Европейският парадокс според Лари Джонсън
Втората голяма тема в разговора между Глен Дизен и Лари Джонсън почти не засяга бойните действия. Фронтът остава на заден план. В центъра на вниманието застава Европа. Не като географско понятие, а като политически проект, който според Джонсън все по-трудно защитава собствените си стратегически интереси. Това е може би най-критичната част от неговия анализ, защото поставя под съмнение не конкретно военно решение, а цялата логика, върху която европейските държави изграждат политиката си след 2022 г.
Джонсън задава един на пръв поглед елементарен въпрос. Ако една индустриална икономика разполага с възможност да получава по-евтини енергийни ресурси, защо доброволно се отказва от тях и заменя тази зависимост с по-скъпи доставки? Според него подобно решение трудно може да бъде обяснено единствено с политически или морални аргументи. То неизбежно има икономическа цена, която в крайна сметка се плаща от предприятията, домакинствата и държавните бюджети.
Тук обаче възниква една необходима уговорка.
Европейските правителства обосноваха санкциите не с икономическа изгода, а със съображения за сигурност и международно право. От тази гледна точка те приемат, че краткосрочните икономически загуби са цената на една по-дългосрочна стратегическа цел. Дали тази цел ще бъде постигната, е отделен въпрос. Но дебатът не може да бъде сведен само до цената на природния газ или петрола.
Именно тук започва спорът между икономическата рационалност и политическата стратегия.
Следват ли санкциите собствената си цел?
Лари Джонсън твърди, че санкционната политика не е довела до резултата, който нейните инициатори са очаквали. Според него руската икономика постепенно е пренасочила значителна част от външната си търговия към Азия, докато европейските икономики са били принудени да се адаптират към по-високи производствени разходи и по-скъпи енергийни доставки. Това, според неговата оценка, е променило конкурентоспособността на редица европейски индустрии.
Част от тези процеси действително могат да бъдат проследени.
След 2022 г. Русия увеличи търговските си връзки с Китай, Индия и други азиатски пазари. Европейският съюз, от своя страна, значително разшири вноса на втечнен природен газ от различни доставчици. Това са публично известни тенденции.
По-трудният въпрос е друг.
Дали санкциите трябва да се оценяват единствено през техния икономически ефект?
Историята показва, че санкциите рядко постигат бърз политически резултат. Куба, Иран, Северна Корея и редица други държави са примери, при които ограниченията продължават десетилетия, без да доведат до промяна на политическата система. Това не означава автоматично, че санкциите са безполезни. Но означава, че тяхната ефективност почти винаги е по-ниска от първоначалните очаквания.
Точно върху това стъпва и критиката на Джонсън.
Ормуз – следващото изпитание за европейската икономика?
Особено внимание в интервюто е отделено на риска, който според Джонсън би възникнал при продължително нарушаване на корабоплаването през Ормузкия проток. Той допуска, че подобно развитие може да създаде сериозни затруднения при доставките на петрол, втечнен природен газ и други суровини, от които зависят както европейските, така и световните пазари.
Тук прогнозите му трябва да бъдат разглеждани внимателно.
Ормуз действително е един от най-важните енергийни коридори в света. Значителна част от глобалния морски износ на петрол и втечнен природен газ преминава именно през този тесен морски проход. Всяко по-продължително прекъсване неизбежно би повлияло върху международните пазари.
Но кога и в каква степен подобен риск би се реализирал, не може да бъде установено предварително.
Енергийните пазари реагират не само на реални прекъсвания, а и на очакванията за тях. Понякога цените се повишават още преди да е настъпил реален недостиг. Понякога обратното – политическото напрежение не се превръща в икономическа криза.
Тъкмо тази несигурност прави темата толкова важна.
И именно оттук Лари Джонсън преминава към следващата си голяма теза – че промените вече не се ограничават до енергетиката или войната в Украйна, а засягат самата архитектура на световната икономика чрез възхода на BRICS и алтернативните финансови механизми. Именно тази тема постепенно измества Европа от центъра на разговора и поставя въпроса дали международната система навлиза в период, в който западните институции вече няма да бъдат единственият определящ фактор.
