По интервю и публични изяви на проф. Андрей Фурсов. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Войните свършват. Последиците от тях – почти никога
Историята рядко помни войните само с техните битки. Днес малцина могат да изброят последователно сраженията от Наполеоновите войни, но всички знаят, че именно след тях се ражда Виенската система. Първата световна война не остава в историята само с Вердюн или Сома, а с разпадането на четири империи. Втората световна война не завършва с капитулацията на Германия и Япония, а със създаването на Ялтенско-потсдамския ред, който определя световната политика почти половин век.
Военните действия са видимата част на историята. Истинските промени започват след тях.
Именно тук започва и анализът на проф. Андрей Фурсов. За разлика от огромната част от ежедневните коментари, които измерват украинската война с километри фронт, доставки на въоръжение или дипломатически декларации, той поставя въпроса по различен начин. Според него най-важното не е какво се случва на бойното поле, а какви процеси протичат зад него.
Това е различен начин на мислене. И си заслужава внимание.
Не защото е важно всички негови изводи непременно да са правилни, а защото променя самата перспектива на разговора.
Днес Украйна безспорно е театър на тежък военен конфликт. Това е очевидният факт. Но едновременно с това тя се превърна и в пространство, в което се сблъскват различни представи за бъдещето на международния ред. В този смисъл фронтовата линия вече не разделя само руската и украинската армия. Тя разделя различни концепции за сигурността на Европа, за ролята на Съединените щати, за мястото на Русия в международната система и дори за начина, по който ще функционира глобалната икономика през следващите десетилетия.
Именно върху това насочва вниманието Фурсов. Тук обаче е необходимо още в началото да бъде направено едно уточнение.
В политическата публицистика често се среща изкушението сложните процеси да бъдат обяснявани с една-единствена причина. Едни автори виждат навсякъде геополитически заговор. Други свеждат всичко до икономически интереси. Трети поставят в центъра единствено идеологическото противопоставяне. Реалността почти никога не е толкова проста.
Украинската криза не възникна през февруари 2022 година. Тя се натрупваше десетилетия.
След разпадането на Съветския съюз новата украинска държава трябваше едновременно да изгради собствена политическа система, национална идентичност, икономически модел и външнополитическа ориентация. Това само по себе си представляваше огромно предизвикателство. Допълнително усложнение създаваха историческите различия между отделните региони, различният културен опит, езиковите особености и географското положение между Русия и разширяващите се евроатлантически структури.
Нито Москва остана безучастна към този процес. Нито Западът.
През последните три десетилетия Украйна постепенно се превърна в едно от най-оспорваните пространства на европейската политика. В различни периоди там действаха руски, европейски и американски политически, икономически, образователни и медийни програми. Влиянието им беше публично, понякога открито конкуриращо се, а понякога взаимно изключващо се. В този смисъл е трудно да бъде оспорено, че страната постепенно се превърна в място, където различни външни модели за развитие се срещнаха челно.
Тук Фурсов използва понятието „социобиологичен експеримент“. Терминът звучи силно. Но едва ли трябва да бъде възприеман буквално.
По-точно би било да се говори за ускорено политическо, културно и информационно моделиране на обществената среда – процес, който историята познава и в други периоди. След разпадането на Австро-Унгария, Османската империя или Югославия новите държави също преминават през болезнено изграждане на национална идентичност, нов исторически разказ и нови държавни символи. Украйна не прави изключение.
Но именно тук започва големият въпрос. Доколко подобни процеси могат да бъдат управлявани отвън и доколко те стъпват върху вече съществуващи вътрешни различия?
Фурсов поставя акцента основно върху външното влияние.
Историята подсказва нещо по-сложно. Външната намеса е много важен фактор, но никога не е достатъчна сама по себе си. Тя дава резултат само когато срещне вече натрупани вътрешни противоречия – политически, културни, социални или икономически. Именно затова различните украински региони реагираха толкова различно на едни и същи процеси още дълго преди началото на войната. Именно затова кризата постепенно прерасна от спор за външнополитическа ориентация в конфликт за самата историческа идентичност на държавата.
И когато подобен конфликт се наслагва върху сблъсъка между великите сили, той неизбежно престава да бъде само национален проблем.
Той започва да променя цялата международна система.
