/Поглед.инфо/ Полша беше най-твърдият политически и военен съюзник на Украйна в Европа. Днес обаче историческите спорове за Волин, икономическите конфликти около зърното и транспорта, както и бъдещото членство на Киев в ЕС постепенно променят отношенията между двете държави. Какво стои зад т.нар. „полско-украинска свара“ и защо този спор вече надхвърля двустранните отношения?
Краят на безусловното партньорство
Само преди три години Полша беше представяна като най-близкия съюзник на Украйна в Европа. Варшава отвори границите си за милиони украински бежанци, превърна летището в Жешов и транспортния възел около него в основен логистичен център за западните военни доставки, предостави танкове Т-72, самоходни гаубици Krab, бронирана техника, боеприпаси и огромен политически ресурс в подкрепа на Киев. Полските политици почти се надпреварваха кой ще използва по-категорични думи срещу Москва. На европейските срещи именно Полша настояваше за по-тежки санкции, за повече оръжия и за ускорено приближаване на Украйна към Европейския съюз.
Днес тонът е различен.
Не защото войната е приключила. Не защото Полша е променила стратегическата си оценка за Русия. Причината е другаде. В отношенията между Варшава и Киев започна да се връща историята – онази история, която през последните години беше временно оставена настрана по политически причини.
Скандалът от последните дни не възникна изведнъж. Това, което редица полски журналисти вече определят като „полско-украинска свара“, всъщност е сбор от няколко паралелни конфликта – исторически, политически, икономически и личностни. Всеки поотделно можеше да бъде овладян. Натрупани едновременно, те започват да променят характера на отношенията между двете държави.
Най-показателното е, че спорът вече не се води само между публицисти или историци. В него участват президентската институция във Варшава, украинското външно министерство, депутати, държавни институти по историческа памет и представители на правителствата. Това е съществена промяна. Историческите теми вече не стоят в периферията на политиката, а започват да определят дневния ред.
Първата причина е смяната на политическия баланс в Полша.
Избирането на Карол Навроцки за президент не означава автоматична промяна във външната политика. Полската система не позволява това. Президентът обаче влияе силно върху обществените дебати и особено върху въпросите, свързани с националната памет. Именно там Навроцки изгради своята публична биография като ръководител на Института за национална памет.
Тук започва проблемът.
За голяма част от украинския политически елит Организацията на украинските националисти и Украинската въстаническа армия остават символ на борбата за независимост. За значителна част от полското общество същите организации носят отговорност за масовите убийства на десетки хиляди полски цивилни във Волин и Източна Галиция през 1943–1944 година. Това не е академичен спор за архиви. Това е въпрос, който засяга семейната памет на стотици хиляди поляци.
Тук има нещо, което често се пропуска.
През последните години тези различия не изчезнаха. Те просто бяха замразени. Войната принуди Варшава и Киев да говорят за сигурност, логистика и оръжия. Историята остана във фонов режим. Но фонът никога не е престанал да съществува.
Сега започва да се връща.
Според публикации в полски медии особено силно раздразнение е предизвикало решението украинско военно подразделение да използва почетно наименование, свързано с УПА. Украинската страна защитава подобни решения с аргумента, че става дума за национална историческа традиция и за борбата срещу съветската власт. Полската страна вижда друго – държавно легитимиране на организация, която Варшава определя като извършител на етническо прочистване срещу полското население.
Няма как двете оценки да съвпаднат.
Впрочем подобен конфликт не е нов. Още през 2016 година полският Сейм прие резолюция, определяща Волинските събития като геноцид. Украинските власти тогава реагираха остро. След 2022 година този спор почти изчезна от публичното пространство. Не защото беше решен, а защото политическата необходимост изискваше друго поведение.
Политиката рядко отменя историята. Най-много да я отложи.
След това се появи вторият проблем.
Полската икономика започна да усеща последиците от продължителната война. Масовият внос на украинско зърно предизвика силно недоволство сред фермерите. Последваха протести, блокади на граничните пунктове, конфликти между превозвачи и правителствени решения, които поставиха Варшава в трудна позиция между Брюксел и собствените ѝ избиратели.
Тази тема изглежда чисто икономическа.
Само че не е.
