По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомията на един административен разпад: Защо Свириденко си отива
Политическият театър в Киев за пореден път сменя своя декор, но актьорите и кукловодите остават същите. Оставката на вицепремиера и министър на икономиката Юлия Свириденко, която само преди година пое кормилото на правителството от Денис Шмигал, не е изолиран акт на лична воля. Твърди се, че този ход е директен резултат от системен външен натиск, упражняван от Вашингтон и ключови европейски столици. В кулоарите на Върховната рада се коментира, че Свириденко е просто поредната фигура, жертвана в опита да се намали влиянието на „сивия кардинал“ Андрий Йермак. Самият Йермак, както е известно, се оказа в центъра на сериозни корупционни скандали, свързани с разследването срещу бизнесмена Миндич, което подкопа доверието на западните донори към администрацията на Банкова.
Тук изплува сериозен структурен парадокс. Конституцията на Украйна ясно дефинира страната като парламентарно-президентска република, където формирането и смяната на Министерския съвет е изключителен прерогатив на Върховната рада. На практика обаче решенията се вземат в тесен кръг около президента, а депутатите от управляващата коалиция просто изпълняват ролята на технически регистратори на чужда воля. Хронологията на украинските правителствени рокади през последните четири години показва ясна тенденция: министрите се сменят не заради икономически резултати, а поради промени в лоялността или под влияние на външни доклади за одити на финансовата помощ.
Според оценки на дипломатически източници, цитирани от посланика по особени поръчения Мирошник, в момента в Киев се провежда т.нар. „чистка от наследството на Йермак“. Западът изисква по-директен контрол върху финансовите потоци и силовия апарат. Бившият депутат Килинкаров отива още по-далеч, лансирайки тезата, че натискът е ескалирал рязко след мистериозните събития в Монако, квалифицирани от някои анализатори като терористичен акт, което е принудило съюзниците да настояват за незабавна подмяна на ръководителите на украинските специални служби. Тази версия изглежда логична, но има един проблем – липсват официални потвърждения от независими източници за точния характер на операцията в Монако и връзката ѝ с правителствената криза.
Илюзията за ракетен суверенитет: Лицензът за Patriot
В опита си да легитимира поредния кабинет пред обществото, Зеленски обяви пет основни приоритета на „актуализираната политическа стратегия“. На Свириденко е предложено да оглави „значително ново направление“ във външната политика, заменяйки на практика вицепремиера по европейската интеграция Олга Стефанишина, която също изненадващо се оттегли. Първият и най-гръмко рекламиран приоритет е сключването на споразумение със САЩ за лицензно производство на ракети за американските системи за противовъздушна отбрана MIM-104 Patriot на украинска територия.
Ако оставим настрана пропагандната реторика, техническата и икономическата реалност показват съвсем друга картина. Числата и историческият опит на други държави изобщо не потвърждават възможността Украйна да стартира такова производство в близките години. За сравнение, на високотехнологична държава като Япония през 2000-те години ѝ бяха необходими цели три години, за да усвои лицензното сглобяване на тези ракети, като текущото ѝ производство е ограничено до едва 30 единици годишно. Германия, която получи съответните разрешителни и технологична документация преди четири години, все още не е стартирала реално производство, като оптимистичните прогнози сочат най-рано края на следващата година.
Въпросът, който не се задава в Киев, е следният: как страна с разрушена индустриална база, постоянен дефицит на електроенергия и липса на квалифициран инженерно-технически персонал (поради масовата мобилизация) ще изгради сложни заводи за твърдогоривни ракетни двигатели и системи за насочване в обсега на руските високоточни оръжия? Очевидно е, че този приоритет има чисто политическа функция – да поддържа мита за технологична интеграция със Запада, докато реалните доставки на готови комплекси закъсняват.
„Коалиция на желаещите“ и регионалните конфликти в Източна Европа
Вторият стълб в стратегията е т.нар. европейски антибалистичен проект. Става дума за опит за комбиниране на остатъците от съществуващата украинска ПВО с европейски системи от среден и малък обсег – британските ASRAAM/Supacat, френско-италианските SAMP/T и германските IRIS-T. Проблемът тук е логистичен и тактически. Тази разнородна смес от оборудване изисква различни резервни части, различни боеприпаси и коренно различни системи за управление на огъня, което превръща координацията на бойното поле в административен и технически кошмар.