Еднополюсният свят започна да губи равновесие
Проф. Андрей Фурсов разглежда Украйна не като начало на кризата, а като нейно оголване. Това е точната дума. Оголване. Защото войната не създаде противоречията между Русия и Запада, между САЩ и Европа, между глобалната финансова архитектура и националните държави. Тя просто ги извади от дипломатическата мъгла, където години наред ги държаха с формули за „партньорство“, „европейска сигурност“ и други добре лакирани изрази, удобни за конференции, но без особена връзка с реалния баланс на силите.
След 1991 г. Западът прие собствената си победа като историческо право. Не като временен резултат от конкретно съотношение на сили, а като норма. Оттам започна и голямото стратегическо самозалъгване. Разширяването на НАТО беше представяно като технически процес. Разширяването на ЕС — като цивилизационна неизбежност. Доларовата доминация — като естествено състояние на световната икономика. А руските възражения бяха тълкувани ту като остатъчна имперска болезненост, ту като неразбиране на „новите реалности“.
Нови реалности, разбира се. Старият номер с нов етикет.
Фурсов не казва това с езика на дипломатическите институти. Той го казва по-рязко — според него украинският конфликт е част от разпадането на еднополюсния модел. Тази теза е силна, но не бива да се приема механично. Еднополюсният свят не се разпада като сграда след взрив. Той ерозира. На места остава изключително силен, особено във финансите, технологиите, военните съюзи и контрола върху информационните платформи. На други места вече среща съпротива, която преди двадесет години изглеждаше немислима.
Китай не е просто икономически конкурент. Той вече е инфраструктурна, технологична и индустриална алтернатива. Индия отказва да бъде придатък на чужда стратегия, независимо колко ласкаво я ухажват във Вашингтон. Турция играе на няколко маси едновременно и не се извинява особено за това. Саудитска Арабия разговаря с всички, защото петролът учи на реализъм по-добре от факултетите по международни отношения. БРИКС се разширява не защото е завършена алтернатива на Запада, а защото мнозина вече търсят поне частична застраховка срещу западния монопол.
Многополюсният свят звучи добре в политическите декларации. На практика той е много по-нервен, по-рисков и по-слабо институционализиран от стария модел. В еднополюсния ред поне беше ясно кой държи основния лост. Това не го правеше справедлив, но го правеше предвидим. В новата среда няколко центъра на сила се опитват едновременно да разширят своето влияние, без да има общоприети правила, които всички да признават. Това е рецепта не за мирна хармония, а за дълъг период на стратегическо пасване.
Украйна попадна точно в този разлом.
За Русия тя се превърна във въпрос на сигурност, историческо влияние и геополитическа дълбочина. За Запада — в инструмент за ограничаване на руската мощ и за дисциплиниране на европейския континент. За самата Украйна — в борба за държавно оцеляване, но и в трагичен пример как малка или средна държава може да се окаже носеща конструкция в чужда архитектура. Няма нищо романтично в това. Има мобилизация, разрушена инфраструктура, демографска яма, зависим бюджет и политическа съдба, която все по-малко се решава само в Киев.
Европа също не излезе от този конфликт по-силна, независимо от официалните речи.
Да, НАТО се опитва да се консолидира военно. Да, източният фланг получи нова тежест. Да, европейските елити намериха удобен език за морална мобилизация. Но икономическият резултат е далеч по-мрачен. Евтината руска енергия, върху която Германия градеше индустриалното си предимство, беше извадена от уравнението. Санкционната политика удари Русия, но удари и европейската конкурентоспособност. Американският втечнен газ не пристигна като благотворителност, а като пазарна реалност с фактура. Така става в живота — ценностите са ценности, но терминалът си иска тарифата.
Това е една от слабостите на европейския политически разговор. Той постоянно смесва моралната риторика с икономическата зависимост. Обяснява на обществата, че плащат цената на свободата, но рядко уточнява кой точно фактурира тази свобода и през кои посредници минава плащането.
Фурсов би казал, че това е част от по-голяма елитна трансформация. Вероятно има основание. Но не бива да си представяме западния елит като строен команден център, където няколко души натискат копчета и местят държави по карта. Такава представа е удобна, но примитивна. Реалността е по-неприятна: множество центрове на влияние, конкуриращи се интереси, финансови групи, военнопромишлени компании, технологични гиганти, бюрокрации и служби, които понякога действат синхронно, понякога се саботират взаимно, а понякога просто използват кризата, за да увеличат своя бюджет и власт.
