/Поглед.инфо/ Днес е невъзможно да си български писател!
И не защото някой ти забранява или те преследва политически, че си писател. Невъзможно е заради обстановката в обществото и държавата, заради отношението към твореца и изкуството и заради това, че у нас се толерира посредствеността и бездарието. А когато те биват толерирани и когато към тях се отнасят с особено чувство, че такива само могат представляват българската литература, да бъдат възнаграждавани и поставяни в телевизорите, за да говорят какво означава да си писател и как се създава литература.
След политическите промени в края на миналия век държавата ни рязко се измени и навлезе във вселената на глупостта и неудържимия упадък, в който не е възможно да мисли и се държи нормално, интелигентно, по човешки, а се отнесе към “пазарна икономика”, “всичко е позволено”, но и към ненавистта към традицията и морала, към националното и дори към разума и човещината.
Държавата се просмука от постмодернизъм и се прехласна по демокрация; за нея словото престана да означава нещо, защото на това какво е словото я учат текстописци, посредствени автори и безчувствени и недоучени “специалисти”.
Постмодернизмът отрови българската литература и необратимо дискредитира българския писател, отнемайки му задължението да бъде талантлив, нравствен, познавач на живота, обичащ човека, родолюбец. Той направи така, че в литературния живот да няма въздух, понеже е отровен от фалшификации, вулгаризми, просташки език, ненавист към човека. Представителите на тази човеконенавистна идеология и естетика тровят езика, профанират го и го опростачват. Такъв език, представян като литературен, е непоносим и гнусен.
Понеже са силно толерирани от държавата, постмодернистите по същество определят кой кой е в българската литература, ограничавайки достъпа на писатели извън техния кръг до телевизии, радио, вестници, до конференции, но и лишавайки го от преводи в чужбина. Те премахнаха обективната йерархия на ценностите, създадена от времето и постоянно проверявана от него. И измислиха своя, в която влизат верни на идеологията и естетиката им хора. Най-важният критерии е отказът от национално своеобразие, пренебрежение към националния език и националните особености на писателите и техните творчества. За тях е важно да ги “разбират в Европа” и затова се стараят да пишат безлично и с малко думи, за да е лесно на преводачите им.
Не може да им отрече, че здраво държат лостовете на механизмите, по които се определя кой е постмодернист и заслужава да бъде високо ценен и показван като пример за голям писател. Макар че какъв писател може да този, който бива определян за голям по извън литературни съображения. Ала по извън литературни съображения не може да се определя кой е истински и голям писател и кой не е. Защото качествата на писателя понякога може и да имат нещо общо с политиката и идеологията, но то е “в крайна сметка”, а не като основно правило. Още повече когато самоти литературни съображения са пренебрегнати, защото не са в състояние да произведат висока оценка и да докажат, че пред нас е писател достоен и от висок ранг. Защото не е!
Тези “съображения” тровят атмосферата, напрягат я и я израждат; профанират и опростачват обстановката и карат писателят “от другата страна” да хаби напразни сили, за да се съпротивлява и да се опитва да сложи някакъв разумен и обективен ред в хаоса на волунтаризма и посредствеността.
Когато властта се намесва толкова брутално и неграмотно в литературните дела, животът на писателя става непоносим. И не може да се оправи, да се подобри и да приеме облика на нормален живот. Нормален не означава единствено подреден и осигурен бит, домашен и семеен живот, условия за работа и публикуване на книги, а възможност за дискусии, разговори, участие в обществените дела. Това сега е практически невъзможно, понеже този тип живот се позволява и осигурява на постмодернистите, а всички останали се оправят кой както може. Истинският писател не е капризен, не е разглезен; на него му е достатъчно, когато му обърнат внимание, похвалят го и той разбере, че означава нещо на тази земя, че го уважават и ценят.
Но днес не го и зачитат, щом не е постмодернист и либерал. Ако беше постмодернист и либерал обаче, нямаше да е истински. Държавата и властта обичат такива, които не са истински, защото са послушни и й слугуват с огромно удоволствие, понеже смятат слугинажа за почит и висше служение. Защото знаят, че без него нищо няма да им бъде давано, а и книгите им ще се издават трудно и рядко ще бъдат забелязвани.
В българския литературен живот липсва йерархията на естетически ценности. Липсва и критика, която все пак утвърждава някакъв ред. А сега е разгул, хаос и хвалби.
Не бих обаче твърдял, че само сред постмодернистите е така. Другите, които се обявяват за наследници на “Писателския съюз на Иван Вазов” живеят, работят и споделят същите нравствени норми като на постмодернистите. Но понеже не са галеници на властта, са се свили и треперят да не им отнемат премиерите на книги, участия в някое друго жури за литературни награди, рецензийка от “познавач на литературата”. Те се имат абонати за няколко литературни награди и търпеливо чакат да им дойде редът, та да вземат някой лев.
Тази среда е не по-малко жалка и провинциална от средата, в която се подвизават постмодернистите. Но тук има, така да се каже, малко повече “романтика”, защото властта е далеч и материалните лишения са повече. Бедност и мизерия царува тук!
Само наивник може да вярва, че всичко това може да се промени и да настъпят по-светли дни за писателя и литературата. Но който иска да бъде писател, е длъжен да търпи и да понася страдания и унижения.
И много да работи!
Въпреки че днес е невъзможно да си български писател!