Разговорът на Лари Джонсън не представлява поредния коментар върху бойните действия в Украйна. Той е опит да бъде обяснено защо, според неговата оценка, в Москва настъпва промяна не толкова във военната стратегия, колкото в политическата интерпретация на самата война. Това е важно разграничение. Войските могат да настъпват или да се прегрупират, но когато политическото ръководство промени начина, по който определя противника, тогава се променят и допустимите средства за действие.
Джонсън изгражда тезата си върху предпоставката, че Кремъл вече не разглежда отделни държави от НАТО като външни поддръжници на Киев, а като участници, които постепенно се доближават до статута на воюваща страна. Това е негова оценка. Тя не е официална руска доктрина в този вид, но стъпва върху редица публични изявления на руски представители през последните месеци.
Тук има една особеност, която често остава извън публичния дебат.
В продължение на повече от три години почти всяка нова западна военна доставка беше представяна като ограничена стъпка. Първо противотанковите комплекси. След това артилерията. После системите HIMARS. След това танковете, далекобойните ракети, бойните самолети, разузнавателната информация, сателитното насочване. Всяка отделна стъпка беше описвана като изключение. Ако обаче бъдат подредени в една последователност, те вече изглеждат като процес, а не като поредица от отделни решения.
Именно върху тази последователност изгражда своята аргументация Лари Джонсън.
Това не означава автоматично, че неговият извод е единственият възможен. Но означава, че той се опитва да анализира натрупването на факти, а не отделните епизоди.
От косвен участник към пряк противник
В интервюто Джонсън многократно повтаря една мисъл. Според него руското ръководство вече не прави съществена разлика между украинските въоръжени сили и западната инфраструктура, която осигурява тяхната способност да водят войната. Той включва в тази инфраструктура разузнавателната информация, комуникационните системи, сателитното насочване, техническото обслужване на сложните оръжейни комплекси и производствените мощности, които поддържат военните доставки.
Това е съществена промяна в логиката.
Докато през първите години на конфликта Москва сравнително стриктно избягваше удари извън украинската територия, сега в руските експертни среди все по-често се обсъжда въпросът дали подобно самоограничение продължава да изпълнява възпираща функция. Именно тук Джонсън въвежда името на Сергей Караганов.
Караганов отдавна предупреждава, че Западът, по негово мнение, е загубил страха от руската ответна реакция. Ако една държава е убедена, че противникът няма да отвърне независимо от степента на натиск, тогава естествената политическа логика е натискът да продължи.
Това изглежда последователно.
Само че тук възниква един проблем.
Възпирането не се измерва единствено чрез готовността за ответен удар. То зависи и от способността този удар да остане ограничен. А именно ограничаването на ескалацията винаги е било най-трудната задача в ядрената епоха.
Затова не е случайно, че и във Вашингтон, и в Москва публичната реторика нерядко е по-рязка от реалните практически действия.
Историческата аналогия с 1941 година
Особено внимание Джонсън отделя на речта на Владимир Путин пред випускниците на военните академии, произнесена непосредствено след годишнината от германското нападение срещу Съветския съюз. Според него историческата препратка към 1941 г. не е била използвана като емоционален символ, а като политически сигнал.
Това тълкуване заслужава внимание.
В руската политическа култура Великата отечествена война не е просто исторически разказ. Тя продължава да бъде основният елемент, чрез който се обяснява отношението към националната сигурност. За западния наблюдател това често изглежда прекомерно. За руската държавна традиция обаче подобни исторически аналогии имат конкретно практическо значение.
Джонсън стига още по-далеч.
Според него посланието на Путин може да бъде сведено до едно изречение: ако руското ръководство достигне до извода, че подготвяното нападение е неизбежно, няма да изчака първия удар.
Това е сериозно твърдение.
Именно затова то трябва да бъде разглеждано внимателно, а не като безспорен факт.
Военните доктрини на големите ядрени държави винаги съдържат определена степен на неяснота. Тази неяснота не е случайна. Тя сама по себе си е средство за възпиране. Колкото по-малко противникът знае къде точно се намира червената линия, толкова по-предпазлив би трябвало да бъде.
Въпросът е дали подобна стратегия продължава да работи в условията на постепенно покачване на риска.
Именно тук започва следващата голяма тема в анализа на Лари Джонсън.
Той смята, че в Москва вече не обсъждат дали войната може да остане ограничена, а при какви условия ограничаването ще престане да бъде възможно. Това е съществено различен начин на мислене. Ако подобна промяна действително се случва, тогава нейните последици няма да се ограничат само до украинския фронт. Те неизбежно ще засегнат цялата европейска система за сигурност, включително държавите, които досега приемаха, че конфликтът ще остане извън техните граници.
