Европа вече не спори за бъдещето. Тя спори за резултатите от последните десет години
Преди десетина години основният политически спор в Европейския съюз беше колко по-дълбока трябва да стане интеграцията. Днес въпросът е друг. Все повече общества започват да поставят под съмнение част от решенията, които дълго време изглеждаха необратими. Това не означава непременно отказ от Европейския съюз. Означава недоверие към начина, по който се вземат решенията в него.
Тази промяна не възникна за няколко месеца. Зад нея стоят няколко последователни кризи. Финансовата криза след 2008 г., миграционната вълна през 2015 г., пандемията, енергийната криза след 2022 г., високата инфлация и продължаващата война в Украйна постепенно натрупаха обществено усещане, че европейските институции все по-трудно реагират на реалните проблеми на гражданите. В различните държави причините са различни, но политическият резултат започва да изглежда сходен.
Според множество социологически проучвания през последната година партии, определяни като консервативни, националконсервативни или дяснопопулистки, увеличават подкрепата си в редица европейски държави. Това се наблюдава в Германия, Франция, Австрия, Нидерландия, Белгия, Чехия и Полша, макар и с различна интензивност. Няма единна европейска тенденция във всички страни, но има достатъчно сходни процеси, за да се говори за политическо пренареждане.
Тук обаче трябва да се внимава с прекалено категоричните прогнози. Високите резултати в социологическите изследвания не винаги се превръщат автоматично в участие във властта. В редица държави действа т.нар. санитарен кордон около определени партии. Освен това парламентарните системи и коалиционната култура в Европа често водят до правителства, които не отразяват механично първото място на една политическа сила.
Именно затова следващите избори няма да бъдат просто съревнование между левица и десница. Те ще бъдат изпитание за устойчивостта на цялата европейска политическа архитектура.
Продължението естествено преминава към Германия, защото именно там най-ясно се виждат причините за тази промяна, а не само нейните политически последици.
Германия вече не е двигателят на европейската стабилност
Ако трябва да се посочи една държава, в която европейските процеси се виждат най-ясно, това безспорно е Германия. Не защото там се случва нещо уникално, а защото германската политическа система дълго време беше пример за предвидимост. В продължение на десетилетия управлението се сменяше между две големи партии, икономиката беше локомотивът на Европейския съюз, а политическият център изглеждаше практически непоклатим.
Днес картината е различна.
Социологическите проучвания през последните месеци показват сериозна подкрепа за Алтернатива за Германия (AfD), която в част от изследванията излиза като първа политическа сила. Размерът на тази подкрепа варира според агенцията и момента на измерване, но общата тенденция е очевидна – партията вече не е периферен протестен играч, а фактор, който влияе върху дневния ред на германската политика. Това само по себе си е историческа промяна.
Тук обаче има един проблем, който често остава встрани от политическите коментари. Обяснението, че възходът на AfD се дължи единствено на миграцията, е прекалено удобно. Миграционната политика безспорно има значение, но тя сама по себе си не би могла да доведе до подобно разместване в обществените нагласи.
Германската икономика навлезе в период, който доскоро изглеждаше почти немислим. След десетилетия на непрекъснат растеж страната започна да губи конкурентни предимства. Евтината руска енергия, върху която беше изградена голяма част от индустриалния модел след края на Студената война, изчезна. Цените на електроенергията останаха чувствително по-високи от тези в САЩ и в редица азиатски държави. Химическата промишленост, металургията, автомобилната индустрия и машиностроенето започнаха да преразглеждат инвестиционните си планове. Част от производството се насочи към Северна Америка, където енергийните разходи са значително по-ниски.
Това изглежда като икономически спор. Всъщност вече е политически.
Когато индустриалните предприятия ограничават производството, местните бюджети губят приходи, работните места намаляват, а социалната система започва да изпитва все по-силен натиск. Германия все още остава най-голямата икономика в Европа, но вече не излъчва онова усещане за стабилност, което дълги години определяше политическия климат на целия Европейски съюз.
Към това се прибавя още едно противоречие. Правителството настоява за значително увеличение на разходите за отбрана, докато същевременно германските провинции предупреждават за недостиг на средства в здравеопазването, образованието и местната инфраструктура. Това не означава непременно, че едното изключва другото. Но за обикновения избирател подобен баланс става все по-трудно разбираем.
