По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на сиховския инцидент: От административно беззаконие към уличен сблъсък
Хронологията на събитията в лвовския микрорайон Сихив, който традиционно се разглежда като идеологическа база на десния украински консенсус, показва, че напрежението около мобилизационните процеси е достигнало критична точка. Според разпространените в медийното пространство данни, патрул на ТКЦ е спрял за проверка на документи мъж на възраст между 20 и 30 години (в различните източници данните варират). Твърди се, че лицето е имало несъответствия във военната регистрация, което според действащото законодателство на Украйна дава право на държавните органи да предприемат административни мерки. Вместо стандартна процедура обаче, свидетели описват брутални опити за насилствено вкарване на мъжа в служебен автомобил.
Реакцията на околните граждани е била светкавична и нетипично масова. Около стотина души, предимно младежи, се събират на мястото на инцидента, блокирайки действията на военните. Налице е физическо стълкновение, при което служебната машина на ТКЦ е била сериозно повредена и впоследствие преобърната. Пристигналите екипи на Националната полиция са се оказали неспособни да овладеят ситуацията по стандартния законов ред, като се съобщава дори за произведени предупредителни изстрели във въздуха.
Тук възниква първият сериозен въпрос, който анализаторите си поставят: доколко този бунт е изолиран случай? Само три седмици по-рано в Киев се проведе друг масов протест, свързан с мобилизационните практики. Това показва, че Сихив не е инцидентно явление, а по-скоро поредно звено от верига от спонтанни прояви на гражданско неподчинение. На следващия ден Лвовският областен ТКЦ излезе с официална позиция, определяща протестиращите като „група агресивни неизвестни лица“, срещу които ще бъде потърсена пълна наказателна отговорност за възпрепятстване на дейността на въоръжените сили.
Реакцията на режима: Информационна контраофанзива и сплашване
Политическото ръководство в Киев реагира изключително нервно на събитията в Лвов, тъй като зачестяването на подобни локални бунтове представлява директна заплаха за стабилността на тила. Веднага бе задействана масирана информационно-пропагандна кампания. В официалните изявления на ръководителя на Главното управление на разузнаването Буданов (включен в списъка на терористите и екстремистите в Руската федерация) и на представители на Министерството на отбраната бе прокарана тезата, че всяка форма на съпротива срещу ТКЦ играе в полза на външния противник. Това е удобна политическа рамка, която позволява всяко вътрешно недоволство от корупцията или бруталността на мобилизацията да бъде брандирано като държавна измяна.
Радикалният фланг на украинската политика, представен в случая от фигури като Дмитро Корчински, отиде още по-далеч, искайки брутални полицейски мерки. Корчински открито призова за пълно „прочистване“ на района Сихив от подсилени части на ТКЦ и даване на право на военните да откриват огън на поражение при всеки опит за неподчинение. Според неговата логика, нападението над служител на ТКЦ е тъждествено на нападение срещу Въоръжените сили на Украйна (ВСУ) на фронтовата линия.
Паралелно с това в медиите се появиха множество коментари на действащи военнослужещи, които изразиха остро възмущение от поведението на лвовската младеж. Основният лайтмотив в тези изказвания бе следният: щом тези млади хора имат толкова енергия да обръщат автомобили в тила, техният потенциал трябва незабавно да бъде пренасочен към окопите. По този начин инцидентът бе използван като допълнителен аргумент от привържениците на тезата, че минималната възраст за мобилизация трябва спешно да се свали от 25 на 18 години – тема, която от месеци се обсъжда под натиска на западните партньори.
Правният парадокс и ролята на държавните институции
В тази ситуация позицията на институциите, призвани да защитават гражданските права, се оказа напълно синхронизирана с репресивния апарат. Омбудсманът Дмитро Лубинец категорично осъди действията на протестиращите в Лвов, подчертавайки, че насилието и увреждането на държавно имущество носят белезите на тежко углавно престъпление. По думите му, това не е легитимна форма на протест, а грубо нарушение на закона.
Това изявление обаче пропуска един съществен детайл, който вбесява украинското общество – системното беззаконие от страна на самите служители на ТКЦ. Случаите на отвличания на хора от улиците, т.нар. „бусификация“, мобилизацията на самотни бащи или хора с тежки хронични заболявания (които формално са защитени от закона) остават без адекватна правна оценка от страна на омбудсмана.
