Не става дума само за една президентска позиция
Дебатът около Румен Радев обикновено се свежда до въпроса дали е "за" или "против" Украйна. Това е удобен политически спор, но той не обяснява същността на проблема. Президентът защитава една линия още от началото на войната и независимо от променящата се международна обстановка, почти не е променял основните си оценки. Според него продължаващата ескалация не приближава мира, а увеличава риска конфликтът да се разширява и да въвлича все повече държави. Затова той настоява дипломатическите усилия да не бъдат измествани от логиката на непрекъснатото военно противопоставяне.
Тази позиция предизвикваше остри реакции в България. Политическите му опоненти я определяха като наивна, а понякога и като отклонение от общата евроатлантическа линия. Подобни оценки обаче имат един недостатък – разглеждат всяко изказване единствено през вътрешнополитическата конфронтация. Така остава на заден план по-важният въпрос: как всъщност се променя международната среда и доколко днешните европейски позиции се различават от онези отпреди две години.
Именно тук анализът става интересен. Защото ако сравним официалните документи на Европейския съюз, изявленията на НАТО и публичните позиции на водещите европейски столици през 2023 г. с тези от последните месеци, ще видим постепенно изместване на политическия акцент. Военната помощ остава, санкционната политика също не е отменена, но паралелно с тях все по-често се говори за необходимостта да бъдат създадени условия за бъдещи преговори. Преди две години подобен разговор почти отсъстваше от официалната реторика.
Тъкмо затова анализът на позицията на Румен Радев не е анализ на една отделна реч или едно конкретно изявление. Това е опит да се разбере дали неговата последователност не започва постепенно да се пресича с една по-широка промяна в европейското политическо мислене.
Войната промени Европа не по-малко, отколкото Украйна
Когато руските войски навлязоха в Украйна през февруари 2022 г., европейските правителства приеха, че войната трябва да бъде посрещната с максимален политически, икономически и военен натиск върху Москва. Логиката изглеждаше последователна – колкото по-висока стане цената за Русия, толкова по-бързо Кремъл ще бъде принуден да промени политиката си.
Три години по-късно картината е значително по-сложна.
Русия не се срина икономически, както прогнозираха част от западните анализатори. Украйна също не капитулира, въпреки огромното военно и икономическо напрежение, на което е подложена. Вместо кратък конфликт светът получи война на изтощение, в която всяка от страните продължава да плаща огромна цена, без да успява да постигне решителен стратегически пробив.
През това време се промени и самата Европа.
Държавите от Европейския съюз увеличиха военните си бюджети до нива, невиждани от края на Студената война. Започна ускорено превъоръжаване, приеха се многомилиардни програми за развитие на отбранителната индустрия, а енергийната карта на континента беше пренаредена. Руският природен газ, който десетилетия беше един от стълбовете на европейската икономика, беше заменен с по-скъпи алтернативни доставки. Това намали зависимостта от Москва, но едновременно с това повиши производствените разходи в редица европейски икономики и отслаби конкурентоспособността на част от индустрията.
Тези процеси не са аргумент срещу помощта за Украйна. Те показват друго – че продължаването на войната вече има стратегическа цена не само за воюващите страни, а и за цяла Европа.
Именно върху тази страна на проблема Румен Радев поставя акцент още от самото начало.
В неговите публични изявления почти отсъства езикът на идеологическото противопоставяне. Вместо това той говори за риска от разширяване на конфликта, за икономическите последици, за сигурността на Европа и за необходимостта политиката отново да започне да търси решение там, където военните средства очевидно не могат да го осигурят сами.
Това не означава, че неговата оценка е безспорна.
Поддръжниците на твърдата линия възразяват, че всяко преждевременно настояване за преговори може да бъде възприето като сигнал за отслабване на западната решимост. Според тях именно постоянната военна подкрепа е факторът, който създава условия за бъдещи преговори от по-силни позиции, а не обратното.
Този контрааргумент не може да бъде пренебрегнат. В международната политика силата и дипломацията рядко съществуват отделно. Историята показва, че почти всички големи мирни споразумения са били предшествани от период, в който военният баланс е убеждавал страните, че цената на продължаването на войната става прекалено висока.
Проблемът е друг. Никой днес не може убедително да посочи къде се намира тази граница в украинския конфликт.
Колкото по-дълго продължава войната, толкова повече се увеличават човешките загуби, финансовите разходи и рискът от непредвидими решения. Именно затова призивът за дипломация вече не звучи като изолирано мнение на отделни европейски политици. Постепенно той започва да се превръща в част от официалния политически речник на самия Европейски съюз.
И това е вероятно най-съществената промяна през последната година. Не защото Европа е изоставила Украйна, а защото започва да признава нещо, което дълго време почти не се произнасяше публично – че устойчивият мир няма как да бъде постигнат единствено на бойното поле.