Това не е конспирация. Това е администрация с апетит.
Именно в този смисъл украинската война показа не само руско-западния конфликт, а и вътрешното състояние на самия Запад. САЩ запазиха стратегическата инициатива. Европа икономическата цена. Украйна плати най-тежката човешка цена. Русия плаща тежка военно-политическа цена, но същевременно принуди света да признае, че не може да бъде извадена от системата само с финансови забрани и дипломатическо презрение.
Тази картина е неприятна за всички. Затова и всички я украсяват.
Едни говорят за окончателна победа на демокрацията. Други — за неизбежен крах на Запада. Трети — за възраждане на империи. Четвърти — за нова Ялта. Истината е по-суха. Старият ред вече не работи така, както работеше. Новият още не е създаден. Между двете състояния има войни, санкции, информационни операции, енергийни сделки, технологични блокади и много конференции, на които участниците говорят така, сякаш владеят процесите, които всъщност ги влачат.
В този смисъл Фурсов е ценен не защото дава готова схема, а защото насочва вниманието към разместването под повърхността. Украйна е фронт, но и диагноза. Тя показва докъде е стигнала кризата на еднополюсния свят и колко опасно е да се живее в епоха, в която старите правила са компрометирани, а новите още не са признати.
Това е междинно време. А междинните времена обикновено са най-опасни.
Тръмпизмът не е партия. Той е симптом
Една от най-интересните части в разговора на проф. Андрей Фурсов няма отношение към Украйна. Тя е посветена на Америка. И това не е случайно. Според него украинската война не може да бъде разбрана, ако бъде извадена от вътрешната криза на самите Съединени щати.
Тук той прави разграничение, което рядко присъства в ежедневните политически коментари.
Републиканската партия не е равна на тръмпизма. Това изглежда очевидно. Но всъщност не е.
В европейските медии Доналд Тръмп често се представя като естествения лидер на американските консерватори. В руската публицистика нерядко се описва като почти революционна фигура, която воюва срещу „глобалния елит“. И двете интерпретации са прекалено опростени.
Фурсов гледа по-различно.
Според него Тръмп представлява само едно направление вътре в американската управляваща прослойка. Не външен човек. Не разрушител на системата. Не политически самотник.
Част от системата. Но различна част.
Тук анализът му заслужава внимание. Защото американската политическа история никога не е била проста борба между две партии. Зад официалната партийна архитектура винаги са съществували икономически групи, регионални интереси, индустриални лобита, финансов капитал, енергийни корпорации, военнопромишлен комплекс, технологични гиганти и огромна федерална администрация. Партиите често са само политическият език, чрез който тези интереси намират публично представителство.
Това не означава, че изборите са театър, а означава, че изборите не обясняват всичко.
Фурсов е категоричен, че тръмпизмът не е антисистемен проект. Това е важно уточнение. В последните години около Тръмп се натрупаха почти митологични представи. За едни той е спасителят на Америка. За други – най-голямата заплаха за американската демокрация. И двете оценки са повече политическа мобилизация, отколкото анализ.
Всъщност Доналд Тръмп никога не е поставял под въпрос основите на американската икономическа система. Не е предлагал ликвидиране на Федералния резерв. Не е настоявал за демонтаж на Световната банка или Международния валутен фонд. Не е отричал глобалната роля на американския капитал. Спорът, който води, е друг.
Кой да контролира тази глобална мощ? Транснационалните финансови структури? Или американската национална индустрия?
Това вече е съвсем различен разговор.
И тук Фурсов, според мен, улавя една реална тенденция.
След финансовата криза през 2008 година, а още повече след пандемията и войната в Украйна, Вашингтон започна постепенно да променя икономическата си философия. Десетилетия наред американската политика насърчаваше свободното движение на капитали, изнасянето на производства и максималната глобална интеграция.
Днес картината изглежда различно.
Федералното правителство отпуска стотици милиарди долари за връщане на индустриални производства. Ограничават се технологичните доставки за Китай. Субсидират се стратегически отрасли. Налагат се мита. Защитават се вътрешните производители.
