с красивите кадри от успешно прихващане.
Това не означава, че Иран може лесно да изчерпи американската противоракетна отбрана. Означава, че при продължителна война и двете страни започват да смятат запасите, производството и цената на всяко следващо денонощие.
Войната престава да бъде демонстрация на технологично превъзходство. Става индустриално състезание. И точно в такъв тип война най-голямата опасност за САЩ може да се окаже не загубата на едно сражение, а необходимостта да водят кампанията достатъчно дълго.
Ормуз удря не само танкерите, а цялата икономическа верига
Военният спор би останал регионален, ако през Ормуз не преминаваше толкова значителна част от световната енергийна търговия. Саудитска Арабия, Ирак, Кувейт, Катар, Обединените арабски емирства и Иран са сред ключовите производители и износители на енергийни ресурси. Съществуват алтернативни тръбопроводни маршрути, които позволяват част от потоците да заобиколят протока, но техният капацитет не може напълно да замени нормалното морско движение. Затова продължителното нарушаване на корабоплаването започва да се усеща далеч от Близкия изток.
Джонсън обръща особено внимание на дизела и авиационното гориво. Част от конкретните му твърдения за състоянието на американските резерви са преувеличени и трябва да бъдат разграничени от официалните данни. Американският Стратегически петролен резерв е значително под историческите си максимуми, но не е вярно да се твърди без уточнение, че запасите от необходимия тип суров петрол практически са изчерпани.
Това не отменя същинския проблем. САЩ са огромен производител на суров петрол, но рафинерийната система не работи с някакъв универсален продукт, наречен просто „петрол“. Различните сортове имат различна плътност и съдържание на сяра, а рафинериите са конфигурирани за определени смеси и технологични режими. Значителна част от американския рафинериен капацитет исторически е приспособена да преработва по-тежки и по-сернисти сортове.
Следователно високият вътрешен добив не означава автоматична независимост от международните доставки. Ако значителни количества суров петрол от Персийския залив изчезнат от пазара или транспортът им стане по-скъп и несигурен, ефектът се разпространява по цялата верига.
Дизелът поскъпва и транспортните компании плащат повече. По-високите транспортни разходи влизат в цената на храните и потребителските стоки. Авиационното гориво влияе върху пътническите и товарните превози. Земеделието използва дизел. Строителството използва дизел. Логистиката използва дизел.
Енергийната криза рядко остава само на колонката на бензиностанцията. Тя се разлива в инфлацията. За администрацията на Тръмп това е политически опасна връзка. Президентът изгради голяма част от икономическото си послание около евтината енергия, индустриалното производство и обещанието Америка да не плаща цената на безкрайни чужди конфликти. Ако една продължителна война с Иран започне да повишава транспортните разходи и цените на потребителските стоки, американският избирател няма да се интересува особено колко радарни станции са били унищожени през предишната нощ. Той ще гледа касовата бележка.
И точно затова Ормуз е по-опасен за Вашингтон, отколкото изглежда от чисто военна гледна точка. Американската армия може да спечели почти всяко отделно сражение в региона. Но ако след тези победи танкерите продължават да се движат трудно, застраховките остават скъпи, пазарът е нервен, запасите от боеприпаси намаляват, а цената на енергията расте, политическият въпрос неизбежно ще бъде друг. Какво точно е спечелено?
Китай гледа тази война по съвсем различен начин
Една от най-интересните линии в разговора на Лари Джонсън с Даниел Дейвис е свързана с Китай. Във Вашингтон периодично се появява предположението, че Пекин би трябвало да използва влиянието си върху Техеран, за да го принуди да намали напрежението около Ормуз. Аргументът изглежда логичен. Китай е най-големият вносител на суров петрол в света, икономиката му зависи от стабилни морски доставки и всяко сериозно сътресение в Персийския залив носи преки разходи за китайската индустрия.