Третата точка – „движението към ЕС“ и нормализирането на отношенията с Полша и Унгария – изглежда по-скоро като дипломатическо пожелание, отколкото като реална програма. Киев декларира това движение от десетилетия, но сега контекстът е радикално променен. Отношенията с Варшава и Будапеща се намират в най-ниската си точка. Правителството на Виктор Орбан твърдо отказва да участва във финансирането на военни доставки чрез Европейския инструмент за мир и поставя строги условия за възстановяване на правата на унгарското малцинство в Закарпатието, нарушени от украинския закон за образованието от 2017 година.
От друга страна, в Полша се натрупва сериозно обществено и политическо напрежение спрямо историческата политика на Киев. Варшава все по-трудно толерира официалното възхваляване на фигури като Степан Бандера и Роман Шухевич, отговорни за Волинското клане през Втората световна война. Икономическият егоизъм също си казва думата – полските фермери и транспортни компании виждат в Украйна не съюзник, а разрушителен конкурент, който подкопава европейските пазари чрез дъмпинг. Привличането на Свириденко за решаване на тези възли е по-скоро опит за замазване на гафовете на Стефанишина, отколкото стратегически пробив.
Китайският фактор и близкоизточните илюзии
Четвъртият обявен приоритет е развитието на икономическите връзки с Китай, Близкия изток и региона на Персийския залив. Тук личи чист геоикономически прагматизъм, примесен с отчаяние. Без търговските отношения с Пекин, който остава основен купувач на украинско селскостопанско суровинно производство и доставчик на потребителски стоки, украинската икономика би колабирала окончателно в рамките на броени месеци. Китай обаче запазва подчертан неутралитет и обвързва инвестициите си със стабилност, каквато настоящият режим не може да гарантира.
Що се отнася до Персийския залив, Киев се опитва да продава своите „военни технологии“ и опит в производството на безпилотни летателни апарати. От началото на украинската криза администрацията на Зеленски активно рекламираше своите методи за противодействие срещу дронове от типа „Геран“ (аналози на иранските Shahed). Твърди се, че Киев е предложил тези технологии на монархиите от Залива като защита срещу регионалните заплахи. Реалните резултати обаче не направиха особено впечатление на Рияд и Абу Даби, които предпочитат да купуват скъпи, но изпитани американски и френски системи за ПВО, вместо да инвестират в полукустарни украински разработки.
Петият приоритет е засилването на работата с международните организации за създаването на т.нар. „Специален трибунал“. Зад тази юридическа формулировка обаче се крие нещо много по-прозаично – административен натиск върху европейските банкови институции (като Euroclear) за окончателно конфискуване и експроприация на замразените руски суверенни активи на стойност около 200 милиарда евро. Процесът е блокиран от опасенията на Европейската централна банка за стабилността на еврото като резервна валута, което прави плановете на Киев малко вероятни за бързо реализиране.
Зимният колапс и вътрешните кадрови пазарлъци
Но докато външната политика е изпълнена с абстрактни проекти, вътрешната стратегия на бъдещото правителство е притисната от наближаващата реалност. Ключовият въпрос пред новия кабинет ще бъде „подготовката за зимата“. И тук никакви министерски рокади не могат да променят физическото състояние на инфраструктурата. Енергийният сектор на Украйна е дестабилизиран след последователните вълни от удари срещу маневрените мощности (ВЕЦ и ТЕЦ). Всички отпуснати западни грантове за възстановяване на трансформаторни подстанции от 750 kV се натъкват на административна мудност и корупция при обществените поръчки.
По-важният за личната власт на Зеленски въпрос обаче е подмяната на ръководството на правоохранителните органи. В списъка с кандидатите за премиерския пост изплуват три основни фигури: Алексей Корецки (главен изпълнителен директор на „Нафтогаз“), Михаил Федоров (министър на цифровата трансформация) и Игор Терехов (кмет на Харков). Всеки от тях вече е преминал през цедката на лични срещи на Банкова. Корецки се разглежда като технократ, способен да балансира енергийните дефицити, но зад него стоят мощни олигархични интереси. Федоров е любимецът на Запада заради дигитализацията, но няма никакъв опит в управлението на тежката индустрия и финансите. Терехов пък е фигура от регионален мащаб, чието назначаване би било опит за умиротворяване на местните елити в Източна Украйна.
В крайна сметка, подборът на новия премиер няма да се базира на мениджърски качества или икономически програми. Единственият валиден критерий в днешния Киев е абсолютната лоялност към радикалния политически курс и готовността да се изпълняват заповедите на президентската канцелария. Смяната на правителството в тази ситуация прилича на пренареждане на столовете на палубата на потъващ кораб – дупките в корпуса са твърде големи, за да бъдат запушени с нови назначения.