Не е случайно, че именно в източните провинции AfD продължава да получава най-висока подкрепа. Там икономическите различия след обединението така и не бяха напълно преодолени. Доходите, инвестициите и възможностите за професионално развитие остават по-ниски в сравнение със западната част на страната. Политическото недоволство там има по-дълбоки корени и не започва нито с миграцията, нито с войната в Украйна.
Предстоящите избори в отделни германски провинции ще бъдат внимателно наблюдавани не само в Берлин. Ако AfD затвърди високите си резултати, натискът върху останалите партии ще нарасне още повече. Това обаче не означава автоматично участие във властта. Засега повечето системни партии продължават да изключват коалиция с нея. Именно тук се намира и голямата неизвестна – колко дълго може да бъде поддържан този политически модел, ако първата политическа сила остане трайно извън управлението.
Отговорът на този въпрос няма да бъде даден само от германските избиратели. Той ще има значение за целия Европейски съюз, защото Германия продължава да бъде държавата, около която се изграждат голяма част от политическите компромиси в Брюксел. Ако именно там настъпи дълбока промяна, последствията трудно биха останали ограничени единствено в националните граници.
Франция – кризата вече не е само политическа, а моделът на Петата република започва да се пропуква
Ако Германия е икономическото ядро на Европейския съюз, Франция остава неговият политически мотор. Именно затова процесите там имат значение далеч извън националните граници. От десетилетия Париж и Берлин определят посоката на европейската интеграция, независимо коя партия е на власт. Днес обаче и във Франция започват да се натрупват признаци, че традиционният политически модел губи способността си да произвежда устойчиво управление.
Това не означава, че Петата република е пред институционален срив. Подобно заключение би било прибързано. Но е трудно да се отрече, че през последните години френската политика навлезе в период на продължителна нестабилност. Правителствата все по-често управляват без сигурно парламентарно мнозинство, използват извънредните конституционни механизми за приемане на закони, а обществените протести постепенно се превръщат в почти постоянен елемент от политическия живот.
Причините не се изчерпват с личността на Еманюел Макрон. Всъщност процесът започна още преди него. Постепенно се разпадна традиционната партийна система, изградена около социалистите и републиканците. На нейно място се появиха три приблизително равностойни политически блока – либералният център, националната десница и радикалната левица. Нито един от тях обаче не разполага с обществена подкрепа, която да му позволи самостоятелно да управлява продължително.
Тук се появява и едно противоречие, което все по-често се обсъжда във френските политически среди. Институциите на Петата република са създадени от генерал Шарл дьо Гол за силна президентска власт, но предполагат съществуването на стабилни партийни мнозинства. Когато обществото се раздели на три почти равни части, механизмът започва да работи все по-трудно.
Особено показателен е възходът на Националния сбор. Допреди десетилетие партията на Марин льо Пен беше разглеждана основно като протестен вот. Днес според редица социологически изследвания тя остава сред формациите с най-висока обществена подкрепа и има реални шансове да достигне до втория тур на следващите президентски избори. Това обаче само по себе си не означава, че победата ѝ е предрешена. Френската избирателна система многократно е показвала способността си да мобилизира различни политически сили срещу кандидат, възприеман като риск за установения политически модел.
В публичното пространство често се създава впечатление, че основната причина за нарастващата подкрепа за Льо Пен е миграцията. Тя безспорно е сред най-чувствителните теми, но картината е по-сложна. Франция продължава да изпитва сериозни затруднения с публичните финанси, държавният дълг остава висок, а икономическият растеж е значително по-нисък от очакванията отпреди няколко години. Паралелно с това се засилват регионалните различия, напрежението около интеграцията на част от мигрантските общности и усещането, че държавата постепенно губи контрол върху определени социални процеси.
Не всички анализатори споделят еднаква оценка за причините. Част от тях поставят акцент върху глобалните икономически промени, други – върху кризата на традиционните партии, трети – върху културните и демографските трансформации. Вероятно истината се намира в съчетанието на всички тези фактори, а не в някое универсално обяснение.
