По публикация на Сергей Караганов. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Западът влиза в цивилизационна криза, а не просто в политическа
През последните години политическият дебат все по-често се концентрира върху войната в Украйна, санкциите, НАТО, БРИКС или отношенията между САЩ и Китай. Така големият процес остава на заден план. А именно той вероятно е по-важен.
Истинският спор вече не е кой ще спечели следващата военна или дипломатическа битка. Спорът е дали моделът, който повече от три десетилетия определяше политическите, икономическите и ценностните стандарти на Запада, все още притежава ресурс да възпроизвежда собственото си лидерство.
Именно тук започва анализът на Сергей Караганов.
Основната му теза не е военна. Тя е цивилизационна. Според него кризата започва много преди сегашните конфликти. Причината не е Русия, Китай или БРИКС. Те според него само ускоряват процес, който вече е започнал вътре в самите западни общества.
Тази постановка заслужава внимание независимо дали човек приема всички негови изводи.
Защото действително през последното десетилетие се натрупаха процеси, които трудно могат да бъдат обяснени единствено с геополитическото противопоставяне.
Европейският съюз навлезе в период на нисък икономически растеж. Германия загуби евтините руски енергийни доставки, върху които десетилетия изграждаше индустриалната си конкурентоспособност. Франция премина през последователни вътрешнополитически кризи. Великобритания след Брекзит все още търси устойчив икономически модел. Съединените щати остават най-мощната икономика в света, но вътрешната политическа поляризация достига равнища, които все по-често се определят от американски анализатори като структурна криза на институциите.
Тук има един проблем.
От подобни факти не следва автоматично изводът, че либералната демокрация е исторически изчерпана. Подобна теза остава оценка, а не доказан факт. Историята показва, че западните общества неведнъж са преминавали през тежки вътрешни кризи и са намирали механизми за адаптация.
Но също толкова трудно може да се твърди, че нищо съществено не се случва.
Числата сочат друго.
Делът на страните от БРИКС в световния БВП по паритет на покупателната способност вече надхвърля този на Г-7. Китай постепенно се превърна в най-големия индустриален производител в света. Индия се утвърждава като нов икономически център. Все повече държави търсят възможности за разплащания извън доларовата система. Военните разходи растат почти навсякъде.
Всичко това показва, че международната система действително се променя.
Караганов обаче прави още една крачка. Според него зад икономическите и геополитическите промени стои ценностна трансформация на самия Запад. Той разглежда съвременния неолиберализъм като отклонение от класическия европейски хуманизъм и твърди, че индивидуализмът постепенно измества обществената солидарност. Това е централна част от неговата аргументация, но тя представлява философска и политическа интерпретация, а не общоприета оценка.
Тук именно започва истинският спор.
Дали наблюдаваме временна криза на западния модел, каквито е имало и преди? Или навлизаме в период, в който вече няма един глобален център на политическа, икономическа и цивилизационна тежест?
Отговорът на този въпрос вероятно ще определя международната политика през следващите десетилетия много повече, отколкото резултатът от която и да било отделна война.
Защо кризата не започна с Украйна
Голямата слабост на съвременния публичен дебат е, че почти всяко международно събитие се обяснява чрез войната в Украйна. Така се създава впечатлението, че именно този конфликт е причината за всички останали процеси. В действителност хронологията показва друго.
Още преди 2022 г. международната система навлезе в период на ускорено разместване. Финансовата криза от 2008 г. постави под съмнение устойчивостта на модела на глобалните пазари. Пандемията разкри колко зависими са икономиките от прекалено дългите производствени вериги. След това последва ускорено технологично разделяне между САЩ и Китай, санкционни режими, търговски ограничения и борба за контрол върху стратегически ресурси.
В този смисъл войната в Украйна по-скоро ускори процеси, които вече бяха започнали.
Именно това се опитва да обясни Сергей Караганов, когато говори за края на една историческа епоха. Според него противопоставянето между либерализъм и комунизъм никога не е било само идеологически спор. По негова оценка зад него винаги са стояли конкуренцията за ресурси, пазари, влияние и стратегически пространства. Това е негова интерпретация на Студената война, която не се споделя еднозначно от всички историци, но има своите аргументи и заслужава анализ.
След разпадането на Съветския съюз Съединените щати останаха единствената глобална суперсила. Именно тогава се появиха концепции като "краят на историята", разширяването на либералната демокрация като универсален модел и убеждението, че глобализацията постепенно ще уеднакви политическите и икономическите системи.
Първите две десетилетия след 1991 г. изглеждаха като потвърждение на тази теория. Но постепенно започнаха да се натрупват факти, които не се вписваха в нея.
