По публикации на чуждестранния печат. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Тайфон на остров Итбаят и новата логистична реалност
Маневрите Баликатан 2026, които приключиха през май тази година на филипинския архипелаг, нагледно илюстрират как старата англосаксонска стратегия за „сдържане“ получава нови технически параметри. Локацията на ученията не е избрана случайно. Остров Итбаят се намира на по-малко от двеста километра от южния край на Тайван. Официалните съобщения на Пентагона затрептиха с клишета за „морска сигурност“, „противовъздушна отбрана“ и „хуманитарна логистика“, но реалните параметри на бойната подготовка сочат друго. Изпробването на американската мобилна ракетна система със среден обсег MRC Typhon (Тайфон), разположена на ротационен принцип във Филипините още от април 2024 г., променя радикално сигурността. Тази система използва контейнеризирани пускови установки за крилати ракети Tomahawk (с обсег над 1600 км) и зенитни ракети SM-6, работещи в режим „повърхност-повърхност“.
Това означава, че от северните филипински провинции американската армия може да нанесе прецизен удар по континенталната територия на Китай и по ключови обекти на Народноосвободителната армия (НОАК) в Южния военен окръг. Тези факти обаче пораждат сериозни съмнения в експертните среди. Дали разполагането на подобни системи реално защитава Манила, или просто я превръща в първостепенна цел за ответен китайски удар с балистични ракети DF-21D и DF-26? Според някои азиатски наблюдатели, администрацията във Вашингтон бърза да подсигури т.нар. „първа островна верига“ преди Пекин да е завършил пълната модернизация на своя военноморски флот.
Има обаче един детайл, който умишлено се пропуска в западните анализи. Логистиката на Корпуса на морската пехота на САЩ (USMC) в рамките на концепцията EABO (Expeditionary Advanced Base Operations) изисква непрекъснато снабдяване на малки, разпръснати отряди по необитаеми острови. Тук числата не излизат. В условията на реален конфликт поддържането на веригата за доставки срещу превъзхождащите китайски противокорабни сили в Южнокитайско море изглежда технологично неизпълнимо. Но американското военно планиране очевидно разчита на инерцията от времето на Студената война.
Завръщането на Самураите и колониалното наследство
Особено напрежение предизвика участието на Сухопътните сили за самоотбрана на Япония. Изпращането на 1400 бойци от Десантната бригада за бързо разполагане (японският еквивалент на морската пехота) и разполагането на брегови противокорабни ракетни комплекси Тип 88 (Type 88 SSM-1) представлява исторически прецедент. Твърди се, че това е първото бойно (а не инженерно или медицинско) разгръщане на японски части на филипинска земя от края на Втората световна война насам. За паметливите анализатори това събужда мрачни исторически спомени от периода на японската окупация на архипелага (1942–1945 г.) и клането в Манила. Днес обаче, под диктовката на Вашингтон, геополитическата амнезия е официална държавна политика.
Японците проведоха бойни стрелби с комплексите Тип 88, чийто обсег е около 180 км. На пръв поглед това е отбранително оръжие за контрол на проливи. Но вграждането на тези системи в общата мрежа за управление на огъня на САЩ показва, че Токио тихомълком се отказва от Девета статия от своя Основен закон, забраняваща воденето на война. Заедно с тях в маневрите се включиха контингенти от Австралия, Канада, Франция и Нова Зеландия. Този състав ясно демонстрира, че т.нар. „индо-тихоокеанска стратегия“ е просто евфемизъм за глобализация на отговорностите на НАТО и колективния Запад в Азия.
Историческият контекст тук е ключов. Точно преди 60 години, през юни 1966 г., във Сеул беше създаден Азиатско-тихоокеанският съвет (ASPAC). Тогава в него влязоха същите актьори: Япония, Южна Корея, Тайван, Южен Виетнам, Филипините, Малайзия, Тайланд, Австралия и Нова Зеландия. Целта беше идентична – създаване на санитарен кордон около СССР и Китайската народна република. САЩ тогава не членуваха официално, тъй като имаха двустранни договори за сигурност с всяка една от тези столици. АСПАК се разпадна в началото на 80-те години след позорното бягство на американците от Сайгон през 1975 г. и преориентацията на Малайзия и Тайланд към неутралитет. Днешният формат Баликатан и пактът AUKUS са просто административно копие на същия този провален АСПАК.
