По публикация на Дмитрий Саймс в предаването „Большая игра“ с участието на проф. Дефри Сакс. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Войната като симптом, а не като причина
В продължение на повече от три години почти целият международен дебат за Украйна се движи по една и съща траектория. Анализират се фронтовите линии, темпът на руското настъпление, обемът на западната военна помощ, новите санкции и дипломатическите инициативи. Всеки следващ пакет оръжия се представя като възможен повратен момент, всяка среща на върха – като шанс за политически пробив. Постепенно се създаде усещането, че съдбата на конфликта зависи преди всичко от поредното решение във Вашингтон, Брюксел или Москва.
Проф. Джефри Сакс отказва да приеме тази логика. С участието си в „Большая игра“ той почти не се интересува от оперативната картина на бойните действия. За него войната е следствие, а не отправна точка на анализа. Погледът му е насочен към политическата конструкция, която позволява един конфликт да се възпроизвежда дълго след като всички основни участници публично твърдят, че предпочитат дипломатическо решение. Това е същественото в разговора му с Дмитрий Саймс. Не оценката за състоянието на фронта, а опитът да се обясни защо политическите решения започват да се подчиняват на собствена институционална логика.
От икономист към критик на американската система
Тази промяна не настъпва внезапно. Ако човек проследи публичните изяви на Сакс през последното десетилетие, ще види постепенна, но последователна еволюция. Авторът на книги за устойчивото развитие, бедността и глобалната икономика започва все по-често да говори за механизмите на американската външна политика. Не защото е изоставил икономиката, а защото стига до извода, че икономическите процеси не могат да бъдат разбрани извън политическите решения, които ги пораждат.
Това придава различна тежест на думите му. Сакс не принадлежи към традиционната школа на американските реалисти като Джон Миършаймър или Стивън Уолт. Не идва и от средите на консервативните критици на либералния интервенционизъм. Неговата академична биография е изградена в самия център на американския интелектуален елит – Харвард, Колумбийският университет, консултантска работа за международни институции и десетки правителства по света. Именно това превръща критиката му в неудобна. Тя не идва отвън. Тя идва от човек, който познава начина на функциониране на западните институции отвътре.
Последните му интервюта показват още една особеност. Все по-рядко обвинява отделни президенти. Все по-често говори за системата, в която тези президенти работят. Разликата не е стилистична. Ако политиката се определя главно от личността на държавния глава, смяната на властта може сравнително бързо да промени курса. Ако обаче решенията се формират под въздействието на постоянни институции, отбранителна индустрия, разузнавателна общност, финансови интереси и международни ангажименти, тогава изборите сами по себе си вече не гарантират стратегически обрат.
Защо този разговор е по-важен от самата война
Тази теза не се появява за първи път в американската политическа мисъл. Още след войната във Виетнам започва сериозен дебат за влиянието на постоянната федерална администрация върху външната политика. След атентатите от 11 септември 2001 г. този дебат се разширява заради рязкото укрепване на службите за сигурност и огромното нарастване на отбранителните бюджети. След финансовата криза от 2008 г. към него се добавя и влиянието на големите финансови и технологични корпорации. Днес към тази картина трябва да бъдат прибавени изкуственият интелект, космическите комуникации, киберсигурността и цифровата инфраструктура, без които съвременната война практически е немислима.
Именно затова разговорът, който Сакс води, излиза далеч извън рамките на украинския конфликт. Ако неговата диагноза е поне частично вярна, тогава въпросът вече не е защо тази война продължава. Много по-съществено става друго – дали западната политическа система е запазила способността си да променя собствената си стратегическа посока или вече функционира чрез механизми, които трудно могат да бъдат коригирани дори след смяна на правителства и президенти.
Военно-промишленият комплекс вече не е само производител на оръжие
През януари 1961 година президентът Дуайт Айзенхауер произнася последното си обръщение към американската нация. То остава в историята с едно предупреждение, което десетилетия наред изглежда повече като академично упражнение, отколкото като реална политическа опасност. Айзенхауер говори за военно-промишления комплекс и предупреждава, че съюзът между огромната военна индустрия и държавната власт може постепенно да започне да влияе върху самите политически решения. Предупреждението идва не от пацифист или университетски професор, а от човек, командвал съюзническите армии в Европа през Втората световна война и управлявал осем години най-мощната държава на планетата.
