В последните години професор Джон Миършаймър все по-често остава в малцинството на американския външнополитически дебат. Не защото аргументите му са опровергани, а защото поставят под съмнение самите основи на стратегия, която Вашингтон следва вече повече от три десетилетия. Интервюто му, посветено на отношенията между Съединените щати и Иран, не е просто разговор за една поредна близкоизточна криза. То представлява критика на начина, по който американският политически елит разбира силата, възпирането и възможностите на собствената държава.
Най-важният извод не е дали Иран е спечелил или загубил конкретен сблъсък. Много по-същественият въпрос е дали американската външна политика постепенно достига границите на модела, който следва след края на Студената война. През десетилетията Вашингтон свикна да приема, че икономическите санкции, военният натиск и дипломатическата изолация неизбежно ще доведат до политически отстъпки. В отделни случаи тази комбинация даде резултат. В други обаче се оказа недостатъчна, а понякога произведе точно обратния ефект.
Именно това се опитва да покаже Миършаймър. Според него американската политика спрямо Иран се е сблъскала с противник, който не се вписва в традиционния модел на принуда. Дори човек да не приеме всички негови оценки, поставеният въпрос остава основателен: какво се случва, когато една велика сила разполага с огромно военно превъзходство, но политическите резултати не съответстват на вложените ресурси?
Това не е само иранският казус. Подобни въпроси възникнаха след Виетнам, след Ирак, след Афганистан, а днес все по-често се поставят и във връзка с Украйна и Близкия изток. Разликата е, че натрупването на подобни случаи вече започва да изглежда не като поредица от отделни грешки, а като симптом за по-дълбок стратегически проблем.
Военното превъзходство не гарантира политическа победа
Най-силната теза на Миършаймър в това интервю е изненадващо проста. Големите армии могат да разрушават инфраструктура, да унищожават военни обекти и да нанасят тежки поражения. Те обаче не могат автоматично да принудят противника да приеме политическите условия, които победителят желае.
Тази идея не е нова. Тя присъства още в класическата теория на войната при Карл фон Клаузевиц, който предупреждава, че военните действия никога не са самоцел, а средство за постигане на политически резултат. Когато между военния успех и политическия резултат се отвори пропаст, започват стратегическите проблеми.
Именно през тази призма Миършаймър разглежда американската политика спрямо Иран. Независимо дали човек приема неговата оценка за конкретните събития около меморандума за разбирателство, основната му теза е, че Вашингтон е бил принуден да премине от логиката на натиска към логиката на преговорите, защото не е разполагал с убедителен военен инструмент, способен да наложи едностранно решение. Това е неговата интерпретация на случилото се, а не официално потвърден факт.
Историята познава подобни примери. През 60-те години Съединените щати имаха несравнимо военно превъзходство във Виетнам. В Афганистан американските въоръжени сили разполагаха с технологично преимущество, каквото талибаните никога не можеха да постигнат. В Ирак режимът на Саддам Хюсеин беше свален за седмици, но последвалото изграждане на нов политически ред се оказа далеч по-трудно от самата военна операция.
Общото между тези случаи не е равенството на силите. Общото е, че политическата воля на местния противник се оказва по-устойчива, отколкото първоначално предполагат стратегическите планове във Вашингтон.
Именно върху тази закономерност Миършаймър изгражда цялата си аргументация. И точно затова интервюто му заслужава внимание далеч извън непосредствената тема за Иран. То поставя въпроса дали американската външна политика не продължава да надценява възможностите на военната мощ и едновременно с това да подценява политическата устойчивост на своите противници.
Санкциите като инструмент на натиск: защо все по-често не постигат политическата си цел
В разсъжденията на Джон Миършаймър има още една линия, която заслужава особено внимание. Тя остава донякъде встрани от ежедневните новини, но всъщност засяга една от основните опори на американската външна политика през последните десетилетия. Става дума за санкциите като средство за принуда.