Защото постепенно започна да създава усещането, че интересите на Полша и Украйна вече не съвпадат автоматично. Това е важна психологическа промяна. Доскоро всяка критика към Киев лесно можеше да бъде представена като услуга за Кремъл. Днес подобна схема започва да работи все по-трудно в самата Полша.
Доналд Туск изглежда разбира това много добре.
Неговото правителство продължава да подкрепя Украйна във военен и дипломатически план. В същото време премиерът очевидно се опитва да предотврати прерастването на историческия конфликт в официална държавна конфронтация. Това не означава, че Варшава се отказва от своите позиции. По-скоро се опитва да не допусне историческият спор да разруши системата за сигурност, изградена след 2022 година.
Дали ще успее?
Тук вече започват съмненията.
Защото обществените настроения в Полша се променят по-бързо от дипломатическия език. Колкото повече се приближава въпросът за бъдещото членство на Украйна в Европейския съюз, толкова по-често във Варшава започват да се задават неприятни въпроси – кой ще получава европейските земеделски субсидии, как ще изглежда общият транспортен пазар, какво ще стане с полските производители, как ще бъдат решени историческите спорове и дали въобще могат да бъдат решени.
И тук вече конфликтът престава да бъде спор за миналото.
Той започва да се превръща в спор за бъдещето на самата Източна Европа.
Волин, УПА и завръщането на историческата памет
Ако човек проследи внимателно развитието на отношенията между Варшава и Киев през последните четири години, ще види една необичайна закономерност. Колкото по-тежка ставаше войната, толкова по-рядко двете държави говореха за историческите си спорове. Не защото те бяха изчезнали. Просто дневният ред беше диктуван от други приоритети – доставки на боеприпаси, ремонт на украинска техника в полски предприятия, железопътни коридори, противовъздушна отбрана, европейско финансиране. Историята остана заключена в архивите. Но архивите имат неприятното свойство да се връщат точно когато политиците започнат да вярват, че са ги затворили завинаги.
В Полша темата никога не е преставала да съществува. Институтът за национална памет продължи да публикува документи, да организира научни конференции и разследвания, да настоява за достъп до местата на масовите погребения във Волин. Роднини на жертвите години наред настояват за пълна ексхумация и достойно погребение на убитите поляци. Именно тук започват най-тежките обвинения към Киев. Полската страна твърди, че украинските власти дълго време са ограничавали или забавяли разрешенията за подобни археологически и съдебномедицински дейности. Украйна отговаря, че въпросът не може да бъде използван като политически инструмент и че историческият диалог трябва да бъде двустранен. И двете позиции звучат последователно. Само че не се срещат.
Тук има още един пласт.
Украинската национална идентичност след 2014 година започна ускорено да се изгражда около личности и организации, които десетилетия наред бяха практически забранена тема в съветската историография. За част от украинското общество Степан Бандера, Роман Шухевич и УПА символизират борбата срещу Москва. За Полша имената са свързани с друго – избиването на цивилно население. Един и същи исторически персонаж носи две напълно различни биографии в двете държави. Политически компромис тук трудно се намира, защото компромисът би означавал едната страна да пренапише собствената си национална памет.
Затова спорът постоянно се връща.
През последните седмици напрежението се засили след поредица от взаимни публични изявления и решения, които във Варшава бяха възприети като демонстративни. Украинската страна от своя страна даде да се разбере, че няма намерение да преразглежда собствената си политика по отношение на националните герои под външен натиск. Това изглежда логично, но има един проблем. Всяка подобна стъпка автоматично се превръща във вътрешнополитически аргумент за полските партии, които отдавна настояват за по-твърд курс спрямо Киев.
Именно тук започва ролята на Карол Навроцки.
Извън Полша името му все още не е достатъчно познато. Вътре в страната обаче той години наред беше едно от лицата на държавната политика по историческата памет. За него Волин не е периферна тема, а въпрос на национално достойнство. Още преди да бъде избран за президент той многократно заявяваше, че добрите отношения с Украйна не могат да се изграждат върху премълчаване на масовите убийства на полското население. Тази позиция не е нова. Ново е друго – сега тя получава тежестта на президентската институция.
Правителството на Доналд Туск изглежда доста по-предпазливо.
Причината не е любов към компромисите. Полша остава ключов логистичен коридор за западната помощ към Украйна. През нейна територия преминава значителна част от военните доставки, а инфраструктурата около Жешов, Люблин и граничните терминали продължава да има стратегическо значение за НАТО. Никое полско правителство не би желало историческият спор да постави под въпрос тази архитектура на сигурността.