Съществува и още един елемент, който рядко получава достатъчно внимание. В продължение на десетилетия Франция беше сред най-убедените защитници на по-дълбоката европейска интеграция. Днес обаче все повече френски политици – не само от националната десница – поставят въпроси за преразглеждане на част от европейските политики в областта на миграцията, индустрията, енергетиката и търговията. Това не означава непременно желание за напускане на Европейския съюз. По-скоро показва, че дори във Франция започва дебат за границите на интеграцията.
Именно тук залогът надхвърля съдбата на един президент или на една партия. Ако следващият държавен глава на Франция бъде избран с програма за съществена промяна на досегашния курс, това неизбежно ще се отрази върху целия Европейски съюз. Париж остава един от двата центъра, около които се изграждат най-важните компромиси в Европа. Промяна във френската политическа линия трудно би останала вътрешен въпрос.
Но и обратната възможност не бива да се изключва. Ако либералният център успее да запази властта чрез нови политически съюзи или чрез мобилизация на избирателите срещу крайните алтернативи, това би показало, че сегашният европейски модел все още разполага със значителен запас от устойчивост. Именно затова президентските избори във Франция ще бъдат следени не само като национално събитие, а като един от ключовите тестове за политическата посока на Европа през следващото десетилетие.
Испания, Италия и Полша – три различни пътя към една и съща политическа промяна
Ако Германия и Франция определят стратегическата посока на Европейския съюз, Испания, Италия и Полша показват как тази посока започва да се оспорва по различен начин в отделните национални държави. Между трите страни има малко общи исторически и политически характеристики. Различни икономически модели, различни партийни системи, различни обществени конфликти. Въпреки това през последните години се наблюдава една обща тенденция – постепенно отслабване на традиционния политически център и укрепване на партии, които поставят под съмнение поне част от досегашния европейски консенсус.
Това не означава, че Европа се движи към единен консервативен модел. Напротив. Всяка държава преминава през собствен процес, а общото между тях е по-скоро натрупаното обществено недоволство, отколкото еднаквите политически решения.
В Испания причините са предимно вътрешнополитически. Правителството на Педро Санчес успя да остане на власт чрез сложни парламентарни договорености с регионални партии, включително каталунски формации. За привържениците на управляващите това е нормален компромис в една парламентарна демокрация. За противниците му подобна конструкция представлява прекомерна зависимост от сили, чиито приоритети не винаги съвпадат с националния дневен ред.
Социологическите проучвания през последните месеци дават преднина на Народната партия, а Vox продължава да запазва стабилно присъствие като трета политическа сила. Ако тази тенденция се запази и при следващите парламентарни избори, възможността за дясноцентристко управление изглежда реална. Това обаче зависи не само от изборния резултат, а и от способността на двете партии да изградят устойчиво мнозинство – задача, която испанската политика многократно е показвала, че не е лесна.
В Италия картината изглежда различно. Там десницата вече управлява. Правителството на Джорджа Мелони демонстрира, че между предизборната реторика и практическото управление често има съществена разлика. Част от избирателите очакваха много по-рязка промяна в отношенията с Брюксел, в миграционната политика и в европейските икономически правила. Вместо това Рим избра значително по-предпазлив курс.
Това предизвика критики и от самия десен политически спектър. Някои анализатори говорят за постепенно институционализиране на партията на Мелони, други – за неизбежен компромис, който всяко управляващо мнозинство е принудено да направи в рамките на Европейския съюз. Вероятно има основания и за двете оценки. Управлението на Италия показва колко трудно е едно правителство да променя европейската политика самостоятелно, независимо колко убедителна е предизборната му програма.
Полша представлява трети, напълно различен случай. Там политическото противопоставяне далеч надхвърля традиционното разделение между левица и десница. То се е превърнало в спор за държавната идентичност, съдебната система, отношенията с Европейската комисия и ролята на националния суверенитет.
След победата на Карол Навроцки на президентските избори мнозина коментатори започнаха да разглеждат тази развръзка като сигнал, че консервативният лагер запазва сериозен обществен потенциал. Това обаче не означава автоматично връщане на Право и справедливост във властта. Полската партийна система остава силно поляризирана, а възможните коалиции ще зависят от редица фактори, включително от представянето на по-малките десни формации.
