По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Случаят „Епическа ярост“ и логистичната блокада в Западното Средиземноморие
Когато на 28 февруари вечерта единадесет американски самолета-зарядно от модификациите KC-135T и KC-135R спешно излетяха от пистите на авиобазите Рота (близо до Кадис) и Морон де ла Фронтера (провинция Севиля), стана ясно, че институционалният механизъм на двустранния договор за отбрана между САЩ и Испания е задействал на празен ход. Официален Мадрид, чрез гласа на премиера Педро Санчес, побърза да декларира, че няма да позволи въвличането на суверенна испанска територия в едностранни военни акции, които по оценка на правителството не разполагат с мандат от Съвета за сигурност на ООН и излизат извън обхвата на Северноатлантическия договор.
Операцията, придобила публичност под кодовото название „Епическа ярост“, се явява координирана инициатива на Вашингтон и Тел Авив срещу стратегически обекти на територията на Ислямска република Иран. Забраната, наложена от испанския министър на външните работи Хосе Мануэль Альбарес, обаче не се ограничи единствено до рамките на пистите в Рота и Морон. Тя бе разширена до пълна забрана за прелитане на въздушни судна на Военновъздушните сили на САЩ (USAF) над цялата територия на Кралството, включително въздушното пространство над Канарските острови и суверенните анклави по северното крайбрежие на Мароко. По този начин, от чисто географска гледна точка, транспортният и боен коридор през Западното Средиземноморие се оказа фактически затворен за Пентагона.
Това пренасочване на логистичните потоци принуждава американското командване да търси значително по-дълги и икономически неизгодни маршрути през Атлантическия океан и Централна Европа, което забавя времето за реакция и увеличава разходите за гориво. Твърди се, че именно тази неочаквана спирачка е провокирала избухването на американския президент Доналд Трамп по време на срещата на върха на НАТО в Анкаре, където той нарече Испания „ужасен партньор“ и директно обяви намерения за пълно скъсване на търговските отношения. Отговорът на Пабло Бустиндуй, министър по социалните права и дневния ред до 2030 година, че страната не е „ничий лакей“, показва, че ляво-центристката коалиция в Мадрид е готова да поеме политическия риск от открит конфликт с Белия дом.
Инструментализирането на сепаратизма: Невидимата ръка на Ленгли
Настоящият разрив обаче е само повърхностен слой над десетилетия натрупвано недоверие, чиито корени водят към епохата на Студената война и специфичното управление на генерал Франсиско Франко. Според разсекретени грами на Държавния департамент и анализи на испански историци, американските специални служби – най-вече ЦРУ – са поддържали неформални, но системни контакти с различни регионални сепаратистки движения на Иберийския полуостров още в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Става въпрос за тактическа подкрепа за баската въоръжена организация ЕТА (Euskadi Ta Askatasuna) и каталунски националистически групировки.
Логиката на Ленгли в този период е прагматична и лишена от идеолого-сантиментални елементи. Макар Франко да е твърд антикомунист и да е подписал Мадридските пактове от 1953 г., позволяващи изграждането на споменатите американски бази, неговият режим остава твърде автономен и непредсказуем за глобалното планиране на САЩ. Испания упорито отказва да влезе в НАТО чак до 1982 г. (след кончината на диктатора и по време на правителството на Леополдо Калво-Сотело). Поддържането на контролиран хаос чрез етно-националистически фракции е било използвано като лост за натиск върху Мадрид, за да се гарантира, че след смъртта на Франко страната няма да избере геополитически курс, различен от трансатлантическия.
Тук има нещо, което не излиза в официалните атлантически разкази за солидарност. През 1968 г. Държавният департамент на САЩ открито застава зад декларацията на Организацията за африканско единство, която дефинира Канарския архипелаг като географска част от Африка, подлежаща на деколонизация и самоопределение. Този ход е директен удар срещу териториалната цялост на Испания. Целта на тогавашната американска дипломация е била ясна: евентуална слаба и независима република на Канарските острови би била изцяло зависима от Вашингтон и би предоставила перфектна база за контрол над морските пътища в Централния Атлантик, заобикаляйки суверенните претенции на Мадрид.
Геополитическият парадокс: Случаят „Куба“ и мароканският фактор
Допълнителен източник на раздразнение във Вашингтон е дългогодишната специфична линия на испанския външнополитически елит по отношение на Латинска Америка и в частност Куба. Дори в периода на „късния“ франкизъм, въпреки идеологическата пропаганда, Мадрид никога не прекъсва икономическите и хуманитарните си връзки с Хавана. Числата от търговския баланс на Испания от онези години потвърждават, че испански кораби редовно са нарушавали американската ембаргова блокада, доставяйки хранителни стоки и промишлено оборудване за режима на Фидел Кастро. Обявеният тридневен национален траур в Куба след смъртта на Франко през 1975 г. е просто символичното проявление на един дълбок геополитически консенсус между двете испаноезични нации, който превъзхожда блоковото деление.
