Уважаеми г-н Заместник-ректор,
Уважаеми г-н Декан,
Уважаеми г-н Председател,
Скъпи приятелю Янис (Варуфакис),
Позволете ми да започна с благодарност за голямата чест, която Вие и Вашите колеги – с гордост мога да кажа, че вече сте мои колеги, ми оказахте тази вечер.
Но също така искам да изразя най-искрените си чувства на дълбоко уважение и признателност към народа на тази страна, за неговата издръжливост, смелост и решителност, които наблюдавам от много години.
Въпреки че недостатъчно познавам Гърция, връзките ми с тази страна датират отдавна. Първото ми посещение – като дете, бе през 1961 г. През 1967 г. баща ми ходатайства пред (президента на САЩ) Линдън Джонсън, за да спаси Андреас Папандреу от екзекуция – акт на солидарност, който според мен почти няма аналог в средите на академичните икономисти, поне в Северна Америка.
През 2010 г. дойдох да окажа морална подкрепа на Георгиос Папандреу; това, което трябваше да му кажа, не бе от рода на съвет. Но точно тогава се сприятелих с колегата Янис Варуфакис – поставихме началото на приятелство, на интелектуални и политически контакти, които се задълбочиха по време на продължаващата криза през петте месеца от неговия интензивен, изпълнени със звездни мигове, мандат в Министерството на финансите през 2015 г.
Единадесет години по-късно тези месеци резонират в спомените и противоречията. Гърция претърпя катастрофален срив в края на световната криза. Тогавашното правителство бе избрано, за да се опита да постигне по-добра сделка с кредиторите на Гърция, които диктуваха условията на политиката на Европейската комисия, Европейската централна банка, Международния валутен фонд, Министерството на финансите на Германия. Правителството говореше от името на най-пострадалите: пенсионерите, безработните, бездомните, чистачките. Отстояваше убеждението, че макар не винаги решаващ, изборът [на мнозинството от народа] трябва да се зачита и че Европейската общност трябва да бъде партньор, а не строга йерархия на силните над слабите.
Но динамиката на силите в Европа – и в по-широкия свят, беше непреодолима. Хер Шойбле не искаше да прави отстъпки, защото възнамеряваше да наложи същите условия на Рим и Париж. Съединените щати – по свои собствени, не особено уважителни причини, решиха да не помагат. В крайна сметка не ставаше дума само за Гърция. От моя страна, аз бях и съм горд, че дойдох тук, за да подкрепя моя приятел, който изпълни дълга си като истински син на Гърция.
Идеите зад условията, определяни от Шойбле, Лагард, Драги, Юнкер, Дайселблум и други чиновници, не бяха собствено техни. Нито пък бяха специфични за Гърция. Корените им бяха в общите универсални доктрини на масовата, неокласическа, от типа на [плана] Маршал икономика на общото равновесие – набор от идеи, които бяха наложени по време на Студената война, за да подчертаят превъзходството на децентрализирания капитализъм; които след това изкристализираха в крайните форми на добре познатите политически доктрини за края на историята, Вашингтонския консенсус, приложени към т. нар. Трети свят, наричан днес Глобален Юг. Тези идеи възникнаха много по-рано – в Англия на Давид Рикардо и Томас Робърт Малтус – светоглед за свободна търговия, зад който стои Кралския флот; и за намаляващата възвръщаемост, гарантираща, че не трябва да се помага на бедните или да се спасяват ирландците.
По онова време светогледът на Рикардо/Малтус беше добре приет в Съединените щати, в частта, която се специализираше в експортни култури като тютюн и памук. Пазарът на труда в основата си бе сходен – не навсякъде, тъй като в по-голямата си част бе капиталов, отколкото наемен, с регулирани цени и базиран на производителността, като този в Ню Орлиън и други градове на американския Юг. Но на север от река Охайо се бе наложила различна икономика – с нарастваща възвръщаемост и намаляващи разходи, както в селското стопанство, така и в промишлеността – ключов момент, тъй като със заселването на по-плодородните земи и прилагането на нови технологии добивите се подобриха. Тази икономика нарастваше и благодарение на продажбите на голям, вътрешен, защитен пазар; и на бързите технологични промени, основани на новата инфраструктура – първоначално плавателни канали, по-късно железопътни линии; а също – от индустриалния шпионаж: американците черпеха от британците всякакви идеи. Тази икономика се характеризираше и с нарастващи заплати и бърз растеж на населението, подхранван както от раждаемостта, така и от имиграцията. Хенри Клей нарече този модел „Американска Система“.