Общото между тези три държави не е идеологията. Общото е постепенното размиване на стария политически център. В продължение на десетилетия европейската политика се основаваше на последователно редуване на умерена левица и умерена десница, които по ключовите европейски въпроси рядко предлагаха радикално различни решения. Днес тази формула започва да се изчерпва.
Нарастващата подкрепа за консервативни партии не означава автоматичен отказ от европейската интеграция. По-често става дума за желание тя да бъде предефинирана. В различните страни това се проявява по различен начин – чрез настояване за по-строг контрол върху миграцията, чрез критика към Зелената сделка, чрез защита на националната индустрия или чрез искания за ограничаване на правомощията на европейските институции.
Именно тук възниква въпросът, който ще определя европейската политика през следващите години. Ако консервативните партии увеличат влиянието си едновременно в няколко големи държави, ще успеят ли да превърнат националните изборни победи в общоевропейска политическа промяна?
Отговорът съвсем не е очевиден. Европейският съюз не функционира като класическа парламентарна държава. Националните избори променят състава на правителствата, но не променят автоматично баланса в Европейската комисия, Европейския парламент, Европейския съд или Европейската централна банка. Именно затова през следващите две години основният политически сблъсък вероятно няма да бъде между левица и десница, а между националните правителства и наднационалните институции.
Ако десницата спечели изборите, ще успее ли действително да промени Европейския съюз?
Националните избори могат да сменят правителства. Не могат с един замах да сменят Европейския съюз. Тази разлика обикновено се премълчава в предизборните кампании, защото звучи лошо от трибуната. Избирателят гласува за промяна, а после открива, че голяма част от решенията са заключени в договори, процедури, квалифицирани мнозинства, съдебна практика и петгодишни институционални мандати.
Да си представим, че в рамките на две години консервативни сили постигнат сериозни успехи в Германия, Франция, Испания и Полша, а Джорджа Мелони запази управлението си в Италия. Това би било голямо политическо разместване. Пет от най-влиятелните държави в Съюза биха могли да поискат промяна на миграционната политика, Зелената сделка, бюджетните приоритети, отношенията с Русия и разпределението на правомощията между Брюксел и националните столици.
Но „биха могли да поискат“ не означава „ще могат да наложат“.
Европейската комисия не пада след национални избори
Европейската комисия има петгодишен мандат. Нейният председател се предлага от Европейския съвет, но трябва да бъде избран с абсолютно мнозинство в Европейския парламент. След това кандидатите за комисари преминават през парламентарни изслушвания, а целият състав се подлага на общ вот. Един национален избор – дори във Франция или Германия – не прекратява този мандат и не подменя автоматично политическото ръководство на Комисията.
Това има съвсем практически последици. Комисията разполага с основната законодателна инициатива, подготвя регулации, следи за изпълнението на европейското право, управлява значителна част от бюджета и води процедури срещу държави членки. Правителство, избрано с обещание за незабавен завой, може да се окаже срещу институционална машина, която не е сменена от същите избори и не е особено впечатлена от митинговите речи в националната столица.
Това не е заговор. Така е построен Съюзът.
В Съвета големите държави тежат, но не управляват сами
Повечето европейско законодателство се приема съвместно от Съвета на ЕС и Европейския парламент. В Съвета приблизително 80 процента от законодателната работа се решава чрез квалифицирано мнозинство, а не с единодушие. Обичайното правило изисква подкрепата на поне 55 процента от държавите членки, представляващи най-малко 65 процента от населението на Съюза.
Германия, Франция, Италия, Испания и Полша заедно представляват огромна част от европейското население. Координиран блок между тях би могъл да блокира или да прокарва редица решения. Това е силният аргумент на тезата за бъдещ европейски завой.
Само че подобен блок засега съществува главно на хартия.
Полската консервативна десница гледа на Русия като на пряка заплаха. Част от германската и френската национална десница настоява за възстановяване на диалога с Москва. Мелони поддържа твърда евроатлантическа линия, докато Матео Салвини говори друго. Испанската Vox защитава националното единство срещу регионалния сепаратизъм, но този въпрос почти няма значение за германската AfD. По миграцията позициите изглеждат по-близки, но дори там интересите се разминават: средиземноморските държави искат общоевропейско разпределение на тежестта, северните страни искат да не получават мигрантите, а източните – изобщо да не участват в схемата.
