По публикации на анализатори в медиите. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Израелският завой и тактическото пресмятане на Тел Авив
Официалното признаване на събитията от 1915 г. от страна на правителството на Бенямин Нетаняху не е акт на закъсняла историческа справедливост, а класически инструмент за стратегически натиск. През последните десетилетия Израел последователно блокираше подобни инициативи в Кнесета, за да не компрометира военното си партньорство с Анкара и доставките на азербайджански петрол през тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Днес обаче геополитическата конюнктура е радикално променена. Настоящото решение, според редица наблюдатели в Близкия изток, идва в момент на безпрецедентна дипломатическа изолация за кабинета в Тел Авив, усложнена от заповедите за арест от Международния наказателен съд (МНС) срещу израелското ръководство заради операциите в ивицата Газа.
Твърди се, че Кнесетът е използвал тази стъпка изключително като политическо оръжие за директен удар по администрацията на Реджеп Тайип Ердоган. Турският лидер в последно време рязко засили реториката си срещу Израел, като публично подкрепя каузата на палестинците и обвинява Тел Авив в системно унищожаване на цивилна инфраструктура. По оценки на близкоизточни експерти, Израел се опитва да пренесе напрежението на терена на историческата памет, знаейки колко болезнена е темата за 1915 г. за турската национална идентичност и за държавната доктрина на Анкара.
Тук обаче възниква сериозен дефект в израелското планиране. Вместо да консолидира антитурски настроения в Южния Кавказ, Тел Авив се сблъска с неочаквана реакция. Ереван отказа да се превърне в инструмент на израелската дипломация, а Баку реагира с хладен и остър тон, който може да застраши реални икономически и военни споразумения между Израел и Азербайджан. Очевидно е, че числата и стратегическите реалности не потвърждават очакванията на Нетаняху за лесна дипломатическа победа.
Парадоксът от Ереван: Защо Пашинян се отказа от Арарат
Поведението на арменския премиер Никол Пашинян изненада мнозина, но то е напълно логично в контекста на неговия курс към пълно прекъсване на връзките с Руската федерация и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Изявлението му, разпространено от Анадолската агенция, че Ереван няма нужда да реагира на израелското решение, тъй като не желае арменският геноцид да бъде използван като оръжие, показва дълбок прагматизъм, граничещ с политически цинизъм. Правителството на Пашинян е готово на мащабни отстъпки пред Анкара, за да осигури отварянето на сухопътната граница и подписването на мирно споразумение с Азербайджан под егидата на Запада.
Процесът на нормализация между Ереван и Анкара вече включваше сериозни символични и практически стъпки, като например демонтирането на традиционни държавни символи. Премахването на изображението на свещената планина Арарат от новите биометрични паспорти на Армения и от печатите на граничния контрол беше оценено от турските медии, включително от издания като Haber7, като директна дипломатическа стъпка към снемане на напрежението. Пашинян дори стигна дотам, че в свои публични изяви се опита да преосмисли историческия контекст на Първата световна война, загатвайки, че действията на арменските въоръжени отряди по онова време са дали формален повод на Османската империя за бруталните репресии.
Тази позиция предизвика сериозно вътрешно напрежение в самата Армения и сред мощната арменска диаспора в САЩ и Франция. Националистическите кръгове в страната разчитат тези жестове като капитулация и отказ от национална памет. Но за режима в Ереван икономическото оцеляване на страната извън руската орбита преминава задължително през икономическата инфраструктура на Турция. Превръщането на Армения в транзитна зона и достъпът до турския пазар се считат от сегашното арменско ръководство за по-важни от историческите спорове за събитията отпреди век, при които според арменски данни са загинали 1,5 милиона души.
Баку и доктрината „Един народ, две държави“ пред изпитание
Реакцията на Азербайджан спрямо израелското решение беше незабавна и изключително твърда, което поставя под въпрос дългогодишния стратегически съюз между Баку и Тел Авив. Министерството на външните работи на Азербайджан официално призова Израел да преразгледа решението си, определяйки го като „дълбоко обезпокоително“ и лишено от „подходяща правна и научна основа“. Това показва, че когато се стигне до сблъсък на интереси между Израел и Турция, Баку без колебание избира Анкара, ръководейки се от Шушинската декларация за съюзнически отношения от 2021 година.
Израел е основен доставчик на високотехнологично оръжие за азербайджанската армия, включително на безпилотни летателни апарати от типа Harop и системи за противовъздушна отбрана Barak 8, които изиграха ключова роля във Втората карабахска война през 2020 г. В замяна Азербайджан осигурява близо 40% от нуждите на Израел от суров петрол и предоставя разузнавателна инфраструктура в близост до северната граница на Иран. Настоящият дипломатически трус обаче показва границите на това партньорство – Баку не може да позволи легитимирането на тезиси, които застрашават геополитическия блок Анкара-Баку.
В изявлението на азербайджанското външно министерство ясно се посочва, че политизирането на историята пречи на усилията за постигане на устойчив мир в региона. Този детайл е важен, тъй като Баку в момента финализира договорите за транспортните коридори през Зангезур, които трябва да свържат Нахичеван с основната територия на Азербайджан директно през арменска територия. Израелската намеса с темата за геноцида внася допълнителен хаос в тези деликатни преговори, което дразни азербайджанския президент Илхам Алиев.