BRICS, CIPS и краят на финансовия монопол на Запада
Една от най-интересните части на разговора между Глен Дизен и Лари Джонсън започва далеч от украинския фронт. Темата вече не са ракетите, дроновете или бойните действия. Джонсън насочва вниманието към процес, който според него ще има далеч по-дълготрайни последици – промените в световната финансова архитектура. По негова оценка войната не създава новия международен ред, а само ускорява процеси, започнали преди повече от десетилетие.
Това е важна разлика.
В западния политически дебат често се създава впечатлението, че BRICS е реакция единствено на конфликта в Украйна. Историята показва друго. Организацията започва своето развитие още през първото десетилетие на XXI век, когато Бразилия, Русия, Индия и Китай започват да търсят механизми за по-голямо участие в глобалното управление. По-късно се присъединява Южна Африка, а през последните години форматът започна да се разширява с нови държави от Азия, Близкия изток и Африка.
Според Джонсън именно санкционната политика след 2022 година е дала на този процес ново ускорение. По негово мнение много държави са стигнали до извода, че прекалената зависимост от западните финансови механизми носи политически риск. Независимо дали споделят руските позиции, те започват да търсят резервни варианти.
Тук има една особеност, която заслужава внимание.
Държавите не изграждат алтернативни платежни системи непременно защото искат да разрушат съществуващите. Често го правят, защото не желаят да останат без избор. В международната политика резервният механизъм невинаги се използва. Понякога самото му съществуване вече променя поведението на останалите участници.
Именно така трябва да се разглежда и развитието на CIPS – китайската система за трансгранични междубанкови разплащания.
CIPS – алтернатива или допълнение?
Лари Джонсън отделя специално внимание на китайската платежна система CIPS. Според него тя постепенно се превръща в реална алтернатива на традиционната инфраструктура за международни банкови разплащания и е символ на по-широката тенденция към финансова многополюсност.
Тук обаче е необходимо известно уточнение.
CIPS не е пряк заместител на SWIFT в пълния смисъл на думата. SWIFT представлява глобална система за обмен на финансови съобщения между банки, докато CIPS е създадена основно за разплащания в китайски юани и постепенно разширява своя международен обхват. Двете системи днес съществуват паралелно, а много банки използват и двете според конкретните операции.
Но посоката е очевидна.
Китай не изгражда тези механизми само за настоящите си нужди. Те са инвестиция в бъдеще, в което международната търговия ще бъде по-малко зависима от една валута и от една финансова инфраструктура.
Точно тук Лари Джонсън вижда стратегическата промяна.
Според него Западът продължава да разглежда санкциите като средство за икономически натиск, без да отчита, че всяка нова санкция увеличава мотивацията на други държави да изграждат собствени финансови инструменти. Ако този процес продължи достатъчно дълго, самата санкционна система може постепенно да загуби част от своята ефективност. Това е негова прогноза, а не установен факт, но тя заслужава внимание именно защото вече се обсъжда не само в Москва и Пекин, а и в редица западни аналитични центрове.
Краят на монопола или началото на конкуренцията?
Най-интересното в тезата на Джонсън не е твърдението, че Западът губи влияние. Историята рядко познава подобни резки преходи. По-съществен е другият въпрос – дали светът постепенно преминава от система с един доминиращ финансов център към система с няколко конкуриращи се центъра.
Тази перспектива изглежда по-реалистична.
Доларът продължава да бъде водещата резервна валута в света. Американските финансови пазари остават без конкуренция по своята ликвидност и мащаб. Европейският съюз също запазва огромна икономическа тежест. Но паралелно с това Китай разширява международното използване на юана, Индия увеличава двустранните разплащания в национални валути, а редица страни от Глобалния юг демонстрират желание да намалят зависимостта си от един-единствен финансов център.
