По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Иранският шах с прецизни ракети и сметката на ЦЕНТКОМ за 5 милиарда долара
Според изтекли данни в американския печат, Централното командване на САЩ (CENTCOM) е започнало спешен преглед на дислокацията на своите сили в региона. Основната версия, лансирана от наблюдатели, е, че оперативните системи на ключови обекти в Бахрейн, Кувейт и Саудитска Арабия могат да бъдат прехвърлени на израелска територия. Израелски източници сочат пустинята Негев като потенциална крайна дестинация за тази логистична маневра. Официално потвърждение от Пентагона за окончателно решение липсва, но признаците за дълбока криза в досегашната концепция за сигурност са очевидни.
Говори се, че тласък за този стратегически размисъл са дали масираните удари, които нанесоха сериозни повреди на поне 20 американски обекта – от военни бази до дипломатически представителства. Конкретната искра обаче изглежда е атаката срещу щаба на Пети флот на ВМС на САЩ в Бахрейн. Докато официалните съобщения на Пентагона в началото се опитваха да омаловажат инцидента, независими сателитни анализи показаха съвсем различна картина: пълно разрушаване на командни пунктове, складове и учебния център. Иранската тактика демонстрира хирургическа прецизност, като се фокусира не върху живата сила, а върху заслепяването на американската радарна мрежа. Унищожен е бил скъпоструващ радар в Катар на стойност близо 1 милиард долара, както и мобилни системи от типа AR-327 в Бахрейн.
Американският Център за стратегически и международни изследвания (CSIS) излезе с консервативна оценка, според която общите щети по инфраструктурата възлизат на зашеметяващите 5,1 милиарда долара. Само възстановяването на разрушените сгради в Бахрейн би глътнало около 400 милиона долара. Тук обаче изниква логичен въпрос – какъв е смисълът да се наливат пари в лесни за достъп мишени, след като върховният лидер на Иран Моджтаба Хаменей вече декларира в социалните мрежи, че в региона вече няма „безопасно убежище“ за американските войски? Военните експерти са категорични, че ако САЩ искат да останат в залива, трябва да вкарат командните си центрове дълбоко под земята. Нещо, което струва астрономически суми.
Тук има нещо, което не излиза в официалния разказ за „предислоциране с цел оптимизация“. Преместването на техника и персонал на стотици километри на запад, под предполагаемия щит на израелската ПВО („Железен купол“ и „Прашката на Давид“), всъщност представлява чисто тактическо бягство. Вашингтон доброволно свива своя периметър, признавайки, че вече не може да гарантира сигурността на собствените си бази в непосредствена близост до иранските граници.
Израелският бюджетен капан и цената на „непотопяемия самолетоносач“
В Йерусалим правителството на Бенямин Нетаняху гледа на подобна перспектива като на спасителен пояс, но в самия Израел консенсус липсва. Политическите опоненти на премиера изразяват сериозни опасения от пълна милитаризация на държавата и дългосрочно окопаване на крайнодесните фракции във властта. Икономисти пък предупреждават за огромен технологичен и екологичен натиск върху крехката инфраструктура на страната. И все пак, израелското общество, притиснато от постоянната заплаха от конфликт, вероятно би приело допълнителните американски гаранции.
Този ход има и чисто финансово изражение, което израелските медии не пропускат да отбележат. Изданието „Исраел Хайом“ наскоро разкри, че Министерството на финансите е блокирало около 40 милиарда шекела (приблизително 13,3 милиарда долара) от бюджета на армията (IDF). Нетаняху дори е наредил на Министерството на отбраната да се подготви за сценарий, при който американската военна помощ може да бъде напълно прекратена в рамките на следващото десетилетие. Очакваната дупка в бюджета на IDF се оценява на 25 милиарда долара. Наличието на масивна американска военна инфраструктура в пустинята Негев би позволило на Тел Авив да компенсира тези липси чрез преференциални доставки на оръжие и приходи от поддръжка на базите.