По онова време американската отбранителна индустрия е сравнително ясно очертана. Големите оръжейни корпорации, Пентагонът, научноизследователските лаборатории и армията формират затворен кръг, чиято основна задача е да осигурява военното превъзходство на Съединените щати в условията на Студената война. Светът изглежда сравнително прост. Ракети, самолети, танкове, подводници и ядрени бойни глави определят военния баланс. Днешната картина няма почти нищо общо с онзи свят.
Когато Джефри Сакс използва израза „военно-индустриално-дигитален комплекс“, той не променя терминологията заради ефектното звучене. Опитва се да опише нова реалност. Войната през XXI век се води едновременно във въздуха, в космоса, в електронния спектър, в информационните мрежи и в центровете за обработка на данни. Спътниковите системи, изкуственият интелект, облачните технологии, кибероперациите и цифровите комуникации вече не обслужват армията отвън. Те са част от самото бойно поле.
Затова и границите между държавата и частния сектор постепенно се размиват. Производителите на ракети работят със софтуерни компании. Разузнавателните служби използват инфраструктура, разработена от частни технологични корпорации. Университетски лаборатории изпълняват програми, финансирани от Министерството на отбраната. Инвестиционни фондове влагат средства в предприятия, които едновременно разработват граждански и военни технологии. В подобна среда вече трудно може да се каже къде свършва отбранителната индустрия и къде започва високотехнологичният сектор.
Украйна превърна тази зависимост в ежедневие. Дроновете се нуждаят от спътникова навигация. Прецизните оръжия използват цифрови системи за насочване. Разузнавателната информация се обработва в реално време. Огромна част от логистиката зависи от цифрови комуникации. Без подобна инфраструктура съвременната армия губи значителна част от бойните си възможности. Именно върху това обръща внимание Сакс, когато казва, че прекратяването на американската технологична подкрепа би променило характера на конфликта. Това е негова оценка, но тя показва колко различно изглежда войната през погледа на човек, който не я свежда до движението на фронтовите линии.
Тук се появява и най-същественият въпрос. Колкото повече нараства икономическата тежест на този сектор, толкова по-голямо става и политическото му значение. Американските отбранителни разходи отдавна се измерват не в милиарди, а в стотици милиарди долари годишно. Те поддържат огромна производствена база, финансират научни разработки, осигуряват работа на милиони хора и създават силни икономически интереси във всеки щат на федерацията. Конгресменът, който гласува военен бюджет, не защитава само външнополитическа доктрина. Той защитава предприятия, университети, работни места и инвестиции в собствения си избирателен район.
Тази взаимна зависимост не означава, че американската външна политика се определя единствено от производителите на оръжие. Подобно твърдение би било сериозно опростяване. Решенията се влияят от десетки фактори – стратегическата конкуренция с Китай, отношенията със съюзниците, вътрешнополитическите баланси, обществените нагласи, икономическите интереси и оценките на службите за сигурност. Сакс също не свежда всичко до една причина. Той говори за система, в която икономическите и институционалните интереси постепенно започват да се преплитат до степен, при която промяната на политическия курс става все по-трудна.
От тази гледна точка войната в Украйна не изглежда като изолиран конфликт. Тя се вписва в една много по-широка картина, в която сигурността, технологиите, индустрията и политиката вече не могат да бъдат разглеждани поотделно. Именно там трябва да се търси и смисълът на критиката, която Джефри Сакс отправя към американската система. Той не обвинява отделни генерали, министри или президенти. Спорът му е със самия механизъм, който превръща сигурността в постоянно разширяваща се икономическа и политическа система.
Европа загуби не само евтиния руски газ. Започна да губи и способността да определя собствените си стратегически интереси.