Преди двайсет години подобна политика щеше да бъде определена като икономически национализъм. Днес тя се провежда от почти всички големи сили.
Тук обаче Фурсов прави още една крачка.
Според него през следващите години основното противопоставяне в Америка няма да бъде между демократи и републиканци. То ще бъде между различни части на самия американски елит.
Тази теза звучи убедително. Но има една трудност.
Думата "елит" често се използва така, сякаш става дума за затворена организация с общо командване.
Реалността е значително по-раздробена. Уолстрийт няма винаги еднакви интереси със Силициевата долина. Пентагонът невинаги мисли като Държавния департамент. Енергийните компании невинаги подкрепят технологичните гиганти. Разузнавателните служби невинаги говорят с един глас.
Американската система е силна именно защото вътре в нея непрекъснато съществува конкуренция между различни центрове на влияние. Това прави управлението по-хаотично, но и по-устойчиво.
Именно затова аз бих бил по-внимателен от Фурсов. Не бих говорил за една „дълбока власт“. По-скоро за множество постоянни властови структури, които периодично се съюзяват, периодично се противопоставят и почти винаги защитават собствените си институционални интереси.
Това не е семантична разлика. Това е различен модел за разбиране на политиката.
Защото ако приемем, че всичко се решава от един център, започваме да търсим универсални обяснения за процеси, които всъщност са резултат от конфликт между различни групи. Историята рядко се движи по един сценарий. Много по-често тя прилича на сложен пазар, на който множество играчи едновременно се конкурират, договарят и предават взаимно.
Фурсов обаче поставя един въпрос, който не може да бъде пренебрегнат. Колко свободен е всъщност американският президент?
Конституционно отговорът изглежда очевиден. Политически – далеч не толкова.
Всеки нов президент влиза в Белия дом начело на най-мощната държава в света, но наследява огромна администрация, милиони федерални служители, десетки разузнавателни структури, стотици международни ангажименти, хиляди договори и интересите на икономика за десетки трилиони долари.
Свободата му никога не е абсолютна.
Това не означава, че президентът е марионетка. Означава, че всяко негово решение преминава през система, която е много по-стара от самия него и почти винаги ще остане след него.
И точно тук Фурсов стига до извода, че истинската битка не се води между отделните президенти, а между различните групи вътре в тази система.
Тази идея вероятно ще остане една от най-дискусионните в неговия анализ. Но ако оставим настрана терминологията, тя съдържа важен въпрос. Когато световният ред започне да се променя, променят ли се първо държавите? Или първо се променят елитите, които ги управляват?
Историята още не е дала окончателен отговор. Но през последните трийсет години натрупа достатъчно факти, за да знаем, че подобен въпрос вече не може да бъде подминат с лекота.
Голямото проникване – когато държавата започне да губи имунитета си
Най-спорната теза в анализа на проф. Андрей Фурсов идва в края на интервюто. Именно затова мнозина вероятно ще я подминат. Според мен обаче тя е една от най-важните.
Фурсов твърди, че големите държави рядко губят историческите си позиции в резултат единствено на външен натиск. Истинската криза започва тогава, когато вътрешната им устойчивост отслабне до степен, при която външното влияние престава да среща сериозна съпротива.
Това не е нова идея. Нов е начинът, по който той я свързва със съвременната геополитика.
За да аргументира позицията си, Фурсов припомня свидетелствата на Олдрич Еймс – високопоставения служител на ЦРУ, който години наред работи за съветското разузнаване. В интервюто той цитира известното сравнение, че към края на съществуването си СССР приличал на „парче сирене, в което дупките са повече от самото сирене“. Според тази интерпретация западните разузнавателни служби били проникнали толкова дълбоко в съветските партийни, държавни, научни и икономически структури, че системата постепенно загубила способността си да се защитава.
Историята действително познава подобни случаи. Но тук трябва да се внимава.
Разузнаването никога не събаря само една държава. То използва вече съществуващите пукнатини. Това е фундаменталната разлика.
Да се твърди, че Съветският съюз се е разпаднал единствено заради успешната работа на чуждите служби, означава да бъдат игнорирани собствените му структурни проблеми – забавящият се икономически растеж, изчерпването на модела на централизирано планиране, технологичното изоставане в редица отрасли, кризата на политическата легитимност и задълбочаващото се недоверие между обществото и партийния апарат.