Джонсън обаче предлага друга гледна точка. Според него Пекин има основание да наблюдава американската кампания и като процес на постепенно изразходване на военни ресурси, които при друга международна ситуация биха могли да бъдат насочени срещу самия Китай.
Това не означава, че китайското ръководство желае безкрайна война в Персийския залив. Подобно заключение би било прекалено опростено. Китай има огромен интерес от стабилни енергийни пазари и свободно корабоплаване. Но същевременно китайските военни плановици няма как да не следят колко високоточни американски боеприпаси се изразходват, как работи противоракетната отбрана при продължително натоварване, колко бързо американската индустрия възстановява запасите и как Вашингтон разпределя ресурсите между различните командвания.
От гледна точка на Пекин всяка продължителна американска война в Близкия изток има двоен ефект. Тя създава икономически рискове за Китай, но едновременно с това отклонява американско военно внимание и ресурс от Индо-Тихоокеанския регион.
Тази сметка не е нова. Големите сили винаги наблюдават войните на конкурентите си не само като политически събития, а като своеобразни открити изпити на техните армии. Вижда се кои оръжия работят, каква е реалната им ефективност, колко бързо се изразходват боеприпасите, как функционира логистиката и къде се появяват слабостите, които в мирно време остават скрити зад класифицирани доклади.
Американската армия също прави това с войната в Украйна. Китай прави същото с американските операции срещу Иран.
Затова въпросът за ракетните запаси има значение, което надхвърля самия Близък изток. Пентагонът не може да изразходва боеприпаси така, сякаш Иран е единственият възможен противник през следващото десетилетие. Част от най-ценните системи трябва да останат в резерв именно за сценарий на голяма криза в Азия.
Това е стратегическата промяна, която Вашингтон все още трудно приема. След края на Студената война САЩ водеха операции срещу държави, които практически нямаха възможност да поставят американската територия или глобалната американска военна система под сериозна заплаха. Ирак през 1991 и 2003 година, Сърбия през 1999 година, Афганистан след 2001 година и Либия през 2011 година бяха различни конфликти, но имаха едно общо качество – Вашингтон можеше да концентрира огромно превъзходство срещу значително по-слаб противник, без едновременно да се страхува от военен натиск на друго стратегическо направление.
Този свят вече го няма. Днес всяка ракета, изразходвана срещу Иран, се брои и през възможния конфликт в Тихия океан. Всеки допълнителен комплекс за противовъздушна отбрана, изпратен в Близкия изток, е система, която не се намира другаде. Всеки месец, необходим за възстановяване на запасите, влиза в стратегическите разчети на Пекин.
Не е необходимо Китай да прави нищо особено. Достатъчно е да гледа.
От GPS към BeiDou: една по-тиха промяна в световната система
Джонсън обръща внимание и на нещо, което на пръв поглед изглежда технически детайл – китайската навигационна система BeiDou. Всъщност зад нея стои един от най-дълбоките процеси в международната политика през последните десетилетия. Става дума за постепенното изграждане на инфраструктура, която не зависи от американски контрол.
GPS дълго време беше не просто технологично удобство, а част от глобалното стратегическо преимущество на САЩ. Системата е създадена от американското Министерство на отбраната и макар гражданското ѝ използване да е глобално, самият факт, че критична навигационна инфраструктура е свързана с една държава, неизбежно създава зависимост.
Китай отговори със собствена система. Русия има ГЛОНАСС. Европейският съюз разви Galileo.
Самото съществуване на тези системи показва нещо по-голямо от технологична конкуренция. Големите държави постепенно изграждат паралелни механизми, които трябва да продължат да функционират и при тежка конфронтация със Съединените щати.
Същият процес се наблюдава във финансовите разплащания, платежните системи, телекомуникациите, сателитните мрежи, производството на полупроводници и достъпа до стратегически суровини. BRICS е само политически видимата част от този процес. По-дълбоката промяна се извършва в инфраструктурата.