След края на Студената война Вашингтон все по-често заменяше прякото военно участие с финансов и икономически натиск. Ограничения върху банковата система, замразяване на активи, забрана за достъп до доларовата финансова инфраструктура, ограничения върху технологичния износ, вторични санкции срещу трети държави – всичко това постепенно се превърна в основния инструмент за оказване на натиск върху неудобни режими. Логиката беше сравнително проста. Когато икономическите загуби станат достатъчно големи, политическото ръководство ще бъде принудено да направи отстъпки.
На теория тази схема изглежда последователна. Практиката обаче постепенно започна да показва нейните ограничения.
Куба живее под различни форми на американски санкции повече от шест десетилетия. Иран е под санкционен режим още от Ислямската революция през 1979 година, като ограниченията многократно бяха разширявани. Северна Корея остава една от най-санкционираните държави в света. Русия е обект на безпрецедентни финансови, технологични и търговски ограничения след 2022 година. В нито един от тези случаи не се стигна до политическата капитулация, която първоначално се очакваше.
Това не означава, че санкциите са безполезни. Те ограничават достъпа до технологии, повишават разходите за развитие, затрудняват финансовите операции и забавят икономическия растеж. Но все по-рядко изпълняват основната задача, която им възлага външната политика – да променят стратегическите решения на съответната държава.
Причината е сравнително проста. Колкото по-дълго продължават санкциите, толкова по-големи стимули създават за изграждането на алтернативни механизми. Именно това наблюдаваме през последното десетилетие. Разширяват се разплащанията в национални валути, създават се нови логистични маршрути, развиват се паралелни финансови канали, а държави като Китай, Индия, Русия, Иран и редица страни от Глобалния юг все по-често търсят начини да намалят зависимостта си от доларовата система.
В интервюто Миършаймър разглежда именно през тази призма и преговорите между Вашингтон и Техеран. Според неговата оценка икономическият натиск не е довел до желания политически резултат и затова американската администрация е била принудена да търси различна формула за уреждане на отношенията. Това е негова аналитична оценка, а не официално потвърдено становище на американските институции.
Има и още един фактор, който често остава извън публичния дебат. Санкциите вече не засягат само държавата, срещу която са насочени. Те променят поведението и на нейните партньори. Всяка нова санкционна кампания изпраща сигнал към останалите страни, че прекомерната зависимост от една финансова система може да се превърне в стратегически риск. Оттук започва постепенното търсене на алтернативи.
Този процес не означава, че доларът губи ролята си на водеща световна валута. Подобни прогнози изглеждат прибързани. Но означава нещо друго – че американската финансова мощ вече не се възприема като инструмент без ограничения. Все повече държави започват да изграждат резервни варианти за деня, в който самите те могат да се окажат обект на подобен натиск.
Именно това прави темата далеч по-широка от отношенията между Съединените щати и Иран. Миършаймър всъщност поставя под съмнение не само ефективността на конкретна санкционна политика, а способността на икономическата принуда сама по себе си да произвежда устойчиви политически резултати в един свят, който постепенно става по-многополюсен и по-малко зависим от един-единствен център на сила.
Промяната в световната система: защо едностранният натиск вече не работи
Една от най-интересните тези на Джон Миършаймър остава малко встрани от непосредствения разговор за Иран. Всъщност той говори за много по-голям процес – за постепенното преразпределение на силата в международната система. Именно в тази по-широка картина според него трябва да се търсят причините, поради които традиционните инструменти на американската външна политика започват да дават все по-ограничени резултати.
В продължение на повече от три десетилетия след разпадането на Съветския съюз Съединените щати практически не разполагаха със съизмерим геополитически противник. Военната мощ, икономическата тежест, технологичното лидерство и господстващото положение на долара позволяваха на Вашингтон да оказва влияние върху развитието на цели региони. В тази среда постепенно се формира убеждението, че всяка държава, поставена под достатъчно силен икономически и политически натиск, в крайна сметка ще бъде принудена да промени поведението си.