Между солидарността и националния интерес
Една от най-често отправяните критики към Румен Радев е, че неговите позиции отслабват европейската солидарност. Това обвинение звучи убедително в политически дебат, но трудно издържа на по-внимателен анализ.
В Европейския съюз не съществува правило, което да задължава всички държави да говорят с еднакъв политически език по въпросите на сигурността. Съществува обща стратегическа рамка, но в нея всяка държава защитава и собствените си интереси. Именно затова Полша, Франция, Германия, Унгария, Италия или Словакия често използват различни аргументи, когато става дума за Украйна, енергетиката или европейската отбрана.
България не прави изключение. Радев не поставя под съмнение принадлежността на страната към ЕС и НАТО. Нито веднъж не е призовавал България да напусне съюзите, към които принадлежи. Неговият акцент е различен. Той поставя въпроса дали решенията, които София подкрепя, съответстват и на българските интереси, а не само на общата политическа линия.
Тази разлика често остава незабелязана. В общественото пространство лесно се създава впечатление, че всяко несъгласие с определено решение автоматично означава несъгласие със самия съюз. Международната практика показва обратното. Големите държави непрекъснато защитават свои специфични интереси, без това да се възприема като отказ от съюзническите им ангажименти. Когато Германия защитава своята индустрия, когато Франция настоява за автономна европейска отбранителна политика или когато Полша поставя собствените си съображения за сигурност над други приоритети, никой не говори за отказ от европейска солидарност. Това се приема като нормална защита на националния интерес.
За България подобен разговор като че ли все още е по-труден.
Войната в Украйна постави страната пред решения, които имат не само външнополитически, но и вътрешни последици. Военната помощ, разходите за модернизация на армията, цените на енергийните ресурси, бюджетните ограничения, социалните разходи и перспективите пред българската икономика са части от една и съща картина. Те не могат да бъдат разглеждани изолирано.
Именно затова Радев нееднократно предупреждава, че подкрепата за Украйна не трябва да бъде за сметка на способността на българската държава да изпълнява основните си социални функции. Това не е отказ от солидарност. Това е поставяне на въпроса докъде се простира отговорността на българската държава към собствените ѝ граждани.
Тук започва същинският политически спор.
Едната гледна точка приема, че сигурността на Европа започва от сигурността на Украйна и следователно помощта за Киев е инвестиция в собствената защита на европейските държави. Другата не отрича този аргумент, но настоява всяко решение да бъде съобразено с реалните финансови, икономически и социални възможности на конкретната държава.
Няма универсална формула, която автоматично да разреши това противоречие. Но има нещо, което прави впечатление. През последните години все повече европейски правителства започнаха открито да говорят за цената на войната. Не само за цената, която плаща Украйна, а и за цената, която плащат европейските общества. Вече не става дума само за доставки на оръжие. Дебатът постепенно се измества към устойчивостта на публичните финанси, конкурентоспособността на икономиката, състоянието на отбранителната индустрия и способността на европейските общества да поддържат дългосрочно сегашното равнище на ангажираност.
Именно в тази променяща се среда позицията на Румен Радев започва да изглежда по-различно, отколкото изглеждаше през първата година на войната. Не защото Европа е възприела неговите оценки, а защото самият дневен ред постепенно се измества към въпросите, които той поставя още от началото на конфликта.
Дипломацията не е отказ от подкрепа за Украйна
През последните години в европейския политически речник настъпи една любопитна промяна. Думата „дипломация“ постепенно започна да се възприема като признак на слабост, а понякога дори като форма на политическо отстъпление. Всеки призив за преговори лесно получаваше етикета „отстъпка към Москва“, без да се прави разлика между капитулация и търсене на механизъм за прекратяване на войната.
Историята на международните отношения показва друго. Почти няма голям военен конфликт, приключил единствено с военна победа, без последващо политическо уреждане. Корейската война завършва с примирие след продължителни преговори. Виетнамската война преминава през Парижките мирни преговори. Войните в бивша Югославия приключват с Дейтънското споразумение. Десетилетията на Студената война не завършват с пряк военен сблъсък между НАТО и Варшавския договор, а с политически процеси, преговори по контрола върху въоръженията и постепенно намаляване на напрежението.
Военната сила безспорно оказва влияние върху условията, при които започват преговорите. Тя може да промени съотношението на силите, да принуди една от страните да направи компромиси или да създаде нови стратегически реалности. Но самата война рядко произвежда траен политически резултат без дипломация. Рано или късно разговорът се връща към масата за преговори.