Общият противник не е обща програма.
Европейският парламент не се подменя от изборите в Берлин или Париж
Европейският парламент се избира пряко на всеки пет години и настоящият мандат е резултат от европейските избори през юни 2024 г. Националните депутати не стават автоматично евродепутати, а успехът на една партия у дома не променя веднага броя на местата ѝ в Страсбург. Парламентът разполага със 720 места, организирани в осем политически групи, чиито състав и съюзи не съвпадат напълно с националните партийни системи.
Десните и националконсервативните сили вече имат значително представителство, но са разделени между няколко групи – Европейски консерватори и реформисти, „Патриоти за Европа“, „Европа на суверенните нации“, а част от по-умерената десница остава в Европейската народна партия. Това разделение не е административен детайл. То определя кой получава председателски места в комисии, кой контролира доклади, кой влиза в преговорни екипи и кой остава извън договорките между големите парламентарни групи. Официалните правила изискват поне 23 депутати от минимум седем държави за създаване на политическа група, но съществуването на група още не означава влияние върху мнозинството.
Математиката е неприятна. Политиката още повече.
За да променят съществено законодателството, консервативните партии трябва или да постигнат собствено мнозинство на следващите европейски избори, или да принудят Европейската народна партия да разруши дългогодишното си сътрудничество със социалисти, либерали и част от зелените. Вторият сценарий е по-реалистичен, но носи риск за самата ЕНП. Тя може да спечели избиратели вдясно и да загуби центристките коалиции, чрез които контролира ключови постове.
Точно там ще бъде истинската битка – не по площадите, а в преговорите за мнозинство.
Европейската централна банка е извън обсега на предизборните обещания
Дори десни правителства да поемат управлението на няколко големи страни, те не могат да наредят на Европейската централна банка да намали лихвите, да финансира техните бюджети или да насочи кредити към определени отрасли. Независимостта на ЕЦБ е закрепена в договорната и институционалната рамка на еврозоната. Самата банка определя политическата си независимост като условие за изпълнение на основната ѝ задача – поддържането на ценова стабилност.
Това ограничение ще се усети особено болезнено при правителства, които обещават едновременно по-ниски данъци, по-високи социални разходи, масивни инвестиции в отбраната и възстановяване на индустриалното производство. Сметката не излиза лесно. А когато не излиза, започва старият европейски спор: националният кабинет обвинява Брюксел, Брюксел посочва договорите, пазарите вдигат доходността по облигациите, а избирателят открива, че суверенитетът има и лихвен процент. Италия вече познава този урок.
Външната политика дава повече възможности за блокиране, но не непременно за общ курс
В редица чувствителни области, включително части от общата външна политика и политиката на сигурност, решенията в Съвета изискват единодушие. Това позволява на отделни държави да блокират санкции, декларации или други общи позиции.
Тук консервативните правителства биха имали реален инструмент. Една държава може да забави решение. Няколко координирани държави могат да принудят останалите да преговарят. Именно това многократно прави Виктор Орбан – понякога по принципни причини, понякога за да получи отстъпки по други въпроси. Брюксел нарича това изнудване. Будапеща го нарича защита на националния интерес. И двете страни знаят какво всъщност се случва.
Но блокирането не е управление. То може да спре политика, без да създаде друга на нейно място.
Една бъдеща коалиция между националноконсервативни правителства би могла да затрудни нови санкции срещу Русия, да ограничи част от военната помощ за Украйна или да настоява за преговори. Същата коалиция обаче може да се разпадне още при първия конкретен спор. Полша и балтийските държави няма да приемат курс, който според тях отслабва източния фланг на НАТО. Франция ще търси стратегическа автономия. Италия ще пази отношенията със САЩ. Германия ще мисли за индустрията си, но и за собствената си историческа зависимост от американската сигурност. Няма единна „десница“ по въпроса за войната.
Миграцията е областта, в която промяната изглежда най-възможна
Тук общественият натиск е силен, разликите между консервативните партии са по-малки, а част от центристките формации вече променят езика си. По-строг външен граничен контрол, ускорено връщане на лица без право на убежище, споразумения с трети държави и ограничаване на социалните стимули за нелегална миграция могат да получат широко мнозинство.