Китай не либерализира политическата си система, а се превърна във втората икономика в света. Индия също запази собствен политически модел. Държавите от Персийския залив увеличиха влиянието си, без да възприемат западните институционални стандарти. Африка започна да привлича огромни инвестиции от Китай, Индия, Турция и страните от Залива, което постепенно намали относителното влияние на бившите колониални сили.
С други думи, универсалният модел започна да губи универсалността си.
Това изглежда логично, но тук има една важна особеност.
Не всички процеси могат да бъдат обяснени с геополитиката. Част от тях произтичат от самото развитие на западните общества.
Европа застарява демографски. Производството постепенно се премести към Азия. Разходите за социални системи нарастват. Цените на енергията след 2022 г. поставиха под натиск големи индустриални отрасли. Паралелно с това политическата фрагментация затруднява вземането на стратегически решения както в Европейския съюз, така и в Съединените щати.
Това не означава, че Западът губи икономическата си мощ. Той продължава да концентрира огромна част от световните технологии, финансовите пазари, университетите, научните изследвания и военните способности.
Но означава друго. Монополът върху глобалното развитие вече не съществува.
Именно тук се пресича анализът на Караганов с реалните процеси.
Според него разпадането на еднополюсния модел е необратимо. Това е политическа прогноза, а не установен факт. Въпросът дали светът ще се превърне в стабилна многополюсна система или ще остане в период на продължителна нестабилност все още няма окончателен отговор.
Едно обаче изглежда трудно оспоримо.
Днес все повече държави отказват автоматично да следват политическите решения на Вашингтон или Брюксел. Това пролича при санкционните режими срещу Русия, при конфликта в Близкия изток, при разширяването на БРИКС и при опитите за изграждане на алтернативни финансови механизми.
Това не означава край на западното влияние. Означава край на безалтернативността му.
И именно тази промяна вероятно е най-същественият политически процес на първата половина на XXI век.
Глобализацията вече не работи по старите правила
Една от най-интересните теми в разговора на Сергей Караганов е свързана с бъдещето на глобализацията. Според него светът навлиза в период, в който икономическият модел, изграждан повече от три десетилетия след края на Студената война, постепенно губи устойчивостта си. Това е една от централните му тези и заслужава внимание, защото съвпада с редица реални процеси, наблюдавани през последните години, макар че причините и изводите остават предмет на сериозен международен спор.
В продължение на десетилетия глобализацията се възприемаше като практически необратим процес. Производството се преместваше там, където разходите бяха най-ниски, капиталите се движеха почти свободно, а международната търговия непрекъснато увеличаваше обемите си. Политическата философия зад този модел беше сравнително проста – колкото по-силно са свързани икономиките, толкова по-малка е вероятността големите държави да влизат в открит конфликт.
Последните няколко години обаче показаха, че тази логика има своите граници. Финансовата криза през 2008 г., пандемията от COVID-19, прекъсването на глобалните производствени вериги, санкционните режими срещу Русия и задълбочаващото се технологично противопоставяне между Съединените щати и Китай постепенно промениха начина, по който държавите гледат на международната икономика. Все по-често на преден план излизат понятия като икономическа сигурност, стратегическа автономия, защита на критичните производства и контрол върху ключови технологии.
Това доведе до интересен парадокс. Докато политиците продължават да говорят за свободна търговия и отворени пазари, на практика все повече правителства субсидират собствените си индустрии, ограничават достъпа до чувствителни технологии и насърчават връщането на производства на национална територия. Американските индустриални програми, европейските планове за технологична независимост и китайската политика за ускорено развитие на собствената високотехнологична индустрия показват, че конкуренцията вече не се води само между компании. Тя все по-ясно се превръща в съперничество между държавите.
Именно в този контекст Караганов твърди, че досегашният модел на либерална глобализация постепенно се изчерпва и че държавите неизбежно ще се върнат към по-активна национална икономическа политика. Това изглежда логично, но не означава непременно край на глобализацията. Вероятно е тя да промени своя характер. Вместо една универсална система с общи правила постепенно се оформят няколко големи икономически пространства, в които сигурността и политическите съображения все по-често ще бъдат поставяни пред чисто пазарната ефективност.
Тази трансформация вероятно ще направи световната икономика по-малко зависима от единен център, но и значително по-скъпа. Производството вече няма да се определя единствено от цената, а и от геополитическия риск. Международната търговия няма да изчезне, но все по-често ще се превръща в инструмент на външната политика. Това вече се вижда при санкциите, ограниченията върху износа на високотехнологични компоненти, борбата за критични суровини и изграждането на алтернативни финансови механизми.