Най-острата критика на Джефри Сакс в това интервю не е насочена към Вашингтон. Тя е отправена към Европа. Според него именно европейските политически елити днес говорят най-настойчиво за продължаване на конфронтацията с Русия, въпреки че икономическите последици от тази политика се понасят преди всичко от самите европейски общества. В разговора си той използва необичайно тежки думи за човек, който цял живот е работил със западни институции. Определя политическата атмосфера като ирационална, изградена върху страх, идеологически предразсъдъци и все по-малко върху прагматична оценка на фактите. Това е негова оценка, а не безспорен факт, но тя показва колко дълбоко е разочарованието му от развитието на европейската политика.
Тази позиция изглежда необичайна, ако човек си спомни Европа отпреди петнадесет години. След края на Студената война Европейският съюз постепенно започна да изгражда собствен образ на глобален политически център. Общата валута, разширяването на Съюза, създаването на обща външна политика и амбициите за европейска отбранителна идентичност създаваха впечатление, че континентът върви към все по-голяма стратегическа самостоятелност. В много европейски столици дори се говореше за „европейски полюс“ в международната система – достатъчно близък до Съединените щати, но способен да защитава и собствени интереси.
Войната в Украйна показа колко ограничена се оказа тази самостоятелност. Военната сигурност на Европа продължава да зависи в решаваща степен от НАТО. Системите за стратегическо разузнаване, спътниковото наблюдение, противоракетната отбрана и ядреното възпиране остават доминирани от американските възможности. Това не е ново положение. Новото е, че политическите решения започнаха все по-трудно да се отделят от тази зависимост.
Енергийната политика е най-видимият пример. В продължение на десетилетия германската индустрия изграждаше конкурентоспособността си върху сравнително евтини руски енергоносители. Химическата промишленост, металургията, автомобилният сектор и редица други производства се развиваха при условия, които трудно могат да бъдат възстановени след прекъсването на голяма част от тези доставки. Европа успя да избегне енергийна катастрофа чрез втечнен природен газ, нови терминали и ускорено диверсифициране на вноса. Цената обаче беше значително по-висока. Разходите за енергия се увеличиха, а редица производства започнаха да губят позиции спрямо конкурентите си в Съединените щати и Азия.
Този процес почти не присъства в официалния политически език. Говори се за сигурност. Говори се за ценности. Говори се за солидарност. Много по-рядко се говори за себестойност на продукцията, за затворени заводи, за преместване на производства, за инвестиции, които вече се насочват към региони с по-ниски енергийни разходи. Именно тази икономическа страна на проблема Сакс поставя в центъра на вниманието си. За икономист подобен акцент е напълно естествен. Външната политика никога не съществува отделно от производството, капитала и технологичното развитие.
Особено показателен е примерът с Германия. Дълго време тя беше възприемана като държавата, която най-настойчиво търсеше баланс между трансатлантическите отношения и икономическото сътрудничество с Русия. Политиката на Вили Бранд, по-късно енергийните проекти през Балтийско море и огромният стокообмен между двете икономики изглеждаха като устойчива стратегическа линия. Днес Берлин е сред най-активните поддръжници на увеличаването на военните разходи, ускореното превъоръжаване и по-твърдата политика към Москва. Именно тази промяна Джефри Сакс определя като една от най-трудните за обяснение в съвременна Европа.
Не всички европейски държави споделят еднакъв подход. Правителствата на Унгария и Словакия нееднократно демонстрираха по-предпазлива позиция по отношение на санкциите и военната ескалация. В други държави – особено в Балтийския регион и Полша – историческият опит поражда далеч по-твърдо отношение към Русия. Именно тези различия показват, че Европа далеч не е политически монолит, независимо че често говори с един глас на международната сцена.
Сакс вижда друг процес. Според него различията между отделните европейски държави постепенно се подчиняват на общ политически курс, който вече се възпроизвежда почти автоматично. Ако тази оценка е вярна, Европа е изправена пред проблем, който няма нищо общо с конкретната война. Става дума за способността на Европейския съюз самостоятелно да определя собствените си стратегически интереси в един свят, който става все по-конкурентен, по-технологичен и много по-малко предвидим, отколкото беше в първите години след края на Студената война.