Това не означава край на западната финансова система.
Означава начало на конкуренция, каквато през последните три десетилетия практически не съществуваше.
Именно тази конкуренция според Лари Джонсън ще бъде едно от най-големите геополитически последствия на войната. Ако тази оценка се окаже вярна, тогава бъдещите конфликти няма да се водят само за територии, ресурси или военни бази. Те все по-често ще се водят за контрол върху финансовите правила, технологичните стандарти и инфраструктурата, чрез която се движат световните капитали. Оттук разговорът естествено преминава към следващия въпрос – дали Вашингтон е допуснал стратегическа грешка, която окончателно е сближила Русия и Китай. Именно това е следващата голяма тема в анализа на Лари Джонсън.
Кисинджър, Тръмп и стратегическата грешка на Вашингтон
В края на разговора Лари Джонсън насочва вниманието към тема, която на пръв поглед изглежда историческа, но според него има пряко отношение към настоящата геополитическа ситуация. Той се връща към политиката на Хенри Кисинджър и я сравнява със съвременния подход на Вашингтон към Русия и Китай. Именно тук неговият анализ излиза извън рамките на войната в Украйна и поставя въпроса дали Съединените щати не са допуснали една от най-сериозните стратегически грешки след края на Студената война.
Джонсън припомня логиката, която стоеше зад американската дипломация в началото на 70-те години. Посещението на президента Ричард Никсън в Пекин и ролята на Хенри Кисинджър не бяха просто дипломатически жестове. Те представляваха внимателно изчислена стратегия, целяща да използва вече възникналото напрежение между Съветския съюз и Китай. Вашингтон не просто подобрява отношенията си с Пекин. Той променя геополитическия баланс, разделяйки двата най-големи комунистически центъра.
Това решение оказва огромно влияние върху развитието на международните отношения през следващите десетилетия.
Според Джонсън обаче след разпадането на Съветския съюз американската стратегия постепенно губи тази дългосрочна перспектива. Вместо да търси начини да предотврати трайното сближаване между Москва и Пекин, Вашингтон, по негово мнение, започва да води политика, която неволно ускорява именно този процес.
Това е една от най-силните му тези.
Но тя също заслужава по-внимателен прочит.
Можеше ли Русия и Китай да бъдат разделени?
В интервюто Глен Дизен припомня, че още през 2014 година самият Хенри Кисинджър предупреждава Украйна да не се превръща във фронтова линия между Русия и НАТО, а да изпълнява ролята на мост между Изтока и Запада. Според Дизен това е показателно, че част от американската стратегическа школа е осъзнавала опасността от прекомерното сближаване между Москва и Пекин.
Историческите факти действително показват, че Кисинджър нееднократно говори за необходимостта от балансиране между големите сили.
Дали подобна политика е била реалистична след 2014 година, вече е друг въпрос.
Между Русия и Китай съществуват собствени икономически, енергийни и геополитически интереси, които не зависят единствено от решенията на Вашингтон. Разширяването на енергийното сътрудничество, развитието на транспортните коридори и общото недоволство от доминирането на западните финансови институции също играят съществена роля.
С други думи, американската политика вероятно е ускорила определени процеси.
Но едва ли ги е създала сама.
Русия и Китай – съюзници или прагматични партньори?
Тук анализът на Джонсън става особено интересен. Той разглежда отношенията между Москва и Пекин не като временен тактически съюз, а като постепенно оформящо се стратегическо партньорство, основано върху съвпадащи интереси. По негова оценка войната в Украйна, санкционната политика и последвалото икономическо преструктуриране само ускоряват този процес.
Тази оценка има своите основания. През последните години двустранната търговия между Русия и Китай достигна рекордни равнища. Разшириха се енергийните доставки, използването на национални валути във взаимната търговия и сътрудничеството в редица технологични области.
