Основната сделка: Украинският компромис на Анкара срещу обещания за F-35
Турция официално влезе в непознати досега за нея води, като публично подкрепа инициативата PURL (Priority Ukraine Resupply and Logistics) – механизъм на НАТО, създаден специално за финансиране на покупките на американско оръжие за нуждите на Киев. Това решение бе обявено от турския президент Ердоган веднага след срещата му с Доналд Тръмп в Анкара. До този момент турската държава съзнателно избягваше участие в подобни многостранни западни схеми за директно финансиране на военните доставки, предпочитайки да се позиционира като неутрален посредник и хуманитарен балансьор, който поддържа отворени канали за комуникация както с Киев, така и с Москва.
Този ход изглежда логичен от гледна точка на турския прагматизъм, но той носи огромен риск. Зад завоя в реториката стои една съвсем ясна и конкретна цел: пълното завръщане на Турция в програмата за изтребителите от пето поколение F-35 Lightning II, от която Анкара бе изхвърлена през 2019 година след покупката на руските зенитно-ракетни комплекси С-400. Сега Ердоган се опитва да демонстрира абсолютна лоялност към новата администрация в Белия дом, обвързвайки финансовата подкрепа за американския военно-промишлен комплекс през украинския механизъм с купуването на благосклонност от страна на Тръмп.
Проблемът обаче е, че Вашингтон не бърза да даде нищо в замяна. Изявленията на Тръмп след разговорите бяха издържани изцяло в стила на бизнес шоуменството. Той нарече Ердоган „страхотен лидер“ и „силен човек“, похвали новия терминал на летище Есенбога, който бил построен специално за неговото посещение, но по същество отказа да поеме каквито и да било твърди ангажименти. Тръмп директно заяви, че все още не е взел окончателно решение за F-35, въпреки натиска от турска страна. На този фон думите на Ердоган, че целият свят ще каже „Америка спази думата си“, когато самолетите бъдат доставени, звучат по-скоро като самонадеяно заклинание, отколкото като реално договорен факт.
Южнокорейската връзка и съдбата на комплексите С-400
Зад кулисите на срещата в Анкара се разплита още един ключов възел, който засяга пряко отбранителната стратегия на Турция и отношенията ѝ с Москва. Според източници от дипломатическите среди, в момента се водят интензивни преговори за прехвърляне на руските системи за противовъздушна отбрана С-400 „Триумф“ на Южна Корея. Тази схема не е нова като замисъл, но за първи път придобива толкова реални очертания. Премахването на С-400 от турска територия е основното юридическо изискване на американското законодателство по линия на закона CAATSA (Закон за противодействие на противниците на Америка чрез санкции), за да може Конгресът на САЩ изобщо да разгледа въпроса за възстановяването на Турция в програмата F-35.
Числата и фактите обаче сочат, че Турция вече е инвестирала твърде много в своята суверенна отбрана, за да се откаже лесно от нея. В речта си при откриването на срещата Ердоган изтъкна, че страната му разполага с втората по големина сухопътна армия в НАТО и е сред десетте най-големи производители на оръжие в света. Той обяви, че Анкара вече е заделила 24 милиарда долара за собствения си проект за национална противовъздушна отбрана „Стоманен купол“ (Çelik Kubbe). Нещо повече, Турция планира да увеличи военните си разходи до 5% от БВП до 2030 година – ниво, което е далеч над изискваните от пакта 2% и изпреварва графиците на повечето европейски държави.
Тук има един сериозен политически парадокс. От една страна, Ердоган се опитва да убеди Тръмп, че изграждането на каквато и да е автономна европейска архитектура за сигурност без турския военно-промишлен комплекс е невъзможно и икономически неизгодно за САЩ. От друга страна, американският президент не пропусна възможността грубо да напомни на съюзниците си, че макар Турция да е мощна военна сила с милионна армия, „те разполагат с много от най-добрата ни техника“. Това показва, че Вашингтон продължава да гледа на Анкара не като на равноправен стратегически партньор, а като на клиентски пазар за американско оръжие, чиято автономност трябва да бъде ограничавана.
Иранският трус по време на самита: Как САЩ пренебрегнаха домакина
Докато в залите на срещата на върха се разменяха усмивки и комплименти, реалната геополитическа ситуация в региона бе взривена от едностранните действия на САЩ. В нощта на 7 юли американските военни сили нанесоха масирани въздушни и ракетни удари по обекти на територията на Ислямска република Иран. Централното командване на САЩ (CENTCOM) аргументира операцията като възмездие за ирански атаки срещу три търговски танкера под чужд флаг в Ормузкия пролив.
Този военен акт де факто погреба крехкия двустранен меморандум между Вашингтон и Техеран и постави региона пред заплахата от пълна морска и икономическа блокада. Доналд Тръмп използва трибуната в Анкара, за да обяви готовността си за възстановяване на икономическото удушаване на Иран и разпореди атаки срещу всички ирански инсталации на стратегическия остров Харг, изключвайки само тръбопроводите за суров петрол, предназначени за морски износ.
За Ердоган тази ескалация бе изключително тежък удар под кръста. Иран е ключов търговски, енергиен и политически партньор на Анкара, въпреки историческото съперничество между двете страни. Действията на САЩ, които турски коментатори често свързват с по-широкия контекст на близкоизточната политика на Вашингтон и Израел, бяха предприети без никакво съобразяване с факта, че Турция е домакин на форума на НАТО. Ердоган бе принуден да направи изключително обрано и беззъбо изявление, с което се опита да омаловажи кризата, говорейки за „сложността на преговорния процес“ и надеждата, че „здравият разум ще надделее“.
Реалността обаче е сурова. С тези си действия Белият дом демонстрира пред целия ислямски свят, че Турция няма реален лост за влияние върху американската военна машина в Близкия изток. Докато Анкара се опитва да се позиционира като наследник на Високата порта и защитник на мюсюлманските интереси, тя е принудена мълчаливо да преглъща военната експанзия на САЩ по своите граници. Тръмп дори публично се похвали, че именно той лично е разубедил Ердоган да се намесва във войната срещу Израел на страната на регионалните сили, което допълнително уронва престижа на турския лидер като независим играч.
Европейският баланс: Турция като скъпоплатен страж
Въпреки пропуските в отношенията с Вашингтон, турската дипломация бързо пренасочва фокуса си към европейските съюзници в НАТО. Турските стратези използват демонстративното си сближаване с Тръмп, за да продадат своите услуги на Европа на значително по-висока цена. Анализи в авторитетни турски издания, сред които и коментарите на Яхя Бостан в „Йени Шафак“, открито сочат, че дебатите за мястото на Анкара в европейската сигурност след евентуално частично оттегляне на САЩ от континента само потвърждават ключовата роля на Турция.
Европейските столици, притиснати от необходимостта от мащабно възраждане на собствената си деструктурирана отбранителна промишленост, гледат на турската армия и производство като на спасителен пояс. Вместо да създава нови, паралелни на НАТО структури за сигурност, Европа ще бъде принудена да разшири финансовото и технологичното си сътрудничество с Турция в рамките на алианса. По този начин, поддържайки симулация на конструктивен диалог с Белия дом, Ердоган успява да укрепи позициите си пред европейските партньори, превръщайки Турция в незаобиколим фактор, чиято лоялност Старият континент трябва да заплаща с политически отстъпки и премахване на скритите оръжейни ембарга.