Само че и тук административната реалност е упорита. Връщането на мигранти изисква държавата на произход да ги приеме. Контролът по Средиземно море предполага сътрудничество с Либия, Тунис, Египет и Турция – режими, които искат пари, политически отстъпки и достъп до европейския пазар. Центровете извън ЕС звучат убедително в телевизионно студио, но срещат съдебни процедури, логистични трудности и високи разходи.
Има и вътрешен икономически проблем. Европейският бизнес иска ограничаване на нелегалната миграция, но едновременно настоява за внос на работна сила. Застаряването на населението не се отменя с партийна резолюция. Германия, Италия и Испания имат нужда от работници в здравеопазването, строителството, земеделието, транспорта и социалните услуги. Политиката ще трябва да разграничи контролираната трудова миграция от хаотичния миграционен поток. Това звучи очевидно. Практиката от последното десетилетие не е особено окуражаваща.
Зелената сделка може да бъде забавена, но трудно отменена изцяло
Новите консервативни правителства вероятно ще поискат отсрочки, изключения и преразглеждане на част от екологичните изисквания. Най-силен ще бъде натискът от автомобилната промишленост, земеделието, химическия сектор и енергоемките производства. Част от европейските правила могат да бъдат смекчени чрез обикновения законодателен процес, в който Съветът и Европейският парламент действат като съзаконодатели.
Пълното разглобяване на Зелената сделка е по-малко вероятно. Зад нея вече стоят огромни инвестиции, национални планове, корпоративни стратегии, субсидии, банкови стандарти и дългосрочни договори. Индустрията критикува скоростта и цената на прехода, но част от големите компании вече са вложили милиарди именно в него. Те няма да приветстват нова рязка промяна на правилата. Бизнесът обича дерегулацията, докато не се окаже, че дерегулацията обезценява собствените му инвестиции.
Тук има нещо, което не излиза в сметката. Десницата обещава да освободи индустрията от брюкселските регулации. Индустрията иска облекчения, но иска и предвидимост, субсидии, защита от китайската конкуренция и евтина енергия. Последните три неща предполагат още европейска политика, не по-малко.
Истинската промяна би дошла не от един изборен триумф, а от продължителен институционален цикъл
За да бъде променен Европейският съюз в дълбочина, не е достатъчно десни партии да спечелят няколко национални избора. Те трябва да задържат властта, да координират позициите си, да спечелят следващите избори за Европейски парламент, да повлияят върху избора на следваща Комисия и да изградят съюзи с част от традиционната десница. Ако поискат промяна на самите европейски договори, задачата става още по-тежка – национални ратификации, парламентарни мнозинства, а в някои държави и референдуми. Това е работа за десетилетие, не за един политически сезон.
По-вероятен е друг сценарий. Европейският съюз няма да бъде преобърнат изведнъж, а постепенно ще се измести надясно по няколко конкретни въпроса – миграция, сигурност, индустриална защита, земеделие, частично отстъпление от най-скъпите климатични ангажименти. Официалният език ще остане европейски, либерален и институционално стерилен. Политиката под него ще стане по-национална, по-протекционистка и по-твърда. Брюксел умее да сменя курса, без никога да признава, че го е сменил.
Десният завой има граници – защо консервативните партии могат да спечелят Европа и после да се разделят помежду си
Една от най-често срещаните грешки в политическите анализи е европейската десница да се разглежда като единен политически лагер. Това изглежда удобно, особено когато изборите се наблюдават през призмата на противопоставянето между либерализъм и консерватизъм. Реалността е значително по-сложна. Ако следващите избори донесат успех на консервативните партии в няколко големи държави, истинските трудности вероятно ще започнат именно след изборната нощ.
Причината е проста. Европейската десница няма единна идеология, няма единен лидер и няма обща програма. Има няколко различни политически семейства, които в определени случаи си сътрудничат, но по редица ключови въпроси защитават противоположни позиции.