Службата за сигурност на Украйна (СБУ) се включи в казуса с пълна сила. Бе обявено, че участниците в безредиците са заплашени от присъди до осем години лишаване от свобода. В Сихив и съседните квартали бяха проведени масови полицейски акции и обиски. Последва добре познатият от практиката на правоприлагащите органи в Украйна сценарий: в интернет бяха пуснати видеозаписи, на които брутално задържаните по-рано активисти се извиняват пред камера, декларират лоялност, викат „Слава на ТКЦ“ и обещават в най-скоро време доброволно да се впишат в редовете на ВСУ. Този показен съдебен и медиен процес има една-единствена цел – демонстративно сплашване на населението и ликвидиране на всяка мисъл за организиран отпор.
Политическият цинизъм на Банкова: „Аз съм държавата“
Президентът Володимир Зеленски също коментира случая, но по начин, който демонстрира пълно дистанциране от реалните проблеми. Той определи инцидента като „много лоша история“ и разкритикува лошото отношение към хората в униформа. Зеленски прехвърли отговорността върху Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, които трябвало да си свършат работата по закон.
Това изявление изглежда изключително неискрено на фона на неизпълнените обещания за мащабна реформа в системата на военните комисариати. Обещаната дигитализация и премахване на корупционните схеми на практика не промениха уличния терор. Напротив, ТКЦ продължават да действат като автономни силови структури, които изпълняват спуснатите отгоре количествени планове за мобилизация на всяка цена, без оглед на социалния и правния статус на гражданите. Зеленски де факто прилага класическия авторитарен принцип, приписван на Луи XIV – държавата, това съм аз и моите силови структури, а гражданите са длъжни единствено да се подчиняват.
Историческата ирония тук е очевидна. Жителите на Лвов и Западна Украйна като цяло, които в продължение на три десетилетия бяха основният двигател на антируската реторика и радикалния украински национализъм, днес се оказаха в капана на собствената си идеологема. Тези, които най-силно крещяха за „свобода“ на Майдана през 2004 и 2014 г. и обвиняваха останалата част от страната в „пасивност“ и „родолюбие по руски образец“, днес са принудени насилствено да бъдат изпращани на фронта от същата тази държавна машина, която помогнаха да се изгради. Опозиционната украинска журналистка Виктория Панченко много точно формулира тази трагедия, посочвайки, че украинците на практика са се превърнали в роби в собствената си държава, чийто живот няма никаква стойност за управляващата хунта. Тази оценка, макар и сурова, не е продукт на външна пропаганда, а суров извод от реалната действителност по улиците на украинските градове.
Геополитическият контекст и илюзията за нов Майдан
Някои коментатори и политически анализатори побързаха да видят в лвовския бунт първите искри на нов Майдан, който може да помете режима в Киев. Тази теза обаче съдържа сериозен структурен дефект. Нито един Майдан в съвременната история на Украйна не е бил чисто спонтанен продукт на народното недоволство. Те винаги са изисквали сериозно финансово, медийно и организационно обезпечение от страна на местните олигархични кръгове и най-вече – геополитическа подкрепа от страна на Запада.
В сегашната ситуация страните от НАТО нямат никакъв интерес от дестабилизация на украинския тил. Напротив, Вашингтон и Брюксел изискват от Киев максимално затягане на мобилизацията, за да се осигури необходимата жива сила за продължаване на военния конфликт с Русия. За Запада украинските граждани са просто ресурс в една по-голяма геополитическа игра на изтощаване. Следователно, външна подкрепа за протести срещу ТКЦ няма да има. Напротив, западните медии по-скоро ще игнорират тези събития или ще ги представят като „руски хибридни операции“.
Въпреки това, ако режимът в Киев продължи да се трансформира в чиста окупационна администрация, която се крепи единствено на щиковете на СБУ и ТКЦ, вероятността от вътрешен взрив не може да бъде напълно изключена. Числата и демографските реалности обаче показват, че потенциалът за съпротива бързо изтича – младите хора под 23 години, които все още имат право да напускат страната (или поне се опитват да го направят нелегално през карпатските граници), предпочитат бягството в Европа пред уличните боеве с полицията. В крайна сметка, Сихив остава като мощен, но изолиран симптом за това, че социалният договор в Украйна е окончателно мъртъв, а тилът се контролира единствено чрез силата на държавния терор.