Тази логика изглеждаше убедителна, докато международната система беше практически еднополюсна. Днес обаче обстановката е различна. Китай вече е втората икономика в света и основен търговски партньор на десетки държави. Русия, независимо от западните санкции и огромните разходи по войната в Украйна, продължава да съхранява военното си влияние и ресурсите си като ядрена сила. Индия следва собствен външнополитически курс, без да се присъединява автоматично към американските санкционни режими. БРИКС постепенно разширява състава си, а редица държави от Азия, Африка и Латинска Америка все по-често отказват да участват в логиката на глобалното противопоставяне.
Това не означава, че се оформя антиамерикански блок с единно политическо ръководство. Подобно твърдение би било силно преувеличено. Между Китай и Индия съществуват сериозни противоречия. Русия и Турция са едновременно партньори и конкуренти. Страните от Персийския залив преследват собствени интереси, които невинаги съвпадат нито с тези на Вашингтон, нито с тези на Пекин. Светът не се движи към нова двуполюсна система по образеца на Студената война.
Промяната е от друг характер. Все повече държави започват да разполагат с възможност за избор. Именно това отслабва ефективността на едностранния натиск.
Когато една страна попаднеше под американски санкции преди двадесет или тридесет години, възможностите ѝ за маневриране бяха значително по-ограничени. Днес съществуват алтернативни финансови механизми, нови транспортни коридори, различни енергийни пазари и все по-голямо желание за използване на национални валути при международната търговия. Процесът е бавен и не променя незабавно световната финансова архитектура, но постепенно намалява възможността една държава сама да определя правилата за всички останали.
Именно в този контекст Миършаймър разглежда и отношенията между Иран, Русия и Китай. Той не говори за създаването на нов военен съюз по модела на НАТО. Според него става дума за естествено сближаване между държави, които възприемат американската политика като дългосрочно предизвикателство за собствената си сигурност. Това е важна разлика. Общият интерес не означава пълно съвпадение на стратегическите цели, но е достатъчен, за да създаде устойчива координация по ключови международни въпроси.
Подобна логика вече се наблюдава в редица международни формати. Разширяването на БРИКС, активизирането на Шанхайската организация за сътрудничество, засиленото използване на двустранни разплащания извън долара и развитието на нови транспортни коридори между Азия, Близкия изток и Европа са различни проявления на един и същ процес. Те не отменят съществуващия международен ред, но постепенно намаляват възможността той да бъде управляван от един-единствен център.
Това обяснява и защо натискът върху отделна държава вече не произвежда автоматично резултатите, които Вашингтон очаква. Всяка нова санкционна кампания, всяка заплаха за икономическа изолация и всяко ограничение върху международната търговия ускоряват търсенето на алтернативни партньори. Парадоксът е очевиден. Инструментите, създадени да укрепват американското влияние, в определени случаи започват да стимулират процеси, които постепенно ограничават неговата ефективност.
Това не означава, че Съединените щати губят статута си на най-могъщата държава в света. Подобно заключение би било прибързано. Американската икономика, технологичният потенциал, военните способности и глобалната финансова система продължават да осигуряват огромно стратегическо предимство. Въпросът е друг. Дали тези предимства могат да бъдат използвани със същата лекота, както през деветдесетте години или в началото на XXI век.
Именно тук анализът на Миършаймър придобива по-широко значение. Независимо дали човек приема неговите оценки за конкретната ситуация около Иран, поставеният от него въпрос излиза далеч извън рамките на една регионална криза. Ако международната система действително навлиза в по-многополюсен етап, тогава Вашингтон ще бъде принуден постепенно да замени политиката на едностранната принуда с много по-сложна дипломация, основана на договаряне, баланс на интересите и признание, че дори най-силната държава вече не може сама да определя правилата за останалите.
Израел, Иран и Вашингтон: кога интересите на съюзниците престават да съвпадат
Една от най-чувствителните теми в интервюто е мястото на Израел в американската близкоизточна политика. Миършаймър от години защитава тезата, че отношенията между Вашингтон и Тел Авив не могат да бъдат обяснени единствено с общите стратегически интереси. Според него вътрешнополитическите фактори в Съединените щати, влиянието на различни лобистки структури и особеностите на американската политическа система оказват значително въздействие върху решенията на всяка администрация. Тази негова позиция е добре известна и многократно е предизвиквала остри полемики в американската академична и политическа среда.