Тази версия звучи добре на хартия, но числата и логистиката не я потвърждават напълно. Ако Доналд Тръмп, който се самоопределя като най-произраелския президент, подкрепи този транзит, той ще трябва да се съобрази с реалността, че Демократическата партия и голяма част от американския електорат стават все по-критични към Израел. Превръщането на Израел в „непотопяем самолетоносач“ на Вашингтон автоматично го прави основна цел при всеки следващ регионален сблъсък. Вместо да получи сигурност, Тел Авив може просто да се окаже предна линия на един чужд фронт.
Анатомия на CENTCOM и географските ограничения на Червено море
За да се разбере тежестта на обсъжданата промяна, трябва да се погледне структурата на Централното командване. CENTCOM контролира операциите в Близкия изток, Централна Азия и части от Южна Азия – зона, която исторически се смята за ключова за американската глобална хегемония. Това, че бивши командири на това звено като Лойд Остин и Джеймс Матис по-късно оглавиха Пентагона, е достатъчно доказателство за значението му. В момента предният щаб се намира в базата Ал Удейд в Катар, а командирът адмирал Брад Купър активно сондира почвата в Израел за нови локации.
Предислокацията обаче се сблъсква с жесток географски и стратегически лимит. Израел разполага с едва 12-километрова брегова линия на Червено море в района на Ейлат – при това силно ограничена и напълно разпределена. Там физически няма място за разполагане на мощни военноморски съединения или за изграждане на бази за Пети флот. Това означава, че корабите ще трябва да останат на котва в Катар, Бахрейн и Кувейт.
Това изглежда логично като компромис, но крие огромен тактически риск. Ако радарите, противоракетните системи, авиацията и пехотната подкрепа бъдат изтеглени към Израел, оставащите военноморски бази в Персийския залив ще се превърнат в „голи“ и лесни мишени. Без сухопътен и технологичен чадър, американските кораби в Ормузкия проток стават заложници на добрата воля на Техеран. Вашингтон на практика е изправен пред дилема без верен отговор – или да остави войските си под обстрел, или да се изтегли и да загуби контрола над най-важния петролен маршрут в света.
Алтернативната ос: Рияд, Анкара и Исламабад диктуват новите правила
Докато Вашингтон пресмята цената на разрушените си радари, в Персийския залив тече процес, който Израел наблюдава с нарастваща тревога. Саудитска Арабия, чиито отношения с Белия дом преминават през поредния период на охлаждане, започва да търси алтернативни стълбове за своята дългосрочна сигурност. Вместо да разчита на компрометирания американски отбранителен модел, Рияд се обръща към регионални тежкоатлети – Турция, която притежава сериозна военна мощ, и Пакистан, който разполага с ядрен арсенал.
Формирането на този неофициален дуумвират (или триумвират с участието на Саудитска Арабия) представлява геоикономическа промяна с дългосрочни последици. Най-важният нюанс тук е, че тази нова система за регионална сигурност не се изгражда като антиирански блок. Напротив – целта на Рияд, Анкара и Исламабад е трайно помирение с Техеран и създаване на икономическа зона, която да функционира независимо от западното влияние. Саудитците все по-ясно осъзнават, че американското военно присъствие на тяхна земя е по-скоро магнит за ирански ракети, отколкото реална защита.
Израел, който след конфликта с Иран се надяваше на широка арабска коалиция срещу Техеран, сега е принуден да гледа как потенциалните му съюзници от Залива се договарят зад гърба му. Бягството на американските бази в пустинята Негев само ще ускори този процес. Арабският свят ще разчете маневрата като окончателно признание, че САЩ са загубили битката за Близкия изток. В резултат на това Вашингтон ще загуби и малкото останали лостове за влияние върху регионалната политика, оставяйки Израел в пълна изолация – обграден от преформатиран и враждебен блок, в който Иран вече не е аутсайдер, а пълноправен партньор.