Без тези процеси външното влияние трудно би постигнало подобен ефект.
Но и обратното е вярно. Без външно влияние вътрешната криза вероятно би се развивала по-бавно и по различен начин. Именно тук започва сериозният разговор.
Фурсов използва думата „агентура“, но всъщност говори за нещо много по-широко. Днес проникването в една държава рядко започва с класическия шпионаж. То започва чрез икономически зависимости, информационни технологии, неправителствени организации, академични програми, медийни мрежи, консултантски компании, инвестиционни фондове и дигитални платформи.
Променили са се инструментите. Не и целта да се влияе върху процесите вътре в чуждата държава. В този смисъл XXI век направи традиционния шпионин почти романтична фигура.
Днес много по-голяма тежест има достъпът до големи масиви от данни, алгоритмите, които моделират обществените нагласи, контролирането на комуникационната инфраструктура и зависимостта от чужди технологични решения. Нито един от тези механизми не прилича на класическите разузнавателни романи. Но възможностите им за влияние са несравнимо по-големи.
Тук анализът на Фурсов заслужава да бъде разширен. Защото въпросът вече не засяга само Русия.
През последните десетилетия почти всички държави постепенно се превърнаха в отворени системи. Финансовите пазари са глобални. Информационните потоци практически не признават граници. Социалните мрежи формират политически настроения със скорост, която държавните институции трудно могат да следват. Международните вериги за доставки създадоха взаимна зависимост, която прави класическото разбиране за икономически суверенитет все по-условно.
С други думи – всички са взаимно проникнати. Именно затова понятието „външно влияние“ вече не означава същото, което означаваше през Студената война.
Тук обаче възниква една опасност.
Колкото по-сложен става светът, толкова по-голямо е изкушението всяка вътрешна криза да бъде обяснявана с чужда намеса. Подобен подход освобождава собствените политически елити от отговорност. Ако всичко е дело на външни сили, значи вътрешните грешки престават да бъдат важни.
Историята показва точно обратното. Нито една стабилна държава не се разпада само защото някой отвън го желае.
Тя започва да отслабва тогава, когато управляващият елит изгуби способността да решава собствените си проблеми. Когато институциите започнат да се възпроизвеждат сами за себе си. Когато политическата лоялност стане по-важна от професионалната компетентност. Когато икономическите интереси започнат да диктуват държавната стратегия вместо обратното.
Това вече не е разузнавателен проблем. Това е криза на управлението.
Фурсов почти достига до този извод, когато използва аналогията с теорията на системите. Според нея всяка сложна система, попаднала в дълбока криза, започва постепенно да губи своята защитна обвивка. Границата между вътрешната и външната среда става все по-проницаема. Именно тогава външното въздействие започва да произвежда непропорционално големи последици.
Това вече е универсален принцип. Той важи не само за СССР.
В определени моменти е бил валиден за Британската империя, за Османската империя, за Австро-Унгария. В различна степен може да бъде приложен и към съвременните големи сили – независимо дали става дума за Русия, Съединените щати, Европейския съюз или Китай.
И тук Фурсов прави едно кратко, но много показателно наблюдение. Според него същата ерозия, която през осемдесетте години отслабва съветската система, днес започва да се проявява и в западните общества.
Това твърдение не може да бъде прието безрезервно. Но не може и да бъде отхвърлено с лека ръка. Защото политическата поляризация, кризата на доверието към институциите, нарастващият публичен дълг, демографските проблеми, миграционният натиск и отслабването на традиционните политически партии действително показват, че западният свят също преминава през период на вътрешно напрежение.
Въпросът е дали това е обичайна фаза от развитието на демократичните общества. Или началото на много по-дълбока трансформация.
Фурсов е убеден във второто.
Историята все още не е произнесла своята присъда.
След Украйна: какъв свят всъщност се ражда?
Най-голямата заслуга на проф. Андрей Фурсов не е, че дава окончателни отговори. Най-голямата му заслуга е, че отказва да разглежда украинската война като изолирано събитие. Той настоява тя да бъде поставена в много по-широка рамка – кризата на глобалния модел, промените в западните елити, трансформацията на държавността и новите форми на международно противопоставяне.
