НАТО демонстрира единство. Но показа ли стратегия?
Срещите на върха на НАТО винаги са повече от дипломатически протокол. Те показват не само какво е решил Алиансът, но и как възприема света, собствените си възможности и бъдещите заплахи. Именно затова всяка подобна среща се оценява не толкова по официалната декларация, колкото по политическите сигнали, които изпраща.
Анкара не направи изключение. Лидерите потвърдиха ангажимента си към колективната отбрана, подкрепата за Украйна и необходимостта европейските държави да увеличат разходите за сигурност. По тези въпроси публични разногласия почти не бяха демонстрирани. Вниманието обаче беше привлечено от друго – различните представи за това накъде трябва да се развива Алиансът през следващите години.
Именно върху този проблем акцентира Джефри Сакс. Според него срещата е показала организация, която разполага с все повече военни инструменти, но все по-трудно формулира политическата логика, която трябва да ги направлява. Това е негова оценка, а не установен факт. Независимо от това тя заслужава внимание, защото стъпва върху процеси, които могат да бъдат проследени и извън самото интервю.
През последните години НАТО претърпя най-мащабната си трансформация след края на Студената война. Разширяването със Швеция и Финландия, укрепването на източния фланг, създаването на нови командни структури, увеличаването на силите за бързо реагиране и ускореното превъоръжаване промениха характера на Алианса. От организация, концентрирана основно върху управление на кризи извън собствената си територия, НАТО постепенно се върна към класическата задача за възпиране на голям военен противник в Европа.
Тази промяна е реална и се подкрепя от официалните стратегически документи на Алианса. По-малко ясно остава как изглежда политическата картина отвъд военното възпиране.
Нито срещата в Анкара, нито предишните форуми дадоха ясен отговор как европейската система за сигурност би могла да изглежда след края на войната в Украйна. Не беше очертана перспектива за бъдещите отношения с Русия, не беше представен модел за постепенно намаляване на риска от пряк сблъсък между ядрените сили, нито беше формулирана по-дългосрочна визия за новата архитектура на сигурността на континента.
Това не означава, че подобни обсъждания не съществуват в експертните среди или в отделните национални администрации. Но публичният политически разговор все по-често се концентрира върху количествени показатели – размер на военните бюджети, темпове на производство на боеприпаси, срокове за доставка на системи за противовъздушна отбрана, численост на бойните формирования.
Самите тези показатели безспорно имат значение. Войната в Украйна показа, че индустриалният капацитет, логистиката и запасите от боеприпаси далеч не са второстепенни въпроси. Те се превърнаха в ключов фактор за устойчивостта на всяка армия.
Но военният ресурс сам по себе си не представлява стратегия. Историята предлага достатъчно примери за държави и съюзи, които са разполагали с огромно военно превъзходство, без това автоматично да води до постигане на политическите им цели. Военната мощ може да възпира, да защитава и да създава условия за преговори. Тя трудно може да замени самата политика.
Тъкмо в тази посока е и критиката на Сакс. Според него разговорът за дипломацията постепенно остава на заден план, докато дебатът за новите въоръжения се превръща в основно съдържание на западната политика за сигурност.
Тази оценка изглежда категорична. Съществува и противоположната позиция, защитавана от повечето правителства в НАТО, че устойчив мир може да бъде постигнат единствено ако Русия не успее да наложи със сила политическите си цели. От тази гледна точка увеличаването на отбранителните способности не е алтернатива на дипломацията, а предварително условие тя изобщо да бъде възможна.
Именно тук се разминават двете философии. Едната приема, че натискът трябва постепенно да принуди Москва към преговори. Другата предупреждава, че когато всички участници непрекъснато увеличават военния потенциал, рискът от по-широка ескалация започва да расте по-бързо от възможностите за политически компромис.
Това вече не е академичен спор. Това е въпрос, който ще определя европейската сигурност през следващите години.