Американската Система бе добре възприета от съвременниците ѝ като Фридрих Лист, Хенри Кери, Еразъм Пешин Смит, Хенри Джордж, Торстейн Веблен, Джон Р. Комънс; и по-късно от колегата Кларънс Айърс от моя Тексаски университет, от баща ми, от Андреас Папандреу. Във Великобритания бе подкрепяна от Алин Йънг, Пиеро Срафа, моя учител Никълъс Калдор. Макроикономическите ѝ измерения бяха зададени от Кейнс, технологичните – от Шумпетер, а финансовите – от Хайман Мински. Американската Система бе в основата на реконструкцията на Северна Америка чрез плана New Deal (Новия курс) на Франклин Делано Рузвелт. За съжаление всичко това бе изтрито от канона, доколкото е възможно и от паметта, за да се наложи илюзията за една-единствена правилна идея – теорията за великото общо равновесие (теория, която се стреми да докаже, че взаимодействието между търсенето и предлагането изцяло ще доведе до общо равновесие, бел.пр.). Със своята значително по-висша икономическа система американският Север спечели Гражданската война, въпреки че загуби почти всички предишни битки. Но Югът, подпомаган от интелектуалната висша каста от двете страни на Атлантика, спечели идеологическата война. Така английската Система надживя Британската империя.
Това не трябва да ни изненадва. Съжалявам да го кажа, но авторитетът на висшето образование се изкриви в посоката на парите. Конформизмът винаги е насърчавал академичния успех и през последните години се появи строга система от класации, йерархия в регистрите на катедрите, потвърждаващ закона на Голбрайт (уточнявам, това е мой закон, а не на баща ми), който гласи: A thought in economics has not been thought until the right person has thought it (тук Джеймс Голбрайт използва игра на думи, която условно може да бъде преведена като: „Не може да бъде измислена мисъл в Еconomics, докато правилният човек не я измисли“, бел.пр.). Дисидентите, неудачниците и недоволните бързо се отстраняват и ако другаде намерят подслон, могат да бъдат изолирани, натикани в резервати или подложени на глад – процес, който видимо протича сега в Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк.
Торстейн Веблен бе обявен за абсолютен академичен неудачник. Той разбра как и за кого се управляват университетите; и бе отстранен от няколко университета. Независимо от странните си прозрения за класовата структура, той имаше точни наблюдения върху техно-индустриалния свят. Тук си струва да споменем три от тях:
– Първо и донякъде в противовес на Маркс, Веблен вижда индустриалната система като внедряваща у работещия човек научен манталитет, разбиране за причинно-следствена връзка, което нарича „дисциплина на машината“; а също – чрез „възможността за саботаж“ – влияние върху икономическите резултати. (Това влияние, разбира се, поражда нови форми на опит за контрол, непрекъсната борба за ограничаване властта на саботьора).
– Второ, функцията на бизнеса при капитализма не е да организира производството като такова, а да го контролира, да предотвратява полезни предложения и идеи, повишаване на жизнения стандарт, ниски печалби, загуба на контрол върху работещото население. (Строгите икономии и несигурността също служат за поддържане на контрол).
– Трето, действителното производство се управлява от инженери, по принцип – от „Съвет на инженерите“, който би могъл да управлява цялото производство, като се освободи от структурите за ограничение и контрол. Резултатът – ако трябва да го назовем с един израз, може да бъде „общество на благоденствието“.
Тук е мястото да подскажем, че макар английската Система все още доминира в учебниците ни, американската Система е жива; и дори в никое общество да не се създаде точно като Съвет на инженери, концепцията не е изцяло фантазмагория в някои части на реалния свят.
Основният ми пример е Китай, където преди три десетилетия бях технически съветник в Държавната комисия по планиране в продължение на четири години. Какво е Китай? Адептите на Мейнстрийма се отказаха от илюзията от 90-те години, че Китай може да приеме либералната система на свободния пазар и път към многопартийна демокрация. Сега те се разкъсват между обвинения срещу Китай, че печели от нарушаване на „правилата“ – като по този начин признават, че правилата не са в интерес на Китай; или още по-неправдоподобното, че комунизмът е успял в Китай, макар да се е провалил навсякъде другаде. Забавно е да се наблюдава политиканстването на някои, които отстояват такава позиция.