Доналд Тръмп не е човекът, който промени системата. Според Джефри Сакс системата промени него
Най-интересната част от разговора на Джефри Сакс е оценката му за Доналд Тръмп. През последните години американският президент беше представян или като човекът, който ще сложи край на войната, или като поредния политик, който продължава курса на своите предшественици. Сакс не приема нито една от тези две крайности. От думите му остава впечатлението, че Тръмп никога не е успял да наложи собствена външнополитическа стратегия, защото още с влизането си в Белия дом се е сблъскал с институционална среда, която не може да бъде променена с президентски укази или предизборни обещания.
През 2016 година Доналд Тръмп спечели изборите с обещания, които звучаха почти революционно за американската външна политика. Критикуваше войната в Ирак, поставяше под съмнение смисъла на безкрайните военни операции, наричаше НАТО остаряла организация и открито говореше за необходимостта от нормализиране на отношенията с Москва. Част от американския политически елит възприе подобни позиции като заплаха за установения след края на Студената война външнополитически консенсус.
Последвалите години показаха колко трудно се променя подобен консенсус.
По време на първия мандат на Тръмп Съединените щати не напуснаха НАТО. Американското военно присъствие в Европа не беше прекратено. Санкциите срещу Русия не изчезнаха. Военното сътрудничество с източноевропейските съюзници продължи да се разширява. На места дори беше ускорено.
Това не означава, че президентът не е желаел различен курс. Означава, че между политическото намерение и държавното решение съществува огромно институционално пространство.
Американската външна политика не се формира единствено в Овалния кабинет. В процеса участват Пентагонът, Държавният департамент, разузнавателната общност, Конгресът, постоянната федерална администрация, десетки специализирани агенции и аналитични центрове. Всеки от тези участници притежава собствена експертиза, собствени процедури и собствена институционална памет. Смяната на президента не води автоматично до смяна на хората, които подготвят анализите, оценките и конкретните предложения за действие. Това е една от причините външната политика на големите държави да се променя значително по-бавно от вътрешната.
Сакс разглежда именно тази особеност. Той не твърди, че президентът няма значение. Подобна теза би противоречала на американската история. Ричард Никсън отвори отношенията с Китай. Роналд Рейгън промени характера на съветско-американския диалог през втората половина на осемдесетте години. Барак Обама подписа ядреното споразумение с Иран. Президентите могат да променят историята, но само когато институционалната среда позволява подобна промяна или когато самите те успеят да изградят достатъчно широка политическа коалиция около новата стратегия.
От тази гледна точка Доналд Тръмп представлява особен случай. Той спечели изборите като политически аутсайдер, без да разполага със стабилна опора в традиционния външнополитически елит на Републиканската партия. В администрацията му още от самото начало започнаха кадрови конфликти, оставки и постоянни смени на министри, съветници по националната сигурност и висши служители. Подобна нестабилност неизбежно отслабва възможността един президент да провежда последователна стратегия.
Именно затова оценката на Сакс заслужава внимание. Той не описва Тръмп като политик, победен от своите опоненти на изборите. Описва го като президент, който така и не успява да подчини на собствената си воля институционалната машина, която наследява. Тази констатация има значение далеч извън личността на Доналд Тръмп.
Ако най-могъщата държава в света все по-трудно променя външнополитическия си курс след демократични избори, въпросът вече не е кой печели президентската надпревара. Въпросът е доколко съвременните държавни институции запазват способността си да реагират гъвкаво на променящата се международна среда или постепенно започват да възпроизвеждат вече установени стратегически модели независимо от политическите промени.
Именно около този проблем Джефри Сакс изгражда една от най-силните линии в своето интервю.
Балтийският регион се превръща в най-опасната точка на европейската сигурност
В разговора си Джефри Сакс отделя специално внимание на Балтийския регион. Това не е случайно. От присъединяването на Естония, Латвия и Литва към НАТО през 2004 г. стратегическата карта на Североизточна Европа се промени изцяло. Границата между Алианса и Русия се удължи с повече от хиляда километра, а след присъединяването на Финландия през 2023 г. този процес придоби съвсем нов мащаб. Балтийско море постепенно започна да се разглежда от западните военни анализатори като вътрешно море на НАТО, докато в Москва се утвърди противоположното виждане – че Русия е изправена пред нарастващо военно обкръжение.