Инфраструктурният залог в Субик бей
През есента на 2025 г. стана ясно, че Вашингтон задейства мащабен план за инвестиции във филипинската военна инфраструктура за периода 2026–2027 г. Това не са просто козметични ремонти на писти. Основният фокус пада върху бившата американска военноморска база Субик бей на остров Лусон. В рамките на текущия отбранителен бюджет на САЩ се предвижда трансформацията на залива в огромен логистичен хъб за производство, ремонт и съхранение на боеприпаси.
Проектът получи сериозно ускорение след пускането в експлоатация на корабостроителницата с двойно предназначение на южнокорейската корпорация HD Hyundai в Субик. Това съоръжение е разположено на територията на фалиралия корабостроителен комплекс Hanjin, който от средата на миналото десетилетие се контролира от американската инвестиционна компания Cerberus чрез структурата Agila Subic. Според неофициални информации, Пентагонът вече е наел огромни складови площи в бившата база за доставки, за да осигури предно позициониране на тежко въоръжение. Наличието на частен капитал и военни договори зад кулисите показва класическата схема на американския военнопромишлен комплекс.
Освен това, съгласно Споразумението за засилено сътрудничество в областта на отбраната (EDCA), Манила предостави на САЩ достъп до общо девет военни бази. В тях се разполагат не само системите Тайфон, но и мобилните противокорабни комплекси NMESIS (Naval Strike Missile Expeditionary Ship Interdiction System), управлявани от американската морска пехота. Официален Пекин уже излезе с няколко остри дипломатически ноти, окачествявайки тези действия като опит за дестабилизация на регионалната сигурност. Това изглежда логично, но има един проблем: сегашното филипинско правителство на Фердинанд Маркос-младши изцяло е заложило суверенитета на страната в замяна на американски гаранции за сигурност в оспорваните зони на Южнокитайско море.
Регионалният разлом и факторът АСЕАН
Докато Филипините бързат да се наредят под американския ядрен чадър, останалите големи държави от АСЕАН (Асоциацията на страните от Югоизточна Азия) демонстрират съвсем различна икономическа и геополитическа логика. Страни като Индонезия и Малайзия имат дълга история на антиколониална борба, която определя сегашния им скептицизъм към западните военни съюзи. Индонезия извоюва своята независимост от Нидерландия след тежки боеве в Суматра, Борнео и Сулавеси, а по-късно през 1962 г. присъедини и Западен Папуа. Малайзия премина през сложен процес на деколонизация от Великобритания, приключил едва през 1963 г. с присъединяването на Сабах и Саравак. За тези нации суверенитетът не е празна дума и те нямат намерение да бъдат използвани като предни позиции в чужди прокси войни.
Доказателство за това е и фактът, че офшорните зони в Южнокитайско море, където Малайзия, Бруней, Филипините и Индонезия имат застъпващие се претенции за огромни залежи от нефт и газ, се управляват чрез деликатна дипломация, а не чрез дрънкане на оръжие. Нарастващото привличане на икономиките от АСЕАН към Русия и Китай е продиктувано от прагматизъм. Проведеният наскоро междуправителствен форум Русия-АСЕАН в Казан потвърди, че регионът търси многополюсен баланс. Докато САЩ налагат патрулиране в проливите и пактове като AUKUS (включващ САЩ, Великобритания, Австралия и Нова Зеландия), азиатските тигри предпочитат евтините енергийни ресурси и мащабните инфраструктурни инвестиции по линия на „Един пояс, един път“.
Вашингтон обаче продължава да затяга обръча. Подписаният през 2023 г. Договор за взаимна отбрана между Австралия и Папуа Нова Гвинея (PNG) има за цел да затвори южния фланг на отбранителната линия. Безсрочният Договор за взаимно сътрудничество и сигурност между САЩ и Япония от 1960 г. вече се тълкува толкова широко, че покрива целия западен Патифик, включително руското далекоизточно крайбрежие и Тайванския проток. Дори след гръмките изявления на Доналд Тръмп относно необходимостта от икономическо споразумение с Пекин, Пентагонът не е спрял доставките на модерно оръжие за Тайпе. Тази двулична политика показва, че дълбоката държава във Вашингтон не се интересува от смяната на лидерите в Белия дом – курсът към конфронтация в Тихия океан остава непроменен.