Най-видимо това личи по отношението към Русия. В публичното пространство често се създава впечатление, че всички консервативни партии настояват за възстановяване на отношенията с Москва. Подобно обобщение не издържа на фактите. За Виктор Орбан подобна политика е последователна от години. За Роберт Фицо тя също се превърна в част от управленската стратегия. В Германия отделни представители на AfD и на Съюза на Сара Вагенкнехт говорят за необходимост от възстановяване на диалога. Но в Полша картината е почти противоположна. Независимо дали става дума за „Право и справедливост“, за „Гражданска коалиция“ или за голяма част от обществото, отношението към Русия остава едно от малкото теми, по които съществува широко политическо съгласие.
Това означава, че още при първия сериозен европейски дебат около санкциите или политиката към Украйна могат да се появят сериозни противоречия вътре в самия консервативен лагер.
Подобни различия съществуват и в икономическата политика.
Италианската десница традиционно защитава по-силна роля на държавата в икономиката. Франция също има дълга традиция на икономически интервенционизъм, независимо коя партия управлява. Германия, дори когато говори за защита на индустрията, остава значително по-близо до пазарния модел. В Нидерландия и скандинавските държави подходът е различен от този в Южна Европа. Зад общите лозунги за „икономически патриотизъм“ стоят доста различни национални интереси.
Още по-сложна става картината при бюджета на Европейския съюз. Държавите нетни платци трудно биха подкрепили значително увеличение на европейските разходи. Получателите на европейски средства, включително редица държави от Централна и Източна Европа, защитават точно обратната позиция. Това противоречие не зависи от това дали правителствата са леви или десни. То произтича от икономическите интереси на самите държави.
Сходна е ситуацията и в областта на селското стопанство. Френските фермери настояват за високи субсидии и защита на вътрешния пазар. Испания и Италия имат собствени специфични интереси, свързани със средиземноморското производство. Полша поставя акцент върху зърнопроизводството и конкуренцията от Украйна. Нидерландия защитава високотехнологичното земеделие. Да се намери обща европейска позиция между всички тези интереси не е лесно, независимо каква политическа окраска имат управляващите.
Дори миграцията, която изглежда като най-силната обединяваща тема, крие сериозни различия. Полша и Унгария настояват основно за защита на външните граници и отказ от задължителни квоти. Италия и Гърция очакват значително по-голяма европейска солидарност, защото именно те поемат основния миграционен натиск през Средиземно море. Германия изпитва недостиг на работна сила и едновременно иска по-строг контрол върху нелегалната миграция, но и добре организирана легална имиграция. Това са различни проблеми, които трудно могат да бъдат решени с една универсална политика.
Съществува и още едно противоречие, което рядко се обсъжда. Голяма част от консервативните партии градят политическата си идентичност върху защитата на националния суверенитет. Това е напълно разбираемо. Но колкото повече държат на собствените национални интереси, толкова по-трудно става изграждането на общ европейски консервативен проект. Националният интерес на Италия невинаги съвпада с този на Полша. Германските индустриални приоритети невинаги съвпадат с френските. Испания има свои специфични проблеми в Средиземноморието, които почти не присъстват в политическия дневен ред на Северна Европа.
Тук се появява един парадокс. Консервативните партии могат сравнително лесно да се обединят срещу определени политики на Брюксел. Значително по-трудно е да изградят обща алтернатива, която да удовлетвори едновременно всички национални интереси. Политическият протест е далеч по-лесен от политическото управление.
Това вече се вижда и в Европейския парламент. Макар различните десни формации често да гласуват сходно по отделни въпроси, те продължават да бъдат разделени в различни парламентарни групи. Не става дума само за лични амбиции или партийни съперничества. Различията са реални и често произтичат от националните стратегии на отделните държави.
Поради тази причина прогнозите за бързо изграждане на единен европейски консервативен блок изглеждат прибързани. По-вероятно е да се формира мрежа от ситуативни мнозинства – по миграцията едни партньори, по индустриалната политика други, по енергетиката трети. Това ще направи европейската политика още по-сложна, но и значително по-плуралистична.
Следователно въпросът не е дали Европа ще стане по-консервативна. Част от този процес вече е видим. Истинският въпрос е дали различните консервативни партии ще успеят да превърнат изборните си успехи в дългосрочна обща стратегия. Засега отговорът остава неясен. Националните интереси продължават да бъдат по-силни от идеологическите декларации, а историята на Европейския съюз показва, че именно те в крайна сметка определят границите на всяко политическо мнозинство.