Краят на „епохата на Анкъридж“
Един от най-интересните моменти в разговора е твърдението на Лари Джонсън, че периодът, който той условно нарича „Анкъридж“, вече е приключил. Под това понятие той разбира времето, през което в Москва все още е съществувало очакване, че въпреки войната може да бъде намерен политически изход чрез преки договорености със Съединените щати. Според него тази надежда вече е окончателно изчезнала. Той се позовава на последните изявления на Сергей Лавров и Юрий Ушаков, които според неговото тълкуване показват, че Кремъл повече не очаква сериозен дипломатически пробив.
Това е една от централните му тези.
Тук обаче трябва да се направи едно важно уточнение.
Дипломацията рядко изчезва напълно. Дори по време на най-острите фази на Студената война Вашингтон и Москва поддържат канали за комуникация. Кубинската ракетна криза не приключва с военна победа, а със серия тайни преговори. През 1973 г., по време на войната Йом Кипур, именно дипломатическите контакти предотвратяват директен сблъсък между двете ядрени суперсили. Следователно, когато Джонсън говори за „край на дипломацията“, по-точно би било да се каже, че според него Кремъл вече не разглежда дипломатическия процес като механизъм, способен да промени стратегическото поведение на Запада.
Това са различни неща.
Едното означава липса на разговори. Другото означава липса на доверие в резултата от тези разговори.
Разликата изглежда формална, но в международната политика именно такива нюанси определят дали ще се водят преговори или ще се подготвят нови военни планове.
Ако беше обратното...
За да обясни собствената си логика, Джонсън използва интересен мисловен експеримент. Представя си ситуация, при която китайски и руски оръжия, разузнавателни данни и специалисти подпомагат мексикански наркокартел, който извършва удари по територията на Съединените щати. Според него Вашингтон би възприел подобно развитие като пряк акт на война, независимо че формално нападенията се извършват от недържавна структура.
Това сравнение очевидно цели да обясни начина, по който според него разсъждава Кремъл.
Аналогията има своите силни страни.
В международното право действително съществува понятието за държавна отговорност при въоръжено подпомагане, когато една държава фактически участва в действията на друга чрез разузнавателна информация, логистика или оперативно управление.
Но аналогията има и слабости.
Конфликтът в Украйна възниква в специфична историческа и правна среда, която трудно може да бъде механично пренесена върху границата между САЩ и Мексико. Различни са международните договори, различна е структурата на съюзите, различен е политическият контекст. Именно затова подобни сравнения са полезни като инструмент за разбиране на начина на мислене на събеседника, но не могат автоматично да се превърнат в доказателство.
И тук има още нещо.
Джонсън не говори толкова за правото, колкото за психологията на държавното ръководство.
Как реагира една ядрена сила, когато достигне до убеждението, че вече воюва не с посредник, а с организаторите зад него?
Това е въпросът, който той всъщност поставя.
Защо Сергей Караганов се превърна в една от ключовите фигури
Не е случайно, че през цялото интервю Джонсън многократно се връща към името на Сергей Караганов. В западните медии той често е представян просто като политолог. Подобно определение обаче изпуска съществената част от неговата роля.
Караганов от десетилетия участва в стратегическите дискусии за руската външна политика. Неговите идеи невинаги се превръщат в държавна политика, но почти винаги предизвикват дебат вътре в руския експертен елит. Именно затова публикациите му се следят внимателно както в Москва, така и във Вашингтон.
През последните две години той последователно развива една теза: ако възпирането престане да действа, Русия трябва постепенно да повишава цената за своите противници. Не непременно чрез незабавна употреба на крайни средства, а чрез стъпаловидна ескалация, която да възстанови страха от ответен удар.
Според Джонсън именно тази логика постепенно започва да се налага в Москва.
Тук обаче има една неизвестна.
Извън тесния кръг на руското държавно ръководство никой не знае доколко тези идеи реално влияят върху оперативните решения. В авторитарните системи публичният дебат невинаги отразява процеса на вземане на решения. Понякога той го подготвя. Понякога служи само за сондиране на обществените реакции.
Тази разлика не бива да се пренебрегва.
Защото анализът започва там, където приключва пропагандата – независимо от коя страна идва тя.
И именно тук Лари Джонсън преминава към следващия си голям извод: според него вече не става дума единствено за развитието на бойните действия в Украйна, а за фундаментална промяна в начина, по който Русия оценява бъдещите отношения с Европа. От тази точка нататък разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към политическата логика на самата европейска стратегия – тема, която се превръща в основна ос на втората част от анализа.
Военната логика и политическата логика невинаги съвпадат
В интервюто има една линия, която остава почти незабелязана, но всъщност е сред най-важните. Лари Джонсън не говори толкова за настъплението на руската армия, колкото за промяната в политическата среда около това настъпление. По негово мнение Кремъл постепенно достига до извода, че досегашното самоограничение не е довело до очаквания резултат. Напротив – всяко въздържане е било възприемано като доказателство за нежелание или неспособност да бъде премината следващата степен на ескалация.
Тази теза не е нова.