Десетилетия наред американската мощ се опираше не само върху самолетоносачите и долара, а върху факта, че огромна част от световната икономика използваше системи, в които Вашингтон имаше решаващо влияние. Финансовите санкции бяха ефективни именно защото достъпът до доларовата система беше почти незаменим. Технологичните ограничения работеха, защото ключови компоненти и патенти се намираха под американска или съюзническа юрисдикция.
Колкото по-често тези инструменти се използват като оръжие, толкова по-силен става стимулът останалите държави да търсят алтернативи. Това не означава, че американската система утре ще бъде заменена. Доларът няма внезапно да престане да бъде основна резервна валута, нито западната технологична инфраструктура ще загуби значението си за няколко години.
Посоката обаче е видима. Китай, Русия, Иран и редица други държави вече не разглеждат технологичната и финансовата автономия като икономически лукс. За тях тя се превръща във въпрос на национална сигурност. И колкото по-остра става конфронтацията, толкова повече средства ще бъдат инвестирани именно в тази независимост.
Парадоксът е очевиден. Опитът на Вашингтон да използва максимално собственото си системно преимущество постепенно кара конкурентите му да строят свят, в който това преимущество да бъде по-малко.
Ако кризата стигне до Баб ел-Мандеб, сметката става съвсем друга
Най-опасният сценарий, обсъждан в интервюто, е възможното разширяване на морската криза извън Ормуз. Баб ел-Мандеб е вторият критичен възел.
Тесният проток между Арабския полуостров и Африка свързва Червено море с Аденския залив и Индийския океан. През него преминава трафикът към Суецкия канал – една от основните транспортни артерии между Азия и Европа.
Последните години вече показаха колко чувствителен е този маршрут. Нападенията на йеменските хуси срещу търговски кораби принудиха редица компании да пренасочват плавателни съдове около нос Добра надежда. Това означава хиляди допълнителни морски мили, повече гориво, по-дълги срокове за доставка и по-високи транспортни разходи.
Ако едновременно възникнат тежки нарушения в Ормуз и Баб ел-Мандеб, проблемът престава да бъде регионален. Тогава под натиск попадат едновременно износът на енергийни ресурси от Персийския залив и един от основните маршрути между Азия и Европа. Няма нужда Суецкият канал физически да бъде затворен. Достатъчно е маршрутът до него да стане прекалено рисков.
В интервюто се обсъждат и заплахи срещу Янбу на западното крайбрежие на Саудитска Арабия. Значението на този район идва от възможността част от саудитския петрол да бъде транспортиран по тръбопровод от източната към западната част на страната и така да заобиколи Ормуз. Ако подобна инфраструктура бъде сериозно засегната, възможностите за компенсиране на нарушенията в Персийския залив допълнително намаляват.
Не може да се твърди предварително, че подобна ескалация непременно ще се случи. Заплахите, отправяни по време на война, често са част от психологическия и дипломатически натиск. Саудитска Арабия, Оман, Обединените арабски емирства и останалите държави от региона имат огромен интерес да не позволят конфликтът да погълне цялата транспортна инфраструктура на Близкия изток.
Но самата възможност променя поведението на пазарите. Колкото повече войната се разширява, толкова по-трудно става Вашингтон да контролира последиците от собствената ескалация.
Това вероятно е най-същественият проблем пред администрацията на Тръмп. Американският президент може да реши кога да бъде нанесен следващият удар. Не може еднолично да реши как ще отговори Иран. Още по-малко може да определи как ще реагират йеменските хуси, корабните компании, застрахователите, петролните пазари, Китай или останалите регионални сили.
В момента, в който войната започне, броят на участниците, които могат да влияят върху развитието ѝ, рязко се увеличава. Това е причината толкова много войни да започват с ясни цели и да завършват със съвсем различни резултати.
Най-опасният ход на Иран може да не бъде военен
В разговора се засяга и друга възможност – Иран да промени отношението си към Договора за неразпространение на ядреното оръжие и към собствената си ядрена доктрина.