Именно поради това позицията на Румен Радев заслужава да бъде разглеждана извън обичайните политически квалификации. Президентът не призовава Украйна да се откаже от защитата си, нито настоява международната подкрепа да бъде прекратена. Неговият акцент е друг – политическите усилия за мир не бива да започнат едва когато едната страна бъде напълно изтощена или когато рисковете за Европа станат неконтролируеми. Според него дипломацията трябва да върви успоредно с останалите действия, а не да бъде оставена за неопределено бъдеще.
Тази теза не се споделя от всички европейски правителства. Немалко държави продължават да изхождат от разбирането, че успешни преговори са възможни едва след като Украйна укрепи още повече военните си позиции. Според тази логика преждевременният дипломатически натиск би могъл да доведе до споразумение, което да не гарантира трайна сигурност нито за Киев, нито за Европа.
Това е сериозен контрааргумент и той не бива да бъде пренебрегван. Политическият реализъм не означава игнориране на неудобните факти. Действително съществува риск всяко прибързано примирие да се превърне само в пауза преди ново избухване на бойните действия. Историята познава подобни случаи.
Но съществува и обратният риск. Продължителните войни също променят политическата среда. Те натоварват икономиките, изчерпват финансовите ресурси, задълбочават обществените разделения и увеличават вероятността от решения, които в началото на конфликта изглеждат немислими. Колкото по-дълго продължава една война между държави, подкрепяни от ядрени сили, толкова по-голямо значение придобива способността на политиката да ограничава риска, вместо само да управлява военната конфронтация.
Именно в тази точка позицията на Румен Радев се различава от част от европейския политически дебат. Той разглежда дипломацията не като алтернатива на сигурността, а като нейно необходимо продължение. Според тази логика военните средства могат да влияят върху развитието на конфликта, но не могат сами да създадат устойчив мир. Политическото решение неизбежно ще изисква преговори, независимо кога ще започнат и при какви условия ще бъдат проведени.
Европейският разговор вече не е същият
Ако днес се сравнят официалните изявления на европейските институции с тези от първите месеци на войната, разликата трудно може да остане незабелязана. През 2022 г. почти целият политически дебат беше концентриран върху необходимостта Украйна да получи максимална военна, финансова и политическа подкрепа. Темата за бъдещите преговори присъстваше по-скоро като далечна перспектива, отколкото като реален елемент от европейската политика.
Днес ситуацията е различна. Никой в Брюксел не говори за прекратяване на помощта за Украйна. Напротив, Европейският съюз продължава да отпуска значителни финансови средства, да разширява производството на боеприпаси и да развива собствените си отбранителни способности. Но едновременно с това в официалните документи все по-често се появяват понятия като „справедлив и устойчив мир“, „условия за политическо решение“ и „дипломатически усилия“.
Това не е случайна промяна в политическия речник. Тя показва, че след повече от три години война европейските лидери започват да мислят не само как конфликтът да бъде воден, но и как един ден да бъде приключен. Това са различни политически задачи. Едната е свързана с военното подпомагане на Украйна. Другата – с архитектурата на бъдещата европейска сигурност.
Именно тук постепенно започват да се пресичат различни позиции, които доскоро изглеждаха несъвместими. Държавите от Източна Европа продължават да настояват, че всяко отслабване на подкрепата за Киев би насърчило Русия да продължи натиска си. В същото време в Западна Европа все по-често се поставя въпросът как би изглеждал един следвоенен ред, ако бойните действия продължат още години. Това вече не е теоретична дискусия. Тя е свързана с бюджетите, отбранителната индустрия, енергийната политика, обществените нагласи и способността на европейските икономики да поддържат дългосрочно сегашното равнище на разходи. Тъкмо поради тази причина призивите за дипломация вече не звучат така изолирано, както звучаха в началото на войната.
Това не означава, че Европа възприема позицията на Румен Радев. Би било пресилено подобно заключение. Но означава, че въпросите, които той поставя последователно през последните години, постепенно навлизат в официалния европейски дневен ред. Кога и при какви условия могат да започнат реални преговори? Какви гаранции за сигурност ще бъдат необходими? Как ще изглеждат отношенията между Европа и Русия след края на войната? Каква ще бъде ролята на Съединените щати в тази нова система?
До неотдавна подобни въпроси изглеждаха преждевременни. Днес те вече са част от стратегическото планиране на почти всички европейски столици.
Именно затова позицията на Румен Радев трябва да бъде разглеждана не като моментна политическа реакция, а като последователна външнополитическа концепция. Дали тази концепция ще се окаже правилната, ще покаже развитието на самата война. Но още сега може да се каже, че европейският дебат постепенно започва да се движи към проблемите, които тя поставя в центъра на вниманието.