Европа не сменя посоката с един избор, но политическият център вече не изглежда непоклатим
В европейската политика рядко има внезапни революции. Континентът обикновено се променя бавно, чрез избор след избор, криза след криза, компромис след компромис. Така беше след края на Студената война. Така беше след финансовата криза от 2008 г. Така се развиха и последиците от миграционната вълна през 2015 г. Няма основание да се смята, че сегашният политически цикъл ще бъде различен.
Именно затова твърдението, че една поредица от избори автоматично ще промени Европа, звучи по-скоро като политически лозунг, отколкото като аналитичен извод. Дори консервативните партии да постигнат убедителни победи в няколко големи държави, пред тях ще останат сложните институционални механизми на Европейския съюз, различните национални интереси и неизбежните коалиционни компромиси. Историята на европейската интеграция показва, че политическите процеси рядко се развиват по права линия.
Но би било също толкова погрешно да се омаловажава случващото се. Самият факт, че в Германия, Франция, Испания, Италия, Полша, Нидерландия, Австрия и още редица държави все повече избиратели поставят под съмнение политики, които доскоро изглеждаха безалтернативни, показва настъпването на нов политически етап. Това не означава отказ от европейския проект. По-скоро означава, че европейските общества започват да искат неговото преразглеждане.
Всъщност най-голямата промяна може да не бъде смяната на едно или друго правителство. По-същественото е, че политическият център постепенно губи монопола си върху определянето на допустимия обществен дебат. Теми като миграцията, енергийната сигурност, индустриалната политика, конкурентоспособността, демографията и отношенията между националния суверенитет и европейската интеграция вече не се обсъждат само в периферията на политическия живот. Те се превръщат в основни въпроси на европейските избори.
Това принуждава дори традиционните партии постепенно да променят собствените си позиции. Част от предложенията, които преди няколко години бяха определяни като неприемливи, днес започват да намират място в програмите на партии от политическия център. Подобни процеси вече се наблюдават по отношение на миграционната политика, индустриалната защита и някои аспекти на Зелената сделка.
Парадоксът е очевиден. Дори ако консервативните партии не постигнат всички цели, които си поставят, самото им нарастващо влияние вече променя поведението на останалите политически сили. В известен смисъл европейската политика започва да се измества още преди да са приключили изборите. Това често остава незабелязано, защото промяната настъпва не чрез гръмки декларации, а чрез постепенно пренаписване на политическия дневен ред.
Разбира се, подобно развитие не е гарантирано. Ако икономическата ситуация се подобри чувствително, ако инфлацията остане овладяна, ако войната в Украйна навлезе в етап на политическо уреждане и ако европейските институции успеят да предложат по-убедителни решения по въпросите на конкурентоспособността и миграцията, част от сегашното протестно настроение може да отслабне. Политическите цикли никога не са необратими.
Засега обаче фактите сочат друго. В почти всички големи европейски държави доверието към традиционните партии е значително по-ниско отпреди десетилетие. Партийните системи стават все по-фрагментирани. Коалициите се изграждат все по-трудно. Управленията разполагат с по-малък обществен кредит на доверие. Избирателите сменят предпочитанията си много по-бързо, отколкото през предишните десетилетия. Това не е временна особеност на една държава. Това вече прилича на общоевропейска тенденция.
Вероятно именно тук се намира и най-важният извод. Следващите избори няма да решат окончателно бъдещето на Европа. Но почти сигурно ще покажат дали политическият модел, който доминираше европейската интеграция през последните две десетилетия, все още разполага с достатъчна обществена подкрепа или навлиза в период на постепенно преосмисляне. Отговорът няма да бъде даден в една изборна нощ. Той ще се формира в поредица от национални избори, институционални преговори и политически компромиси.
Европа трудно прави резки завои. Но още по-трудно се връща към предишното положение, когато обществените настроения вече са започнали да се променят.
Точно затова следващите две години вероятно няма да бъдат време на окончателни политически победи. Те ще бъдат период, в който ще стане ясно дали континентът навлиза в нов политически цикъл или сегашното разместване е поредната временна реакция на натрупаните кризи. Именно този въпрос, а не съдбата на една или друга партия, ще определя европейската политика през остатъка от десетилетието.