В настоящото интервю той отива още една крачка напред. Според него именно Израел представлява най-голямото препятствие пред всяко трайно споразумение между Вашингтон и Техеран. Независимо дали става дума за ядрената програма, санкциите, ситуацията в Ливан или общата архитектура на сигурността в Близкия изток, Миършаймър смята, че израелското ръководство няма интерес от нормализиране на отношенията между двете държави. Това е негова аналитична оценка, а не официална позиция на американските институции.
Подобно твърдение изглежда логично, ако бъде разгледано през призмата на традиционното разбиране за сигурността на Израел. От десетилетия иранската военна програма, ракетните способности на Ислямската република и подкрепата за организации като „Хизбула“ се възприемат в Тел Авив като едни от основните заплахи за националната сигурност. При подобна оценка всяко американско-иранско сближаване естествено поражда опасения, че върху Иран ще бъде упражняван по-слаб натиск.
Но картината далеч не е еднопластова.
Американската стратегия в Близкия изток винаги е била резултат от няколко пресичащи се интереса. Израел е ключов съюзник. Държавите от Персийския залив са жизненоважни за енергийната и финансовата архитектура на региона. Турция е член на НАТО и контролира стратегическия достъп между Черно и Средиземно море. Египет гарантира сигурността на Суецкия канал. Ирак, Сирия и Йемен влияят върху цялата регионална стабилност. В подобна среда всяко решение в полза на един партньор неизбежно поражда недоволство у друг.
Именно поради това отношенията между Вашингтон и Тел Авив никога не са били напълно безпроблемни. Историята познава множество периоди на сериозни разногласия. Администрацията на Дуайт Айзенхауер принуждава Израел да се изтегли от Синай след Суецката криза през 1956 година. Между Джордж Буш-старши и правителството на Ицхак Шамир възникват тежки конфликти около строителството на еврейски селища. Администрацията на Барак Обама многократно влиза в остри спорове с кабинета на Бенямин Нетаняху заради ядреното споразумение с Иран през 2015 година. Това показва, че стратегическото партньорство никога не е означавало пълно съвпадение на интересите.
Интервюто поставя именно този въпрос. Доколко интересът на Съединените щати винаги съвпада с интереса на Израел?
Миършаймър дава ясен отговор. Според него не съвпада. По неговата логика Вашингтон би имал интерес да намали вероятността от нов голям военен конфликт в региона, докато израелското ръководство разглежда максималното ограничаване на иранските възможности като първостепенен въпрос на национална сигурност. Когато тези две цели започнат да се разминават, възниква неизбежно напрежение между съюзници.
Тази теза обаче заслужава и критичен прочит.
Американската политика трудно може да бъде сведена до влиянието само на един фактор. Освен отношенията с Израел, Белият дом трябва да отчита позициите на Конгреса, интересите на американските военни, енергийните пазари, отношенията със Саудитска Арабия и останалите държави от Персийския залив, конкуренцията с Китай, войната в Украйна и вътрешнополитическата ситуация в самите Съединени щати. Решенията почти никога не се вземат по една единствена причина.
Именно затова въпросът не е дали Израел оказва влияние върху американската политика. Подобно влияние съществува и никой сериозен анализатор не го отрича. Истинският въпрос е къде се намира границата, отвъд която интересите на един близък съюзник започват да се разминават със стратегическите интереси на самата свръхсила.
Може би точно тук се крие най-същественият принос на Миършаймър към този дебат. Той не разглежда отношенията между Израел и Съединените щати като безусловен съюз, а като динамична политическа връзка, която непрекъснато се променя под натиска на новите геополитически реалности. Ако международната система действително става все по-многополюсна, ако ресурсите на Вашингтон вече трябва да се разпределят между Европа, Индо-Тихоокеанския регион и Близкия изток, подобни разминавания между съюзници вероятно ще се появяват все по-често. Именно тогава ще стане ясно дали американската стратегия е способна да съчетава интересите на своите партньори или ще бъде принудена все по-често да избира между тях.