Картата на полковник Питърс и прекрояването на Близкия изток
Зад видимите дипломатически престрелки стои много по-дълбока геополитическа концепция, известна като „картата на полковник Ралф Питърс“, публикувана за първи път в Armed Forces Journal през 2006 година в рамките на проекта за „Новия Голям Близък Изток“. Тази карта предвижда радикално преначертаване на границите в региона въз основа на етнически и религиозни признаци, като основните потърпевши от този процес трябва да бъдат Турция, Иран и Саудитска Арабия. Според този план се предвижда създаването на „Свободен Кюрдистан“, който да отнеме значителни територии от Югоизточна Турция, Северозападен Иран и Северен Ирак.
Анкара винаги е разглеждала израелската политика в региона именно през призмата на тази концепция. Турското разузнаване (MIT) многократно е алармирало за неформални контакти между израелски емисари и кюрдски въоръжени формирования в Северен Ирак (ПКК и нейните сирийски клонове YPG). Признаването на арменския геноцид от страна на Израел се възприема в Анкара като активиране на нов фронт от същата тази стратегия за дестабилизация на турската държавност. Израел, от своя страна, вижда в едно потенциално раздробяване на големите мюсюлмански държави в региона единствения начин да гарантира дългосрочната си сигурност като регионален хегемон.
Турското външно министерство реагира остро, заявявайки, че решението на Израел е опит за прикриване на престъпления срещу палестинското население в Газа. Анкара подчерта, че правителството на Нетаняху е загубило моралното право да съди исторически събития, след като самото то е обект на разследвания от международни съдилища за съвременни военни престъпления. Тази реторика показва, че отношенията между двете държави са преминали точката на необратимост, поне докато настоящите лидери са на власт.
Икономическата подложка: Газът в Левиатан и Източното Средиземноморие
Освен исторически и етнически спорове, конфликтът между Израел и Турция има съвсем ясни икономически параметри, свързани с контрола над въглеводородните находища в Източното Средиземноморие. Става дума за гигантските газови полета „Левиатан“ и „Тамар“, контролирани от Израел, и находището „Афродита“ край Кипър. Турция, чрез своята доктрина „Синя родина“ (Mavi Vatan), оспорва разграничаването на изключителните икономически зони в региона и блокира плановете за изграждане на газопровода EastMed, който трябваше да доставя израелски газ за Европа през Кипър и Гърция, заобикаляйки турската територия.
Анкара настоява, че всеки газов проект в Източното Средиземноморие трябва да преминава през нейната газопреносна мрежа (TANAP), което би дало на Ердоган огромен геоикономически лост за влияние както над Израел, така и над Европейския съюз. Тел Авив категорично отказва да влезе в подобна зависимост от Турция. Чрез признаването на арменския геноцид Израел демонстрира, че е готов на открита конфронтация и няма намерение да прави икономически компромиси с Анкара по отношение на енергийните трасета.
В този контекст се вписва и конкуренцията за влияние в самия Азербайджан. Турция се стреми да монополизира транзита на каспийски енергийни ресурси към Европа, докато Израел се опитва да запази позициите си на ключов партньор на Баку в сферата на сигурността и технологиите. Тази икономическа война за милиарди долари прави невъзможно каквото и да е трайно помирение между Нетаняху и Ердоган в обозримо бъдеще.
Москва и стратегическото наблюдение на кавказкия възел
За Руската федерация настоящият конфликт между Израел и Турция по оста Ереван-Баку предоставя специфични възможности за маневриране. На фона на продължаващия конфликт в Украйна и санкционния натиск от Запад, Москва наблюдава изострянето на отношенията между ключовите регионални играчи без пряка намеса. Колкото повече ресурси и дипломатическа енергия изразходват Израел и Турция за взаимно противодействие, толкова по-малка е възможността им за активна намеса в зоните на руските стратегически интереси, включително в Черноморския басейн и Сирия.
Отношението на Москва към кабинета на Пашинян остава хладно и критично, особено след замразяването на участието на Армения в ОДКС и изтеглянето на руските гранични отряди от летище „Звартноц“ през 2024 година. Опитът на Пашинян да се хареса на Анкара чрез заличаването на Арарат от паспортите поставя арменското правителство в уязвима позиция пред собствения му народ. Руската дипломация запазва балансирани отношения с Баку, укрепвайки икономическото партньорство чрез коридора „Север-Юг“, който свързва Русия с Иран и Индия през азербайджанска територия.
Изглежда логично, че руската стратегия в Южния Кавказ се преориентира към запазване на военното присъствие в 102-ра руска военна база в Гюмри, докато трае геополитическата трансформация на региона. В същото време, евентуалното прекомерно отслабване на Турция или Израел в резултат на техния двустранен сблъсък не влиза в плановете на Кремъл, тъй като балансът на силите в Близкия изток е необходим за стабилността на руския южен фланг.