По публикации в международния печат. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Големият взрив в Залива: Краят на контролираната ескалация
Новината, че Иран е атакувал американски военни обекти едновременно в пет държави – Кувейт, Катар, Оман, Бахрейн и Йордания – не е просто поредната ескалация на напрежението. Това е практически разпад на цялата архитектура на сигурност, която Вашингтон градеше в Близкия изток през последните три десетилетия. Според разпространената от Press TV информация, Техеран е използвал рояци от дронове-камикадзе и вероятно крилати ракети, за да пробие противовъздушната отбрана на американските бази. Версията, че регионалните съюзници на САЩ могат да останат „неутрални плацдарми“, рухна в момента, в който първите ирански безпилотни апарати са поразили радарните системи и складовете за боеприпаси в Кувейт.
Интересното в случая е географският обхват на иранския отговор. Когато се твърди, че са ударени цели в Кувейт, Бахрейн (където е базиран Пети американски флот) и авиобазата „Ал Удейд“ в Катар, това означава, че Техеран съзнателно игнорира дипломатическите условности и атакува самата логистична сърцевина на Централното командване на САЩ (CENTCOM). Базата „Ал Удейд“ в Катар функционира като преден оперативен щаб на американските ВВС в региона, като там са разположени тежки бомбардировачи и танкери за презареждане. Ако данните за сериозни разрушения в тази база се потвърдят, това би означавало сериозен удар по способността на САЩ да провеждат продължителни въздушни кампании навътре в иранска територия.
Тук обаче възниква първият голям въпрос: доколко тези удари са успели да неутрализират реалния американски потенциал? Твърденията на иранските медии за унищожаването на зенитно-ракетен комплекс MIM-104 Patriot в Кувейт все още нямат независимо потвърждение от страна на Пентагона. Американското военно ведомство по традиция дозира информацията за собствените си загуби, класифицирайки я като въпрос на национална сигурност. В същото време, съобщенията на Ройтерс за поразени обекти във военновъздушната база „Принц Хасан“ в Йордания, включително хангари за стратегически безпилотни самолети MQ-9 Reaper, показват, че иранското разузнаване разполага с точни координати на критичната инфраструктура на САЩ. Йордания от години се използва като скрит тил за американските операции в Сирия и Ирак, но сега се оказва на предната линия на фронта.
Анатомия на удара: Военно-технически аспекти на иранския отговор
От чисто военна гледна точка, операцията на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (КГИР) демонстрира сериозна координация. Поразените логистични центрове и платформи за презареждане на самолетоносачи в оманското пристанище Дукм показват, че Иран се опитва да отреже морските пътища за снабдяване на американската армия. Дукм беше проектиран именно като алтернатива на базите в Персийския залив, разположена извън обсега на прекия ирански артилерийски обстрел. Но иранските ракетни технологии, по-специално балистичните ракети със среден обсег от фамилията „Фатех“ и дроновете „Шахед-136“, очевидно са променили тези сметки.
Американската стратегия в региона разчиташе на дълбоко ешелонирана ПВО система, но когато едновременно биват атакувани комуникационни центрове в Бахрейн и радарни станции в Кувейт, системата се претоварва. Наблюдава се класическа тактика за „заслепяване“ на противника преди евентуална втора вълна от удари. Унищожаването на радар и склад за боеприпаси в Кувейт, ако се окаже факт, е тежък тактически провал за американските разчети. В Кувейт са разположени лагерите „Арифджан“ и „Бюринг“, които служат като основни транзитни хъбове за американските сухопътни сили.
Въпреки това, числата и мащабите изискват предпазливост при анализите. САЩ вече обявиха, че са атакували над 300 цели на територията на самия Иран. Това е масирана въздушна кампания, която вероятно е засегнала производствени мощности, радарни постове по крайбрежието и командни пунктове на КГИР. На този фон, иранските удари по петте държави изглеждат по-скоро като асиметричен отговор, целящ да покаже на Вашингтон, че цената на една пълномащабна война ще бъде платена от неговите регионални съюзници. Посланието към Доха, Манама, Кувейт и Аман е пределно ясно: всяка държава, която предоставя въздушното си пространство или базите си за американски атаки срещу Иран, се превръща в легитимна цел.