Персийският залив след войната: защо американските бази се превръщат от защита в мишена
Една от най-интересните тези на Джон Миършаймър не е свързана пряко нито с ядрената програма на Иран, нито с американските санкции. Тя засяга самата архитектура на сигурността в Персийския залив – система, която Вашингтон изгражда повече от четири десетилетия и която доскоро изглеждаше почти непроменима.
След Ислямската революция през 1979 година и особено след войната за освобождаването на Кувейт през 1991 година Съединените щати постепенно изградиха мрежа от военни бази, логистични центрове и командни пунктове в Бахрейн, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия. Американският Пети флот е разположен в Бахрейн. Военновъздушната база „Ал Удейд“ в Катар дълги години се превърна в основен оперативен център за американските операции в Близкия изток. Базите в Кувейт осигуряваха логистиката за войните в Ирак, а системите за противовъздушна отбрана в страните от Съвета за сътрудничество в Персийския залив трябваше да гарантират сигурността срещу евентуална иранска агресия.
Дълго време тази конструкция изглеждаше стабилна. Малките монархии от Залива получаваха американски гаранции за сигурност, а Вашингтон съхраняваше военно присъствие в един от най-важните енергийни региони на света.
Миършаймър обаче твърди, че последните военни събития поставят тази логика под сериозно съмнение. Според него именно войната е показала, че американските бази вече не са само инструмент за възпиране, а могат да се превърнат в първостепенни цели при евентуален бъдещ конфликт. Това е негова оценка, основана на анализа му на военния баланс в региона.
Подобна теза заслужава внимателен анализ.
През последните години Иран значително разшири своя арсенал от балистични ракети, крилати ракети и безпилотни летателни апарати. Независимо от различните оценки за реалните им характеристики, вече почти няма сериозен военен анализатор, който да оспорва способността на Техеран да нанася удари по цели в целия район на Персийския залив. Именно тази промяна постепенно променя и стратегическите изчисления на арабските монархии.
Преди две десетилетия американската база означаваше по-голяма сигурност. Днес тя може да означава и по-висок риск.
Ако между Съединените щати и Иран избухне пряк военен конфликт, първите цели почти неизбежно биха били командните центрове, авиационните бази, складовете за боеприпаси и системите за противоракетна отбрана, разположени именно на територията на съюзниците на Вашингтон. Така държавите, които разчитат на американската защита, автоматично се оказват въвлечени във войната още в първите часове на евентуална ескалация.
Именно върху този парадокс акцентира Миършаймър. Базите, които трябва да осигуряват сигурност, могат да се окажат фактор, увеличаващ опасността за държавите домакини. Това според него неизбежно ще накара арабските монархии да преосмислят собствените си отношения както със Съединените щати, така и с Иран.
Някои признаци на подобно преосмисляне вече се наблюдават. През последните години Саудитска Арабия възстанови дипломатическите си отношения с Иран с посредничеството на Китай. Обединените арабски емирства постепенно разшириха икономическите контакти с Техеран. Катар традиционно поддържа канали за диалог с всички основни регионални играчи, а Оман от десетилетия изпълнява ролята на посредник между Иран и Запада. Това не означава, че държавите от Залива се отказват от американското стратегическо партньорство. По-скоро се стремят да намалят вероятността собствената им територия да се превърне в основно бойно поле при чужд конфликт.
Именно тук се появява още една последица, която често остава извън публичния дебат. Ако арабските държави започнат да провеждат все по-балансирана политика между Вашингтон, Пекин и Техеран, възможностите на Съединените щати да използват региона като безусловна платформа за военни операции постепенно ще намаляват. Не защото американските бази ще бъдат закрити, а защото политическата цена за използването им ще става все по-висока.
Това изглежда логично, но има и друга страна на въпроса. Нито една от държавите в Персийския залив не разполага със собствена военна система, която самостоятелно да компенсира американските гаранции за сигурност. Именно затова пълно дистанциране от Вашингтон изглежда малко вероятно. По-реалистичният сценарий е постепенното изграждане на по-гъвкава външна политика, при която същите държави ще запазят американското военно присъствие, но едновременно ще се стремят към по-нормални отношения с Иран, Китай и останалите големи играчи.