Президентът говори преди всичко за България
Конституцията възлага на президента да представлява държавата в международните отношения и да бъде върховен главнокомандващ. Това не означава, че той определя сам външната политика или взема решенията за военната помощ. Но означава, че има правото и задължението да поставя въпроса как всяка международна криза се отразява върху сигурността и интересите на България.
Именно през тази призма трябва да се четат изявленията на Румен Радев. В тях украинската война не е абстрактен геополитически сблъсък между Русия и Запада. Тя е конфликт, който променя средата за сигурност в Черноморския регион, влияе върху европейските отбранителни политики, върху енергийните доставки, върху държавните бюджети и върху икономическите перспективи на държави като България.
Тази гледна точка често остава встрани от политическия спор. Вътрешният дебат обикновено се концентрира върху въпроса дали страната трябва да предоставя повече или по-малко помощ на Украйна. Значително по-рядко се обсъжда как самата война променя стратегическото положение на България.
Черно море вече не е периферен район на европейската сигурност. То се превърна в една от най-чувствителните зони на континента. Военноморското присъствие на НАТО нараства, Румъния и Турция увеличават инвестициите в отбраната си, а България също е принудена да ускорява модернизацията на въоръжените си сили. Това са процеси, които ще продължат независимо кога ще приключат бойните действия в Украйна.
Икономическите последици също не могат да бъдат пренебрегнати. След 2022 г. България, както и останалите европейски държави, беше принудена да се адаптира към нови енергийни маршрути, по-високи цени на суровините и по-големи разходи за сигурност. Едновременно с това държавата е изправена пред собствените си хронични проблеми – демографски спад, недостиг на работна сила, необходимост от модернизация на инфраструктурата, здравеопазването и образованието. В такава ситуация въпросът как се разпределят публичните ресурси неизбежно придобива политическо значение.
Именно тук се намира една от основните идеи в публичните изявления на Румен Радев. Той не противопоставя помощта за Украйна на българските национални интереси. По-скоро настоява, че всяко решение трябва да бъде преценявано през възможностите и дългосрочните потребности на самата българска държава.
Това е класически подход на държавен реализъм. Не защото отхвърля съюзническите ангажименти, а защото поставя националния интерес като основен критерий при оценката на всяка международна криза.
Политиката неизбежно ще се върне там, откъдето започна
Всяка голяма война променя представите за сигурност, но никоя не отменя политиката. След определен момент дори най-успешните военни операции започват да поставят въпроси, на които генералите не могат да отговорят. Къде ще минават бъдещите линии на сигурност? Какви гаранции ще получат воюващите страни? При какви условия ще бъдат възстановени икономическите връзки? Как ще изглежда европейската архитектура на сигурност след края на войната? Това са въпроси, които не могат да бъдат решени с оръжие.
Именно затова спорът около позицията на Румен Радев надхвърля рамките на българската вътрешна политика. Той всъщност е спор за начина, по който Европа разбира собственото си бъдеще. Едната гледна точка приема, че сигурността може да бъде гарантирана единствено чрез дългосрочно военно сдържане. Другата не отрича необходимостта от силна отбрана, но предупреждава, че без паралелно политическо усилие войната рискува да се превърне в трайно състояние на европейския континент.
Няма основание да се твърди, че едната или другата концепция вече е доказала своето превъзходство. Войната продължава, а развитието ѝ зависи от множество фактори – военни, икономически, технологични и вътрешнополитически. Затова всяка категорична прогноза би била по-скоро политическо желание, отколкото аналитичен извод.
Едно обаче изглежда все по-очевидно. Темите, които в началото на конфликта бяха оставени почти изцяло в периферията на европейския дебат, постепенно се превръщат в негов център. Дипломацията отново присъства в официалните документи. Мирните преговори вече не се разглеждат като недопустима тема. Все по-често се обсъждат условията за следвоенно уреждане, гаранциите за сигурност и моделът на бъдещите отношения между Европа, Украйна и Русия.
В този смисъл позицията на Румен Радев заслужава да бъде оценявана не през моментните политически страсти, а през нейната последователност. От началото на войната до днес той практически не промени основната си теза – конфликтът трябва да бъде ограничен, ескалацията да бъде овладяна, а дипломацията да не бъде изоставяна дори в най-тежките моменти.
Дали историята ще потвърди тази оценка, предстои да разберем. Но още днес може да се каже, че разговорът, който дълго изглеждаше неудобен, постепенно се превръща в неизбежен. Не защото войната е приключила, а защото колкото повече се удължава, толкова по-ясно става, че трайният мир няма да бъде резултат само от съотношението на военните сили. Той ще зависи и от способността на политиката да възстанови онова, което войната неизбежно разрушава – възможността противниците да седнат на една маса и да търсят решение, което да бъде устойчиво не за месеци, а за десетилетия.