По-последователна позиция е да се приеме, че Китай мащабно възпроизведе американската Система с вътрешен пазар, който се подхранва от урбанизацията, а не от растежа на населението или имиграция. Считам, че Веблен безусловно би възприел мащабния модел на Китай с ниски разходи и ниска печалба. Освен това, моделът е толкова антагонистичен на стремежа за печалба на Уолстрийт, както бе за англичаните възходът на САЩ през ХІХ век.
Русия е вторият случай. За разлика от Китай, Русия бе напълно завладяна от идеите на неолибералния Мейнстрийм и остана в плен на тези идеи през катастрофалните 90-те години на ХХ и началото на ХХІ век; всъщност тези идеи продължават да съществуват там и днес. Освен това Русия бе ограбена чрез санкции. Смяташе се, че след така наложените политически решения, Русия – управлявана от олигарси, никога не би се справила сама.
Какво направи Русия? Контрол върху капитала. Заместване на вноса. Автономна система за плащания. Ренационализации или паранационализации. Релокализация, след като чуждестранните фирми напускаха, предавайки своите заводи, оборудване, управление и т.н. на руски предприятия при силно занижени цени. Натискът на военната необходимост повлия на техническите промени. Това бяха дарове от страна на режима на санкции. Появиха се не защото санкциите бяха заобиколени, а защото бяха ефективни. Ефектът върху руската академична икономическа наука все още не е ясен, но нагледният урок е достъпен за всеки.
Най-накрая, Иран стана пример в два различни аспекта. Първият е свързан с енергетиката. Прекъсване добивът на петрол и на други ключови ресурси от Персийския залив ни дава урок по икономика на безпорядъка – за основополагащата роля на ресурсите с ниска ентропия за икономическата жизнеспособност на всичко останало и за бързия спад на рентабилност в дейностите с високи фиксирани разходи, когато цените на ресурсите се покачват. Вторият е свързан с технологиите: как една нова техническа парадигма – в случая ракети и дронове, могат да извадят от употреба по-стара техника и инфраструктура – самолетоносачи, датиращи от 40-те години на миналия век и сухопътни бази, датиращи от доктрината за сдържане по време на Студената война. За технолозите – това е позната история. Има много такива примери, но поуките на историята не се превръщат в производствена функция.
Взети заедно, тези три примера представляват зараждаща се многополюсност в реалния свят. Китай днес е най-голямата икономика в света по паритет на покупателната способност – с една трета по-голяма от тази на Съединените щати. Русия е четвърта страна – след Индия, с десет пъти по-голямо население. Иран, макар и много по-малък икономически, демонстрира превъзходни военни технологии и твърд контрол над ключовата енергийна артерия на света. А страните, които най-агресивно практикуват приватизация, дерегулация, фискална политика за спиране на дълга, паричен контрол на инфлацията и които се преструват, че вярват в плавно диференцируема неокласическа граница на техническо заместване, тоест на един енергиен източник с друг упадъкът им говори сам за себе си. Гледам Германия, която преди десет години бе финансовият и индустриалният колос на Европа. Сега се опитва да спаси индустрията си, като я преобразува в държавно снабдяване с въоръжение – модел, прилаган преди това в Съветския съюз. Трудно е да си представим по-добра формула за самообедняване.
За американеца, както и за всеки друг от моето поколение, многополюсността и балансът на силите не са нищо ново. Това бе нормалното състояние на света преди 1989 г., а през 50-те и 60-те години на миналия век многополюсността се усложняваше от идеологическо разнообразие – имаше разновидности на капитализъм, на социализъм, имаше и комунизъм. Но за американците и европейците, които през 80-те и 90-те години на миналия век станаха пълнолетни – практически целият днешен управляващ елит и доминиращите академици – повторната поява на многополюсен свят, дори само със скромни идеологически различия, се оказа психологически шок.
Този шок разкри, че така наречената капиталистическа демокрация не е край на историята, че светът, доминиран от Америка, може би не е вечен и – също, че цяло поколение – елитно образовани, особено в Еconomics, която насърчаваше подобни убеждения – се оказва проблематично, дори кухо.
Освен това се оказа, че обещанията на Еconomics на развитието, обещанията, че икономическото развитие и конвергенцията ще бъдат приветствани, дори насърчавани, изначално не са били сериозни. Не казвам, че архитектите на тази поддисциплина са били неискрени – някои са били, други не – но че по-големите общества [т.е. западните] не бяха и не са готови да приемат, че действително може да се случи реално мащабно икономическо развитие и извън определените фронтови държави.