Кризата на либералния модел не означава автоматична победа на неговите противници
Една от най-силните, но и най-оспорвани тези на Сергей Караганов е, че либералният модел постепенно изчерпва своя исторически потенциал и че светът неизбежно се насочва към нова политическа и цивилизационна конфигурация. Според него това ще бъде епоха на по-силни национални държави, на възстановяване на традиционните ценности и на многополюсен международен ред. Тази прогноза заема централно място в интервюто.
Историята рядко следва толкова праволинейна логика. Упадъкът на една система не означава автоматично, че следващата ще бъде по-ефективна или по-стабилна. Разпадането на колониалните империи не сложи край на международните конфликти. Краят на Студената война не доведе до обещания универсален либерален ред. Няма достатъчно основания да се предполага, че сегашният преход ще протече по-плавно или ще бъде лишен от сериозни сътресения.
Всъщност светът вече се променя по значително по-сложен начин. Китай, Индия, Русия, държавите от Персийския залив, Турция и редица други регионални сили все по-активно защитават собствените си национални интереси и модели на развитие. Общото между тях не е наличието на единна идеология, а стремежът да ограничат зависимостта си от един доминиращ център на глобално влияние. Именно затова днешната международна система трудно може да бъде описана като сблъсък между два противоположни лагера. По-скоро става дума за конкуренция между различни икономически, политически и цивилизационни модели.
Това прави и понятието „многополюсен свят“ далеч по-сложно, отколкото често се представя в публичния дебат. Държавите, които оспорват западното лидерство, далеч не формират единен блок. Между Китай и Индия съществуват сериозни стратегически противоречия. Турция едновременно е член на НАТО и развива активни отношения с Москва и Пекин. Саудитска Арабия поддържа тесни връзки както със Съединените щати, така и с Китай. Бразилия следва собствена външнополитическа линия. Това показва, че бъдещият международен ред вероятно няма да бъде разделен на ясно очертани лагери, а ще се характеризира с далеч по-гъвкави и променливи коалиции.
Към тази картина трябва да се добави и още един фактор, който вероятно ще оказва все по-голямо влияние върху разпределението на глобалната мощ. Това е технологичната революция. Изкуственият интелект, квантовите технологии, автономните оръжейни системи, цифровата инфраструктура и конкуренцията за контрол върху стратегически суровини могат да се окажат далеч по-важни за бъдещото международно лидерство от класическите идеологически противопоставяния. Затова спорът между различните модели на развитие все по-малко ще се води чрез политически декларации и все повече чрез икономическа, технологична и научна конкуренция.
Какъв свят предлага Русия и доколко той е реалистична алтернатива
Една от най-важните теми в разговора със Сергей Караганов не е критиката към Запада, а въпросът какво предлага Русия като алтернатива. Това е съществено разграничение. Да бъде критикуван съществуващият международен ред е сравнително лесно. Много по-трудно е да бъде предложен нов модел, който да изглежда убедителен не само за собственото общество, но и за останалата част от света.
Според Караганов Русия трябва да изгради нова ценностна платформа, основана върху служенето на обществото, силната държава, семейството, културната идентичност и религиозните традиции. Любопитно е, че самият той прави разграничение между понятието „традиционни ценности“ и това, което нарича „човешки ценности“. По негова оценка именно човекът, поставен в контекста на общността, а не изолиран като абсолютна ценност, трябва да бъде отправната точка на бъдещото обществено устройство.
Тази теза има вътрешна логика, но поставя и редица практически въпроси. Най-важният е дали подобен модел може да бъде достатъчно привлекателен извън Русия. Историята показва, че големите идеи стават глобални не само защото са философски убедителни, а защото са подкрепени от икономическа мощ, научно развитие, технологично лидерство и високо качество на живота. През XIX век европейският модел се разпространява заедно с индустриалната революция. След Втората световна война американското влияние се опира не само на военната сила, но и на икономическото превъзходство, долара, университетите, технологичните компании и масовата култура.
От тази гледна точка въпросът не е дали Русия може да формулира нов идеен разказ. Въпросът е дали ще успее да го подкрепи с икономически, научен и технологичен потенциал, който да го направи убедителен за останалия свят.
Тук анализът неизбежно излиза извън рамките на руската перспектива. Ако погледнем развитието на Китай, ще видим различен подход. Пекин почти не се стреми да изнася универсална идеология. Вместо това предлага инфраструктурни инвестиции, индустриално сътрудничество, кредити, технологии и достъп до своя огромен пазар. За много държави това се оказва далеч по-прагматично предложение от идеологическите дискусии.
Същото може да се каже и за Индия, която постепенно увеличава международното си влияние, без да претендира, че разполага с универсален модел за политическо устройство. Делхи предпочита да говори за стратегическа автономия, икономическо развитие и национален интерес, а не за глобална идеологическа мисия.