Подобна логика присъства още в класическите трудове по теория на възпирането от времето на Студената война. Томас Шелинг, Херман Кан и други американски стратези многократно предупреждават, че възпирането работи само ако противникът вярва, че заплахата ще бъде изпълнена. В противен случай тя постепенно престава да има стойност.
Именно тук Джонсън вижда голямата промяна.
Според него руското ръководство стига до извода, че продължителното избягване на директен сблъсък с инфраструктурата на НАТО вече не намалява риска, а го увеличава.
Това е сериозна хипотеза.
Но тя поставя още един въпрос.
Ако и двете страни започнат да мислят по един и същи начин, какво остава от класическата теория на възпирането?
Променя ли се общественият натиск вътре в Русия?
Друга интересна теза на Джонсън засяга вътрешнополитическата ситуация в самата Русия. Според него Владимир Путин постепенно започва да се оказва под натиск от онази част на руския политически и експертен елит, която настоява за значително по-твърди действия. В интервюто той дори прави сравнение между позициите на Путин и Дмитрий Медведев, като предполага, че по-острата реторика на Медведев в по-голяма степен съответства на обществените настроения в Русия. Това, разбира се, е негова оценка, а не резултат от публично достъпни социологически данни.
Тук има нещо любопитно.
На Запад Путин често се представя като политик, който еднолично определя всяко решение. Самият Джонсън предлага различна картина. Той допуска, че руският президент всъщност се опитва да балансира между военните, службите за сигурност, обществения натиск и необходимостта да избегне неконтролируема ескалация.
Тази гледна точка не е лишена от основания.
В руската система решенията действително се концентрират около президента, но това не означава, че той взема всяко решение във вакуум. Генералният щаб, Съветът за сигурност, военно-промишленият комплекс и службите за сигурност също формират собствена експертна тежест. В подобна система лидерът често не диктува всяка стъпка, а избира между няколко вече оформени варианта.
Това обяснява защо понякога политическите сигнали изглеждат по-предпазливи от военните действия.
И обратното.
Действително ли Русия се намира в по-благоприятна военна позиция?
Лари Джонсън отправя остра критика към начина, по който според него западните медии описват развитието на войната. Той твърди, че публичният разказ продължава да представя Русия като отслабваща страна, докато реалната динамика на фронта показва постепенно разширяване на руските настъпателни действия по няколко направления едновременно.
Тук вече навлизаме в сферата, в която е необходима особена предпазливост.
Фронтовата картина се променя постоянно.
Военните анализи, публикувани от различни източници, често се разминават както в оценката за загубите, така и в интерпретацията на отделните операции. Независимо от това трудно може да бъде оспорено едно наблюдение.
През първите години на войната основното внимание действително беше концентрирано върху отделни направления – Бахмут, Авдеевка, по-късно Покровск. В последните месеци обаче интензивността на бойните действия се разпределя върху по-широк участък от фронта. Това само по себе си не доказва неизбежен стратегически пробив, но показва промяна в характера на военните операции.
Именно върху тази промяна стъпва аргументът на Джонсън. Според него информационният разказ все повече се разминава с военната реалност.
Тази теза звучи логично. Само че има една трудност.
Всяка война произвежда две паралелни картини – тази на бойното поле и тази на общественото мнение. Понякога между тях има сериозно разстояние. Виетнамската война е класически пример. Ирак през 2003 г. – също. Следователно твърдението, че едната страна води успешна информационна кампания, не означава автоматично, че военната ситуация се развива в нейна полза.
Точно обратното също не е задължително вярно.
Къде всъщност се намира червената линия?
Може би най-същественият въпрос, който интервюто поставя, остава без окончателен отговор. Кога една поредица от косвени действия започва да се възприема като пряко участие във войната?
Международното право не дава еднозначен отговор. Военната практика – още по-малко.
През последните десетилетия Съединените щати, Русия, Израел, Турция, Иран и редица други държави многократно са използвали различни форми на непряко участие във въоръжени конфликти. Понякога чрез доставки на оръжие. Понякога чрез разузнавателна информация. Понякога чрез инструктори или частни военни компании.
Разликата днес е друга.
Според Лари Джонсън технологичното развитие постепенно заличава границата между косвеното и прякото участие. Ако една ракета получава целеуказване чрез сателитна система, ако полетът ѝ се координира чрез чужда разузнавателна инфраструктура, ако сложният оръжеен комплекс се обслужва от специалисти извън държавата, която го използва – тогава възниква въпросът докъде стига ролята на съюзника и откъде започва ролята на съвоюващата страна.
Това не е само руски въпрос.
Това е проблем, който международното право все още не е решило.
И именно поради тази причина следващата част от разговора постепенно напуска чисто военната тематика. Джонсън започва да разглежда Европа не като географско пространство, а като политически субект, който според него взема решения, противоречащи на собствените му икономически и стратегически интереси. Именно там неговият анализ става най-остър и най-спорен едновременно. Това ще бъде отправната точка на втората част.
Следва втора част