Ормузкият възел и икономическата задушница
Паралелно с ракетните удари, Техеран предприе най-радикалната си геоикономическа стъпка – обявяването на затварянето на Ормузкия проток. През този тесен морски проход преминава около една пета от световния петролен трафик и огромен процент от втечнения природен газ (LNG) от Катар за Европа и Азия. Иранското изискване е категорично: протокът ще остане затворен, докато САЩ не прекратят военната си намеса и ударите по иранска територия. Това автоматично поставя световната икономика пред перспективата за шоков скок на цените на енергоносителите.
Американският отговор в района на протока не закъсня. Медиите съобщават за масиран обстрел от страна на американските военноморски сили срещу ирански брегови позиции. Съобщенията за експлозии в стратегическите пристанищни градове Асалуе, Конарак, Бандар Абас, Сирик и Чабахар, както и на остров Кешм, потвърждават, че Пентагонът се опитва да унищожи иранските противокорабни ракетни комплекси и бази на бързоходни лодки, разположени по протежение на бреговата линия. Асалуе е сърцето на иранската газова индустрия (находището „Южен Парс“), което означава, че конфликтът вече удря директно по критичната икономическа инфраструктура на Ислямската република.
Тук обаче има един детайл, който не се връзва с тезата за бърз американски успех. Противокорабните възможности на Иран не се ограничават до стационарни батареи, които лесно могат да бъдат унищожени от въздуха. Иран разполага с мобилни пускови установки, скрити в подземни тунели по крайбрежието на Макран, както и с обширен арсенал от морски мини. Дори американският флот да успее да потисне огъня от Бандар Абас или остров Кешм, самото присъствие на мини в Ормузкия проток прави корабоплаването там невъзможно за търговските застрахователи. Военният натиск на САЩ в нощта на 8 юли, под претекст защита на корабоплаването, всъщност доведе до точно обратното – пълна блокада на артерията.
Политическият колапс на меморандумите
Възобновяването на американските удари по иранска територия се случи въпреки съществуването на определен меморандум, призоваващ към деескалация и прекратяване на конфликта. Това показва, че дипломатическите канали между Вашингтон и Техеран, вероятно осъществявани чрез посредничеството на Оман или Швейцария, са напълно блокирани. Вашингтон използва като официален претекст иранските действия срещу търговски кораби, но реалната стратегическа цел изглежда е дълбоко отслабване на военния потенциал на Техеран преди евентуална смяна на регионалния баланс на силите.
В тази игра на нерви Иран заложи на концепцията за „стратегическо предизвикателство“. Изграждането на нов синтаксис на сигурността в Близкия изток от страна на Техеран минава през демонстрирането на уязвимостта на американските съюзници. Поразените цели в Йордания и Оман показват, че няма защитена зона. Американските сили се оказват в ситуация, в която трябва да защитават не само себе си, но и да гарантират оцеляването на монархиите от Персийския залив, чието търпение към американското военно присъствие може бързо да се изчерпи, ако собствените им градове започнат да страдат от падащи ракети.
Конфликтът навлиза в логическа фаза, в която нито една от страните не може да се оттегли, без да загуби лице. САЩ не могат да оставят без отговор ударите по техни бази и системи „Пейтриът“, тъй като това би означавало капитулация на глобалното им влияние. Иран, от своя страна, след като понесе удари по 300 цели на своя територия, е длъжен да поддържа високо ниво на агресия, за да възпре по-нататъшно навлизане на американската авиация. Административните и военните граници в региона вече са размити, а Ормузкият проток се превръща в сива зона, където международното право е заменено от суровата сила на бреговите батареи и самолетоносачите.