Именно тук се очертава вероятно най-голямото предизвикателство пред Русия. Ако иска да бъде един от архитектите на новия международен ред, тя ще трябва да предложи не само критика към стария модел, а работеща алтернатива. Това означава конкурентоспособна икономика, ускорено технологично развитие, модерна индустрия, демографска устойчивост и институции, които създават доверие както вътре в страната, така и сред външните ѝ партньори.
Това е далеч по-трудна задача от политическата реторика. Историята рядко възнаграждава държави само заради правилно поставените диагнози. Тя обикновено дава предимство на онези, които успяват да предложат практически решения. Именно върху това ще се измерва и успехът на всяка претенция за нов цивилизационен модел през следващите десетилетия.
Европа вече не може да живее със стратегиите на вчерашния ден
В разговора си Сергей Караганов многократно повтаря една теза – че светът вече е навлязъл в епоха на цивилизационно пренареждане и че Западът постепенно губи историческото си лидерство. Това е негова политическа оценка, която далеч не се споделя еднозначно извън Русия. Но зад тази оценка стои въпрос, който Европа вече не може да си позволи да пренебрегва – как ще изглежда международната система след десет или двайсет години.
В продължение на десетилетия европейската политика се развиваше при сравнително предвидими условия. Сигурността беше гарантирана от НАТО и американското военно присъствие. Евтината руска енергия осигуряваше конкурентоспособност на европейската индустрия. Китай се разглеждаше едновременно като огромен пазар и производствена база. Световната търговия непрекъснато растеше, а глобалните институции изглеждаха достатъчно стабилни, за да ограничават големите международни сътресения.
Почти всички тези предпоставки днес са поставени под въпрос.
Европейският съюз е принуден едновременно да увеличава военните си разходи, да инвестира в енергийна трансформация, да субсидира собствената си индустрия, да защитава технологичната си независимост и да се справя с демографски проблеми, които не могат да бъдат решени с едно политическо решение. Това не означава, че Европа навлиза в неизбежен упадък. Означава, че ресурсите вече не достигат толкова лесно за всички стратегически цели едновременно.
Същевременно Русия, въпреки тежките санкции и огромната цена на войната, не само не изчезна като фактор, а успя да пренасочи значителна част от външната си търговия към Азия, Близкия изток и други държави от Глобалния юг. Това не означава, че руската икономика е решила всички свои структурни проблеми. Те остават сериозни – от технологичната зависимост в редица отрасли до демографските тенденции и ограничения достъп до западни капитали. Но прогнозите за бърз икономически срив не се потвърдиха.
Точно тук европейската политика е изправена пред най-трудния избор. От една страна, Брюксел разглежда Русия като основно предизвикателство за европейската сигурност. От друга страна, географията не може да бъде отменена с политическа декларация. Русия ще остане най-голямата държава в Евразия, а Европа ще остане нейният непосредствен съсед. Историята показва, че подобни отношения могат да бъдат управлявани успешно само когато съществува някакъв модел на стратегическо равновесие.
Именно тук разговорът на Караганов придобива по-широко значение. Независимо дали човек приема неговите оценки, интервюто всъщност не е толкова за Русия, колкото за края на една международна система и търсенето на следващата. В този смисъл то поставя въпроси, на които тепърва ще се търсят отговори и в Москва, и във Вашингтон, и в Брюксел, и в Пекин.
Най-голямата грешка би била тези процеси да се разглеждат единствено през призмата на текущите конфликти. Историята рядко се променя само от една война. По-често войните ускоряват тенденции, които вече са започнали да се развиват. Днес изглежда именно такъв е случаят. Светът постепенно преминава от система, изградена около един доминиращ център, към по-сложна архитектура с няколко големи полюса на икономическа, технологична и военна мощ.
Дали този преход ще доведе до по-стабилен международен ред или до продължителен период на стратегическа нестабилност, все още не може да бъде предсказано с увереност. Но едно изглежда все по-очевидно. Следващото десетилетие няма да бъде определено само от противопоставянето между Русия и Запада. Решаващ ще бъде въпросът кои държави ще успеят да съчетаят икономическа конкурентоспособност, технологично лидерство, политическа устойчивост и способност да предлагат убедителен модел на развитие.
Именно там ще се решава не само съдбата на отделни държави, а характерът на международния ред през втората половина на XXI век. Това е големият въпрос, който стои зад интервюто на Сергей Караганов. Всичко останало – дипломатическите конфликти, санкциите, военните операции и идеологическите сблъсъци – вероятно са различни проявления на една много по-дълбока историческа трансформация, чиито окончателни очертания все още не се виждат.