В този смисъл наблюдението на Миършаймър има по-широко значение от конкретния ирански казус. Ако една военна база започне да увеличава риска за своя домакин повече, отколкото да го намалява, неизбежно възниква въпросът дали не е достигнат моментът, в който цялата система за регионална сигурност се нуждае от преосмисляне. Именно подобни промени обикновено бележат началото на нов баланс на силите – не чрез внезапни събития, а чрез постепенното пренареждане на стратегическите интереси на държавите.
Миършаймър не защитава Иран, а предупреждава Америка
Голямата грешка би била това интервю да бъде прочетено като опит за оправдаване на Иран. Всъщност Джон Миършаймър почти не говори за качествата на иранската политическа система. Той не защитава ислямската република, не оценява нейния вътрешен модел и не се опитва да я представи като пример за подражание. Предметът на неговия анализ е съвсем различен. Той поставя под съмнение способността на американската външна политика правилно да оценява променящия се свят.
В този смисъл неговият основен адресат не е Техеран. Неговият адресат е Вашингтон.
Цялата логика на интервюто е изградена около една проста, но неудобна идея. Великите сили започват да допускат най-големите си стратегически грешки не когато отслабнат военно, а когато продължат да вземат решения така, сякаш международната среда не се е променила. Историята познава подобни моменти. Великобритания дълго време не приема, че вече не може сама да определя правилата в световната политика. Франция трудно се примирява със загубата на колониалната си империя. Съветският съюз години наред поддържа глобални ангажименти, които икономиката му вече не може да издържа. Нито една от тези държави не губи влиянието си за една нощ. Промяната настъпва постепенно, докато политическият елит продължава да мисли с категориите на предишната епоха.
Именно подобен риск вижда Миършаймър и пред Съединените щати. Не защото Америка престава да бъде най-силната държава в света. Такова заключение не следва нито от фактите, нито от самото интервю. Американската икономика остава най-голямата в номинално изражение, въоръжените сили разполагат с глобално присъствие, доларът продължава да бъде основната резервна валута, а технологичното лидерство в редица ключови области все още принадлежи на Съединените щати.
Проблемът според него е друг. Достатъчно ли са тези преимущества, ако останалият свят постепенно започне да изгражда механизми, които намаляват зависимостта си от американската финансова система, от американската дипломация и от американските гаранции за сигурност?
Именно този въпрос постепенно се превръща в основната разделителна линия в съвременните международни отношения.
Разширяването на БРИКС, засилването на Шанхайската организация за сътрудничество, нарастващата роля на Индия, възходът на Китай, възстановяването на руското военно влияние, регионалните амбиции на Турция, Саудитска Арабия и други средни сили не означават автоматично край на американското лидерство. Те обаче показват, че светът вече не реагира така еднозначно на натиска, както през деветдесетте години.
Вероятно именно това е най-ценният извод от разговора с Миършаймър.
Сериозният анализ не започва с въпроса кой е прав и кой е виновен. Той започва с опита да се разбере дали инструментите, които вчера са носили успех, могат да произведат същите резултати и утре.
Отговорът, който професорът предлага, е песимистичен за американската външна политика. Според него Вашингтон все още разполага с огромна мощ, но все по-често използва инструменти, чието въздействие отслабва с всяка изминала година. Военният натиск, санкциите, дипломатическата изолация и политиката на принуда вече не водят автоматично до желания политически резултат. Вместо това те ускоряват търсенето на алтернативни партньорства, нови финансови механизми и различни центрове на влияние.
Дали тази прогноза ще се потвърди, предстои да видим. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили многократно са доказвали способността си да се адаптират към новите условия и да променят стратегията си, когато осъзнаят, че старата вече не работи.
Именно тук се намира и истинската стойност на подобни разговори. Те не дават окончателни отговори. Те поставят въпроси, които политическите елити често предпочитат да отложат. А когато един стратег започне да предупреждава собствената си държава повече, отколкото да критикува нейните противници, подобно предупреждение обикновено заслужава внимателен прочит.