Но вътрешната политика има свои правила.
Полските фермери не протестират заради Волин. Превозвачите не блокираха граничните пунктове заради Бандера. Те реагираха на икономически последствия, които усещат пряко. Когато тези икономически проблеми започнат да се смесват с исторически въпроси, политическата температура неизбежно се покачва. Това вече се вижда в социологическите проучвания, които показват по-сложно отношение към Украйна в сравнение с първите години на войната.
Тук Брюксел също започва да изпитва неудобство.
Дълго време Европейската комисия разглеждаше отношенията между Полша и Украйна като един от стълбовете на източната политика на Европейския съюз. Сега се оказва, че този стълб има вътрешни пукнатини. Не става дума за отказ на Полша от подкрепа за Украйна. Подобно заключение би било прибързано. Става дума за постепенно връщане на националните интереси в центъра на политическия разговор. А когато всяка държава започне да поставя собствените си интереси пред общата политическа реторика, европейските декларации започват да звучат все по-трудно приложими на практика.
Историята не води войни сама.
Но много често определя кой с кого ще седне на масата след края им.
Зърното, транспортът и сблъсъкът на икономическите интереси
Историческите спорове дават най-шумните заглавия. Парите обаче обикновено определят поведението на правителствата. Ако се търси моментът, в който отношенията между Варшава и Киев започнаха реално да се променят, той не е свързан нито с Волин, нито с поредното изявление за Бандера. Началото трябва да се търси през 2023 година, когато украинското зърно остана на полския пазар вместо да премине транзитно към пристанищата.
Първоначалният замисъл на Европейската комисия изглеждаше сравнително прост. След блокирането на част от украинските черноморски маршрути трябваше да бъдат изградени т.нар. „коридори на солидарността“, през които украинската селскостопанска продукция да достига до световните пазари. На практика значителни количества останаха в Полша, Румъния, Словакия, Унгария и България. Цените започнаха да падат. Складовете се запълниха. Местните производители реагираха така, както реагира всеки земеделски сектор, когато пазарът внезапно бъде наводнен с по-евтина продукция.
От този момент нататък политическите декларации започнаха да отстъпват пред икономическите сметки.
Полските фермери не се интересуваха особено от стратегическите документи на НАТО. Те гледаха цената на пшеницата, царевицата и рапицата. След това започнаха протестите. Блокираха се гранични пунктове. Последваха демонстрации във Варшава. Част от протестиращите стигнаха до разсипване на украинско зърно от товарни вагони – кадри, които в Киев предизвикаха силно възмущение и бяха представени като унижение към държава, която води война.
Тук Брюксел попадна в неудобна ситуация.
От една страна Европейската комисия защитаваше принципа на единния пазар. От друга – трябваше да успокоява държавите, които твърдяха, че именно този единен пазар нанася сериозни щети на собственото им земеделие. Последваха временни ограничения, компенсационни механизми и нови регулации. Те намалиха напрежението, но не решиха основния проблем.
Проблемът е структурен.
Украйна е една от най-големите аграрни държави в Европа. Полша също. Ако Киев един ден стане пълноправен член на Европейския съюз при сегашните правила на Общата селскостопанска политика, балансът на европейските субсидии неизбежно ще се промени. Засега това е хипотеза. Но именно такива хипотези започват да определят поведението на националните администрации.
Същото се случва и при транспорта.
Полските превозвачи отдавна предупреждават, че либерализирането на автомобилния транспорт с Украйна създава нелоялна конкуренция. Те посочват различни разходи за труд, различен регулаторен режим и по-ниски оперативни разходи на украинските компании. Украинската страна отговаря, че ограниченията засягат държава, която се намира във военно положение и има жизнена необходимост от свободен достъп до европейските пазари.
И двете страни имат аргументи.
Точно това прави конфликта толкова труден.
Все по-често в полски експертни среди се поставя въпросът как ще изглежда Европейският съюз след евентуалното присъединяване на Украйна. Темата вече не е свързана единствено със сигурността. Обсъждат се гласовете в Съвета на ЕС, разпределението на еврофондовете, Общата селскостопанска политика, кохезионните програми, транспортните коридори и дори бъдещият бюджет на Съюза. Това са технически въпроси, които рядко попадат на първите страници. Именно те обаче пораждат най-сериозните спорове между държавите.