Тук трябва да бъдем особено внимателни. В интервюто Джонсън прави редица предположения, включително че Техеран може да се насочи към създаване или официално признаване на ядрен оръжеен потенциал. Той споменава и твърдения, че Иран вече би могъл да разполага с подобна способност. Няма публично проверими доказателства, които позволяват подобно твърдение да бъде представено като установен факт.
По-същественият въпрос е политически. В продължение на години основният западен аргумент беше, че натискът срещу Иран трябва да предотврати създаването на ядрено оръжие. Но ако иранското ръководство стигне до извода, че държавите без ядрено оръжие могат да бъдат атакувани и техните ръководители физически елиминирани, докато ядрените държави се ползват с далеч по-силна защита срещу пряка военна интервенция, стимулът може да се обърне.
Северна Корея е очевидният пример. Никой във Вашингтон не говори сериозно за класическа военна операция за смяна на режима в Пхенян по начина, по който подобни сценарии са обсъждани за Ирак, Либия или Иран. Причината е ясна. Ядреното възпиране работи.
Ако продължителните удари убедят значителна част от иранския политически и военен елит, че единствената надеждна гаранция срещу бъдещи атаки е ядреното оръжие, тогава войната може да произведе точно резултата, който официално трябваше да предотврати.
Това би било стратегически провал с последици далеч извън Иран. Саудитска Арабия няма да наблюдава спокойно появата на ядрена иранска държава. Турция също ще направи своите изводи. Египет ще преоцени средата за сигурност.
Тогава вече няма да говорим само за иранската ядрена програма. Ще говорим за бъдещето на режима за неразпространение в целия Близък изток.
Ормуз може да се окаже границата между американската мощ и американския контрол
Най-голямата грешка би била от тази криза да се направи примитивният извод, че Америка вече е слаба. Не е. Съединените щати остават най-мощната военна държава в света и могат да нанесат на Иран поражения, които Техеран трудно би могъл да им върне в същия мащаб.
Но XXI век постепенно поставя друг въпрос. Не колко можеш да разрушиш. А какво можеш да постигнеш след разрушението. Ирак беше победен военно за седмици. След това започна война, продължила години. Талибаните бяха свалени от власт в Афганистан през 2001 година. Двадесет години по-късно отново управляваха Кабул. Либийската държава на Муамар Кадафи беше разгромена с решаващата помощ на НАТО. Последвалият хаос трудно може да бъде представен като убедителен пример за успешно стратегическо планиране. Иран е много по-голям, по-населен и военно по-сложен противник от всички тях. Освен това светът около него е различен.
Китай вече е глобална икономическа и технологична сила. Русия е във фронтална конфронтация със Запада. BRICS се разширява. Все повече държави изграждат алтернативни финансови и технологични механизми. Американската индустриална база трябва едновременно да поддържа няколко стратегически направления.
В такава среда военното превъзходство продължава да бъде огромно предимство, но вече не гарантира автоматично политическо подчинение. Ормуз може да се превърне в един от най-ясните примери за тази промяна.
Ако Съединените щати не успеят да възстановят устойчивото корабоплаване без продължителна и все по-скъпа военна кампания, изводът няма да бъде, че Иран е победил Америка във военен смисъл. Изводът ще бъде по-неприятен. Ще се окаже, че една регионална държава е успяла да наложи цена, която най-мощната държава в света не може да премахне само чрез превъзходството на собствените си оръжия.
И от този момент въпросът вече няма да бъде само кой контролира Ормуз. Ще бъде кой определя цената на продължаването на войната. Защото в един продължителен конфликт победата не винаги принадлежи на страната, която може да изстреля повече ракети в първата нощ. Понякога решаващо се оказва кой може да издържи по-дълго политически, икономически и индустриално, без собствената му стратегия да започне да работи срещу него.
Точно това изпитание сега стои пред Вашингтон.