Но тук също има нюанси. Москва и Пекин не са класически военен съюз по модела на НАТО. Между тях няма договор за колективна отбрана, който автоматично да задължава едната страна да влиза във война заради другата. В редица региони техните интереси съвпадат, но в други – особено в Централна Азия – между тях съществува и икономическа конкуренция.
Това прави отношенията им по-сложни, отколкото често се представят както в западните, така и в руските медии.
Именно затова вероятно е по-точно да говорим за стратегическо партньорство, отколкото за класически военно-политически съюз.
Големият въпрос пред Европа
Лари Джонсън оставя едно внушение, което преминава през цялото интервю.
Ако светът постепенно навлиза в период на няколко конкуриращи се икономически и политически центъра, къде ще се намира Европа?
Ще бъде самостоятелен център. Или ще остане част от по-широка евроатлантическа стратегия, формулирана основно отвъд Атлантическия океан?
Самият Джонсън дава категоричен отговор.
Но именно тук анализът трябва да бъде по-внимателен от интервюто. Защото бъдещето на Европа няма да зависи само от отношенията с Русия или Китай. То ще зависи и от способността на европейските държави да формулират собствена индустриална, технологична и външнополитическа стратегия в свят, който постепенно става по-многополюсен и значително по-конкурентен.
Именно върху този въпрос ще бъде изграден заключителният анализ. Там вече няма да става дума само за оценките на Лари Джонсън, а за по-широкия проблем – дали международната система действително преминава към нов модел на глобално равновесие или сме свидетели на поредния преходен етап, който историята многократно е познавала.
Европа между географията и геополитиката
След като разглежда войната, санкциите, енергийната сигурност и финансовите промени, Лари Джонсън стига до извода, че най-големият проблем вече не е самият конфликт в Украйна. Според него истинският въпрос е дали Европа все още провежда собствена стратегическа политика или постепенно е загубила способността да определя самостоятелно своите дългосрочни интереси. Именно тук неговата критика става най-остра.
Той използва необичайно силни сравнения. По думите му европейските политически елити продължават да мислят за ролята на континента така, сякаш Европа все още разполага със същата индустриална, технологична и военна тежест, която е имала през втората половина на XX век. В същото време Джонсън твърди, че реалната икономическа и производствена динамика вече се измества към Азия, а европейските държави трудно намират отговор на тази промяна.
Това е категорична оценка.
Но действителността е по-сложна.
Европейският съюз продължава да бъде една от най-големите икономики в света. Той остава водещ износител на високотехнологична продукция в редица отрасли, притежава значителен научен потенциал и разполага с огромен вътрешен пазар. Същевременно обаче през последните години все повече европейски доклади поставят въпроса за изоставането в областта на цифровите технологии, полупроводниците, изкуствения интелект и някои ключови индустрии. Докладът на Марио Драги за конкурентоспособността на Европейския съюз например също предупреждава за натрупващи се структурни проблеми.
Тук позициите започват да се доближават.
Не непременно в изводите.
А в диагнозата.
Кризата на европейската стратегическа автономия
Понятието „стратегическа автономия“ не е измислено от Лари Джонсън. То присъства в официалните документи на Европейския съюз от години. Особено активно беше използвано от президента на Франция Еманюел Макрон, който многократно настояваше Европа да изгради по-голяма независимост в областта на отбраната, технологиите, енергетиката и индустриалната политика.
Практическите резултати обаче остават ограничени.
Военната зависимост от НАТО продължава. Енергийната карта беше променена след 2022 година. Високите технологии продължават да бъдат доминирани основно от американски и азиатски компании. Инвестициите в отбранителната индустрия нарастват, но тяхната ефективност ще може да бъде оценена едва след години.
Именно тук критиката на Джонсън намира частично пресечна точка с дебати, които се водят и вътре в самия Европейски съюз.
Разликата е в обяснението.
Според него причината е липсата на самостоятелно политическо мислене.
Според европейските институции причината е необходимостта от адаптация към безпрецедентна криза на сигурността.
Това са две различни интерпретации на едни и същи процеси.