И тук има една подробност, която рядко се коментира.
Полша през последните две десетилетия беше сред най-големите нетни получатели на европейски средства. Ако в Европейския съюз влезе държава с мащаба на Украйна, финансовата география на общността почти сигурно ще бъде преначертана. Колко сериозна ще бъде промяната, никой днес не може да изчисли с абсолютна точност. Но самият въпрос вече присъства в разговорите на полските икономисти и земеделски организации.
Военният съюз между Варшава и Киев остава.
Икономическият започва да скърца.
Това не означава, че предстои разрив. Подобни прогнози биха били прибързани. По-скоро се вижда постепенното връщане към класическия европейски модел, при който всяка държава защитава собствените си производители, собствените си бюджети и собствените си избиратели. В продължение на три години войната временно измести тази логика. Сега тя отново започва да определя решенията.
Историята отвори спора.
Икономиката започва да го прави много по-труден за овладяване.
Когато съюзниците започнат да говорят различни политически езици
Във Вашингтон вероятно не са особено доволни от случващото се между Варшава и Киев. Не защото няколко остри дипломатически реплики могат да променят хода на войната, а защото Полша се превърна в ключов елемент от цялата архитектура на западната подкрепа за Украйна. От началото на конфликта през нейна територия преминават значителна част от военните доставки, техниката, боеприпасите и логистичните потоци. Районът около Жешов неслучайно се превърна в една от най-охраняваните инфраструктурни зони в Европа. За НАТО това не е обикновен транспортен възел. Това е елемент от системата за поддържане на украинската отбранителна способност.
Точно затова всяко политическо напрежение между Варшава и Киев се следи внимателно.
Засега няма признаци Полша да възнамерява да променя ангажиментите си към Алианса или да блокира военната помощ. Подобни твърдения не намират сериозно потвърждение. Но се вижда друга тенденция. Полската подкрепа започва все по-често да се обвързва със защитата на конкретни национални интереси. Това не е драматична промяна. По-скоро е връщане към класическата европейска дипломация, при която стратегическите съюзи не отменят двустранните спорове.
Тази промяна личи и в Брюксел.
Европейската комисия продължава да говори за необходимостта от единство, но зад затворените врати вече се обсъждат съвсем практични въпроси. Как ще изглеждат европейските институции при бъдещо членство на Украйна? Как ще бъде преразпределен бюджетът? Какви преходни периоди ще поискат държавите членки? Колко години ще бъдат необходими за адаптиране на украинското законодателство? Полша вече не гледа на тези теми само през призмата на сигурността. Тя започва да ги разглежда и като въпрос на собствено икономическо и политическо влияние.
Берлин наблюдава процеса със смесени чувства.
Германия и Полша имат достатъчно собствени противоречия, но досега общата подкрепа за Украйна до известна степен ги оставяше на втори план. Ако отношенията между Варшава и Киев продължат да се усложняват, Германия неизбежно ще получи по-голяма свобода за политическо посредничество. Дали Берлин ще се възползва от това, засега е трудно да се прогнозира. Германската дипломация традиционно предпочита подобни роли, но сегашната международна среда оставя малко пространство за инициативи, които не са съгласувани с Вашингтон.
Има и още един фактор, който рядко влиза в публичния разговор.
В Полша постепенно приключва периодът, в който всяка критика към украинската политика автоматично се възприемаше като проруска позиция. Това беше характерно за първите години на войната. Днес общественият дебат е значително по-разнообразен. Консервативни, либерални и аграрни среди критикуват Киев по различни причини – исторически, икономически или свързани с европейските политики. Това не означава, че тези среди са единни. Напротив. Но показва, че украинската тема вече се превръща във вътрешнополитически въпрос за самата Полша.
Киев също е изправен пред труден избор.
Отстъпление по темата за УПА би предизвикало силна вътрешна реакция в Украйна. Запазването на сегашната линия обаче създава напрежение с държавата, която остава един от най-важните ѝ партньори в Европа. Засега украинското ръководство изглежда избира втория вариант. Доколко тази стратегия ще бъде устойчива, ще зависи не само от отношенията с Полша, а и от развитието на самата война и от темпа на европейската интеграция.