Американската Система, забравена от елитното американско образование, идва като грубо възмездие, когато се появи някъде другаде. Освен това, тя се конкурира доста успешно със система, която все повече се движи от отхвърляне възгледа за труда на Рикардо-Малтус, актуализиран от Маркс, чрез използването на дигитална диктатура, за да се сведат някога заможните работници до крепостни. Такава система аргументирано се квалифицира в актуални трудове като технофеодализъм.
Не твърдя, че някой от трите случая, които описвам, е утопичен. Не настоявам да ги харесвате или одобрявате. Просто твърдя, че в сравнение с масовите прогнози те са далеч по-успешни, отколкото би трябвало да бъдат – и се нуждаем от икономическа наука, която може да ни помогне да разберем защо.
Какво тогава би трябвало да означава многополюсност в реалния свят на Еconomics? В книга, озаглавена „Economics на безпорядъка“, публикувана в съавторство с Джинг Чен през 2025 г. в Чикаго – колкото и неуютно да е на призрака на Милтън Фридман, представяме радикално опростяване математиката на стойността и производството, на основата на икономическата теория. Следвайки Никълъс Калдор, спестяваме равновесието; следвайки Николас Джорджеску-Рьоген, представяме анализ, основан на втория закон на термодинамиката, който обединява икономиката с физиката, биологията и други социални науки. Предефинирайки основните роли на правителството и регулирането, признаваме както необходимостта от неравенства, така и необходимостта от контролирането им. Но може би най-големият принос на нашия труд е, че самата теория е нискоентропийна. Упростено и интуитивно, лесно се преподава за няколко часа. Приемането ѝ би освободило управленски ресурси за по-важни, с висока принадена стойност начинания.
Какви трябва да бъдат те?
Предлагаме радикална консервативна мисъл. Защо да не възстановим големите научни области като история на икономическите учения, история на бизнеса, история на икономическата мисъл, сравнителни системи, икономическа политика – всички те бяха жизнени и уважавани, но през последните 50 години практически отпаднаха. Защо да не ги преоткрием и възстановим? Това е нещо, което ние или нашите наследници бихме могли да направим. В традицията на този университет е да поеме по този път.
Разбира се, не предвиждам, че това ще се случи. Възможно е дори настоящият Мейнстрийм да си възвърне контрола в Русия и да се премести от академичните анклави в коридорите на властта в Китай – което с течение на времето и двете страни ще изпаднат в беда. Възможно е академичната Еconomics на Запад да се отклони към интелектуална изолация, политическа маргинализация (вече очевидна) и по-нататъшни неудобни срещи с предизвикателствата и кризите – финансови, енергийни, технологични, военни – на реалния свят.
Но като икономист, с много премеждия в окопите на дисциплината вече 50 години, бих искал да се надявам на по-добри времена, както би трябвало да се надяваме всички ние. Защото в противен случай, без съмнение рано или късно, ще се появи голям езиков модел, който ще поеме контрола, следвайки правилата и моделите на естествения подбор, които е трябвало да сме вградили в мисленето си отдавна, и който ще ни направи излишни.
Ако искаме да избегнем тази съдба и ако мога да предложа лозунг „Да направим икономиката интересна отново“ – предложение, което правя днес – това би било добро начало.
Благодаря ви!
______________________
Бележка на преводача: С термина Economics западната политическа школа цели да подмени класическата политическа икономия, която от времето на шотландския философ Адам Смит (1723-1790) се счита за наука, изучаваща нуждите на хората и приходите на държавата за предоставяне на обществени услуги, надградена с „Трудова теория за стойността“ на Карл Маркс.
Под Economics – сочи „Уикипедия“, се подразбира изследване на производството, потреблението и прехвърлянето на капитали.
Грамотният читател веднага ще схване различието: докато политическата икономия е наука за изучаване нуждите на хората и обществото, „научният“ интерес на Economics се свежда до интересите на бизнеса. Свидетелство за това са и „приносите“ на всичките 13 Нобелови лауреати по икономика, които се свеждат до предложения или „трикове“ за туширане системната криза на капитализма.
Впрочем, Нобел не предвижда награда за постижения в областта на политическата икономия. Съвременната „Нобелова“ награда за Economics е учредена през 1968 г. с парите на Sveriges Riksbank – централната банка на Швеция и не се счита за част от истинските награди, посочени в завещанието на Алфред Нобел.
Превод: д-р Радко Ханджиев