Идеологията започва там, където приключва анализът
В една реплика, която остава почти незабелязана, Глен Дизен отбелязва, че европейският публичен дебат все по-трудно допуска различни гледни точки по въпросите на войната, санкциите и отношенията с Русия. Според него политическата среда става все по-поляризирана, а несъгласието често се възприема като политическа нелоялност. Лари Джонсън се съгласява с тази оценка и я използва като аргумент, че европейските общества постепенно губят способността да провеждат открит стратегически спор.
Тази тема заслужава внимателен подход.
Свободата на изразяване остава фундаментален принцип в европейските демокрации. В същото време не може да бъде пренебрегнат фактът, че след началото на войната публичният дебат в много държави действително стана значително по-конфронтационен. Част от медиите, политическите партии и академичните среди започнаха да възприемат определени теми като практически недопустими за публично обсъждане, докато други настояват, че подобни ограничения са необходими в условията на война и активни информационни кампании.
Къде точно преминава границата между защита на националната сигурност и ограничаване на плурализма?
Еднозначен отговор няма.
Но това вече не е въпрос само за отношенията между Русия и Запада.
Това е въпрос за качеството на самата демократична дискусия.
След войната ще останат въпросите
Интервюто на Лари Джонсън завършва с тревожна прогноза. Той допуска, че дори бойните действия един ден да приключат, политическите последици от тях ще продължат да определят международните отношения още десетилетия. Това е негова оценка. Историята тепърва ще покаже доколко тя ще се окаже вярна.
Едно обаче изглежда трудно оспоримо.
Войната вече промени начина, по който държавите мислят за сигурността, енергетиката, индустрията, технологиите и финансовите зависимости. Възстановяването на предишното положение изглежда все по-малко вероятно.
Именно затова разговорът между Глен Дизен и Лари Джонсън е интересен не защото предлага окончателни отговори. Интересен е, защото показва как една част от американската аналитична общност вижда света след Украйна – като свят, в който старите правила постепенно губят своята универсалност, а новите все още не са написани. Именно този въпрос остава отворен и след края на интервюто.
След войната започва спорът за правилата
В края на разговора Лари Джонсън оставя впечатлението, че войната в Украйна вече не е самостоятелен конфликт, а част от много по-широка трансформация на международната система. Според неговата оценка истинският сблъсък не е между Русия и Украйна, нито дори между Русия и НАТО. Той е между два различни възгледа за това как трябва да бъде устроен светът през XXI век.
Това е голяма теза.
Дали историята ще я потвърди, е рано да се каже. Но е трудно да се отрече, че през последните няколко години светът започна да се променя с темпо, което доскоро изглеждаше немислимо. Санкциите, прекъснатите енергийни връзки, новите транспортни коридори, разширяването на BRICS, търговията в национални валути, конкуренцията в областта на високите технологии и все по-острата борба за суровини показват, че международната система вече не функционира по правилата от началото на века.
Най-важният въпрос обаче остава без отговор. Може ли този преход да бъде управляван политически или ще бъде оставен да се развива чрез поредица от кризи, санкции и войни?
Именно тук разговорът между Глен Дизен и Лари Джонсън придобива своята стойност. Не защото предлага окончателни истини. Напротив. Част от неговите оценки могат да бъдат оспорени, други тепърва ще бъдат проверявани от развитието на събитията. Но интервюто поставя въпроси, които европейската политика все по-трудно може да избягва.
Достатъчно ли е Европа да реагира на всяка нова криза или е настъпил моментът отново да започне да мисли стратегически? Ако международната система действително се движи към многополюсен модел, европейските държави ще трябва не само да избират съюзници, но и да определят собственото си място в новото разпределение на силите.
Точно това прави разговора между Глен Дизен и Лари Джонсън интересен за анализ. Не защото дава последната дума по темата, а защото показва как една част от американската стратегическа общност започва да гледа на света след Украйна. А подобни промени в начина на мислене понякога се оказват не по-малко важни от самите събития.