Това е силата на неговия анализ. Но тук започва и неговото ограничение.
Фурсов понякога изгражда впечатление за прекалено последователна историческа логика, сякаш отделните процеси се подреждат в единна схема. Реалната международна политика рядко предлага подобен комфорт. Тя е по-хаотична, по-противоречива и много по-често произвежда непредвидени резултати, отколкото внимателно планирани сценарии.
Историята не работи като инженерна конструкция. Тя работи като жив организъм.
В този смисъл украинската война действително се превърна в огромен исторически експеримент. Но не защото някой предварително е написал неговия сценарий. А защото върху една и съща територия се сблъскаха процеси, които години наред се развиваха независимо един от друг – разширяването на НАТО, кризата на европейската сигурност, възходът на Китай, енергийната трансформация, дигиталната революция, демографските промени и постепенното отслабване на международните институции.
Този сблъсък вече промени света. Дори войната да приключи утре.
Русия окончателно пренасочи значителна част от икономическите си връзки към Азия. Европейският съюз започна ускорено превъоръжаване, каквото дълги години изглеждаше политически невъзможно. Съединените щати върнаха индустриалната политика в центъра на икономическата си стратегия. Китай ускори курса към технологична самостоятелност. Държавите от Глобалния юг започнаха много по-уверено да балансират между различните центрове на сила.
Нито един от тези процеси няма да бъде отменен от едно бъдещо примирие. Това е истинската промяна.
Именно тук Фурсов заслужава внимание. Не защото винаги е прав. А защото постоянно ни връща към голямата картина.
В същото време неговият анализ би спечелил повече, ако бъде по-предпазлив при някои от категоричните си оценки. Понятието „социобиологичен експеримент“ например има по-скоро публицистична, отколкото научна стойност. Същото важи и за прекалено широкото използване на понятия като „дълбока власт“, които лесно могат да създадат впечатление за единен център на управление, какъвто реалните политически процеси трудно потвърждават.
Световната политика не прилича на шахматна партия.
По-скоро прилича на огромен пазар в края на работния ден. Всички говорят едновременно. Всеки защитава своя интерес. Част от участниците сключват сделки. Други се опитват да ги провалят. Трети чакат подходящия момент. Четвърти вече мислят за следващия ден. Именно тази сложност прави международните отношения толкова трудни за прогнозиране.
И все пак Фурсов поставя един въпрос, който вероятно ще определя следващото десетилетие.
Какво ще замени света след 1991 година?
Тук засега няма убедителен отговор.
Многополюсността все още е повече политическа тенденция, отколкото стабилно изградена система. БРИКС се разширява, но интересите на неговите членове далеч не съвпадат по всички въпроси. Европейският съюз търси стратегическа автономия, но продължава да разчита на американския военен чадър. Русия укрепва отношенията си с Китай, но същевременно се стреми да запази свобода на собствените си решения. Самите Съединени щати остават най-влиятелната военна, финансова и технологична сила в света, въпреки всички прогнози за техния неизбежен упадък.
Следователно не наблюдаваме смяна на една хегемония с друга.
Наблюдаваме нещо по-сложно. Преход. А историческите преходи почти винаги са най-опасните периоди.
Тогава старите правила вече не действат, а новите още не са признати. Международното право започва да изостава от технологиите. Икономическите зависимости се превръщат в политическо оръжие. Санкциите започват да заменят дипломацията. Информационните операции постепенно придобиват значение, сравнимо с това на класическите военни действия. А обществата все по-трудно различават фактите от политическите интерпретации.
Именно затова украинската война вероятно ще остане в историята не само като най-големия въоръжен конфликт в Европа след Втората световна война.
Тя ще бъде запомнена като моментът, в който окончателно стана ясно, че светът след Студената война вече принадлежи на миналото.
Какъв ще бъде новият свят? Това все още никой не знае.
И може би точно тук се крие най-важното послание на проф. Андрей Фурсов. Не в категоричните му оценки, а в предупреждението, че живеем в епоха, в която старите обяснения започват да губят убедителност, а новите още не са получили историческо потвърждение.
В такива периоди най-опасни са не грешните прогнози.
Най-опасна е увереността, че бъдещето вече е написано.