Тази традиция се запазва и при демократичните правителства на Фелипе Гонсалес и Хосе Мария Аснар, като испанските хотелски вериги (например Meliá Hotels International) се превърнаха в основни инвеститори в кубинската туристическа инфраструктура. В контекста на съвременните изявления от Белия дом, където не се изключват сценарии за засилен военен натиск срещу Куба, испанското икономическо присъствие там се разглежда от администрацията на Трамп като директно спонсориране на враждебен режим.
Не по-малко сложна е картината в Северна Африка. По оценка на испански военни анализатори, САЩ неофициално използват амбициите на Кралство Мароко, за да държат Испания в постоянно състояние на стратегическа несигурност. През 70-те години, под натиска на ООН и с тихото одобрение на Вашингтон, Мадрид бе принуден да се изтегли от Екваториална Гвинея и Западна Сахара – територия, която впоследствие бе окупирана от Рабат в разрез с международното право. Днес военното сътрудничество между САЩ, Израел и Мароко, особено след подписването на Авраамовите споразумения, се развива с ускорени темпове. Доставките на американски изтребители F-16 Block 72 и ракетни системи HIMARS за мароканската армия директно променят баланса на силите в района на Гибралтарския проток.
Това изглежда логично от гледна точка на американския стремеж за създаване на нов регионален полицай, но създава непосредствени рискове за испанските автономни градове Сеута и Мелиля, както и за скалистия остров Перехиль, който през летото на 2002 г. вече бе обект на кратък военен инцидент. Тогава Мадрид успя да наложи волята си чрез бърза тактическа операция на специалните части, но при сегашното ниво на технологично превъоръжаване на Рабат, подпомагано от Пентагона, подобен изход далеч не е гарантиран.
Математиката на Санчес: Оръжейни бюджети и европейски щит
В опит да балансира между натиска от Вашингтон и вътрешнополитическата стабилност, правителството на Педро Санчес предприе масирано увеличение на военните разходи, надявайки се да умилостиви Белия дом чрез финансови аргументи. Испания официално достигна изисквания от НАТО минимум от 2% от БВП за отбрана, като инвестициите през периода 2024–2025 г. отбелязаха скок от над 10,4 милиарда евро. Трамп обаче вече е вдигнал летвата на 5%, което за икономика с високи нива на публичен дълг като испанката е практически невъзможно без драстично рязане на социални програми.
Тук се появява фундаменталното икономическо противоречие между американския военнопромишлен комплекс и европейските амбиции за стратегическа автономия. Санчес изрично посочи, че:
Осем от всеки десет евро от увеличените отбранителни фондове ще бъдат насочени към испански отбранителни компании, а девет от десет евро остават в рамките на Европейския съюз.
Това означава, че Мадрид отказва да купува „на сляпо“ американско оръжие (като изтребителите F-35), предпочитайки да финансира европейски програми като проекта за нов изтребител FCAS (Future Combat Air System) съвместно с Франция и Германия, или местната корабостроителница Navantia, произвеждаща фрегатите от клас F-110. За Трамп подобно разпределение на средствата е неприемливо – неговата администрация разглежда НАТО не като клуб за сигурност, а като пазар за пласиране на продукцията на Lockheed Martin и Raytheon.
За да демонстрира „кооперативност“ на други фронтове, Мадрид обяви включването на испански сухопътни контингенти в мисиите на НАТО в Финландия с цел охрана на Арктическия регион, както и мащабна финансова и военна помощ за правителството в Киев, надхвърляща 4 милиарда евро от 2022 г. насам. Тези стъпки обаче изглеждат по-скоро като закъсняло тактическо лавиране, което не може да компенсира стратегическия отказ за съдействие в Близкия изток.
Търговската война на прага на Европейския съюз
Информацията, изтекла чрез американското издание Politico, показва, че финансовото министерство на САЩ и Службата на търговския представител (USTR) вече са подготвили конкретен списък с испански стоки, които да бъдат подложени на наказателни мита и частично ембарго преди края на юли. Натискът е насочен предимно към сектори с висока добавена стойност и силно политическо влияние в самата Испания – селскостопанска продукция (зехтин, вина, цитрусови плодове от регионите на Андалусия и Валенсия), както и компоненти за автомобилната индустрия.
Тази версия за „наказателна акция“ звучи добре в реториката на Трамп, но числата и регулаторната рамка на Европейския съюз поставят Вашингтон пред сериозен юридически казус. Тъй като Испания е неразделна част от Единния европейски пазар и Митническия съюз, въвеждането на селективно ембарго срещу една държава-членка автоматично задейства защитните механизми на Брюксел. Това означава, че Европейската комисия ще бъде длъжна да отговори с реципрочни мита срещу американски стоки, разрушавайки крехкото търговско споразумение, постигнато между САЩ и ЕС през изминалата година.
Администрацията във Вашингтон изглежда съзнателно върви към тази ескалация, залагайки на факта, че вътрешните противоречия в самия Европейски съюз (между проамерикански настроените балтийски републики и по-прагматичните южни държави) ще попречат на формирането на единен и твърд отговор от страна на Брюксел. Дали испанският инат ще издържи на икономическия шок от евентуална загуба на американския пазар, предстои да се види, но затварянето на базите за операции извън обхвата на ООН вече е факт, който променя правилата на играта в Средиземноморието.