Тук започва да се оформя една по-широка картина.
След 2022 година често се говореше за почти безусловно единство на Запада по украинския въпрос. Тази формула никога не беше напълно точна. Различията между отделните държави съществуваха още тогава, но бяха изместени на заден план. Сега те постепенно се връщат – първо през икономиката, след това през историческата памет, а вече и през вътрешната политика. Това не означава разпадане на западната коалиция. Означава, че тя започва да функционира по начина, по който винаги са функционирали сложните международни съюзи – с повече спорове, повече национални сметки и значително по-малко политически романтизъм.
Именно това вероятно е най-важната промяна.
Не защото Полша и Украйна престават да бъдат партньори.
А защото вече престават да бъдат безусловни партньори.
Студеният мир между Варшава и Киев вече започна
Има един извод, който през последните седмици постепенно започва да се очертава, независимо дали политиците са готови да го произнесат на глас. Полша и Украйна вероятно ще останат военни съюзници още дълго време. Това обаче вече не означава, че ще бъдат политически съмишленици по всички въпроси.
Тази разлика изглежда малка.
Всъщност тя променя почти всичко.
Войната принуди Варшава и Киев да изградят отношения, каквито Европа не беше виждала от десетилетия. Полша отвори своята инфраструктура, пое огромен икономически и социален товар, превърна се в основния логистичен мост между НАТО и Украйна. В Киев това трудно може да бъде отречено. Но войната не премахна националните интереси. Само временно ги измести.
Сега те постепенно се връщат.
Историята отново влиза в кабинета на дипломатите. След нея идват земеделските производители, транспортните компании, бюджетните експерти, европейските фондове и въпросът кой каква цена ще плати за бъдещото разширяване на Европейския съюз. Това вече не е спор за миналото. Това е спор за разпределението на политическото и икономическото пространство в следвоенна Европа.
И тук има нещо, което не бива да се подценява.
Полша не променя курса си към Русия. Няма подобни признаци. Не се наблюдава и отказ от стратегическата подкрепа за Украйна. Променя се начинът, по който Варшава определя собствените си приоритети. Ако през 2022 година почти всяко решение беше подчинено на извънредната ситуация, днес полската политика постепенно се връща към по-прагматичен модел. Историческата памет вече не се отлага. Икономическите интереси вече не се прикриват зад общи декларации. Вътрешнополитическите съображения отново започват да влияят върху външната политика.
За Киев това създава нова реалност.
Досега Украйна можеше да разчита, че Полша ще бъде почти автоматичен адвокат на всяка нейна европейска инициатива. Подобна увереност вече изглежда значително по-малко сигурна. Не защото Варшава се отказва от подкрепата си, а защото всяка следваща стъпка вероятно ще бъде придружена от конкретни полски условия – по историческите въпроси, по достъпа до пазара, по транспорта, по бъдещото разширяване на Европейския съюз.
Това изглежда логично.
Но съществува и друг риск.
Колкото повече историческият спор се превръща в инструмент на вътрешната политика и в двете държави, толкова по-трудно ще бъде намирането на компромис. Историята рядко допуска половин решения. Особено когато се използва като аргумент пред избирателите.
Вероятно именно затова през последните дни все по-често се говори за „полско-украинска свара“. Определението звучи емоционално, но зад него стои далеч по-прозаичен процес. След извънредния период на почти безусловна солидарност отношенията между Варшава и Киев започват да се връщат към нормалната логика на международната политика – съюзници, които сътрудничат там, където интересите им съвпадат, и спорят открито там, където вече не съвпадат.
Дали това ще прерасне в трайна криза?
Днес никой не може да даде убедителен отговор. Зависи от развитието на войната, от политическите промени в самата Украйна, от бъдещите решения на Европейския съюз и от това доколко Варшава ще успее да съчетае историческата памет със стратегическите си интереси.
Едно обаче вече изглежда трудно оспоримо.
Епохата, в която Полша и Украйна можеха да бъдат представяни като държави с почти идентични политически позиции, постепенно остава в миналото. Новият етап вероятно няма да бъде белязан от открит разрив, а от далеч по-сложни отношения – повече преговори, повече условия, повече взаимно недоверие и значително по-малко политически романтизъм.
Точно това, изглежда, е истинската промяна, която през последните седмици започва да се очертава в Централна Европа.