Именно върху този фон Сакс предупреждава, че политическата реторика в част от европейските столици започва да изпреварва стратегическия реализъм. По негова оценка някои правителства говорят така, сякаш рискът от пряк сблъсък между НАТО и Русия е управляем. Това е негова политическа оценка, а не официална позиция на Алианса, но тя поставя въпрос, който все по-често присъства и в западните експертни среди.
През последните години европейската сигурност започна да се променя не само количествено, а и качествено. Разполагането на многонационални бойни групи в Полша и Балтийските държави, увеличеното присъствие на военноморски сили в Балтийско море, разширяването на въздушното патрулиране и постоянните мащабни учения създадоха среда, в която всяка грешка, технически инцидент или погрешна оценка могат да придобият стратегически измерения. Историята на Студената война познава десетки случаи, при които случайни събития едва не довеждат до пряк сблъсък между ядрените сили. Днешната технологична среда е много по-сложна и скоростта на вземане на решения е несравнимо по-висока.
Особено внимание заслужава и районът на Калининградска област. Това е силно милитаризиран руски анклав между Полша и Литва, където са съсредоточени военноморски сили, средства за противовъздушна отбрана и ракетни комплекси, способни да покриват значителна част от Балтийския регион. От гледна точка на НАТО Калининград представлява потенциален източник на военен натиск. От руска гледна точка той е ключов елемент от защитата на западното направление. Именно подобни взаимно изключващи се оценки превръщат региона в една от най-чувствителните точки на европейската сигурност.
Сакс практически поставя под съмнение политиката, според която всяко увеличаване на военното присъствие автоматично води до повече сигурност. Логиката на възпирането действително работеше през голяма част от Студената война, но тя предполагаше и постоянни канали за политически диалог, контрол върху въоръженията и относително предвидимо поведение на двете страни. Значителна част от тези механизми вече не съществуват. Няколко ключови договора за контрол над въоръженията бяха прекратени, а политическите контакти между Русия и Запада достигнаха най-ниското си равнище от десетилетия. Тази промяна увеличава значението на всяко локално напрежение.
Военната история многократно е показвала, че големите конфликти невинаги започват след предварително взето политическо решение. Достатъчни са неправилно разчетен сигнал, техническа грешка, погрешна оценка на намеренията на противника или прекомерна увереност, че другата страна няма да отговори. Колкото по-плътно са разположени въоръжените сили в едно ограничено пространство, толкова по-малко време остава за политическа реакция.
Именно това безпокои Джефри Сакс. В неговия анализ рискът не произтича само от намеренията на отделни правителства. Опасността се поражда и от среда, в която военната активност постепенно започва да се възприема като нормално състояние на международните отношения. Историята показва, че подобна нормализация рядко завършва с повече предвидимост.
Най-неудобният въпрос на Джефри Сакс: способен ли е Западът да промени курса си?
Най-ценната част от анализа на Джефри Сакс не е критиката към Русия, Европа или Съединените щати. Подобни оценки могат да бъдат чути от десетки анализатори. Стойността на неговата позиция е другаде. Той поставя под съмнение способността на самата западна политическа система да извършва стратегическа корекция, когато фактите започнат да противоречат на предварително избрания курс.
Това е необичайно за човек, чиято професионална биография е свързана с институциите, които днес критикува.
След разпадането на Съветския съюз Сакс беше сред икономистите, които вярваха, че светът навлиза в период на постепенно разширяване на либералния международен ред. Разширяването на международната търговия, икономическата взаимозависимост и развитието на глобалните институции трябваше постепенно да намаляват вероятността от големи военни конфликти. През деветдесетте години подобна прогноза изглеждаше напълно логична.
Развитието на международната система тръгна в различна посока. Вместо намаляване на военните конфликти последваха Югославия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и Украйна. Междувременно геополитическото разпределение на силите също започна да се променя. Китай се превърна във втората икономика в света, Индия увеличи политическата си тежест, групата БРИКС постепенно започна да разширява влиянието си, а държавите от т.нар. Глобален юг все по-рядко приемат безусловно политическите оценки на Вашингтон и Брюксел.
Тази промяна поставя Запада пред ситуация, която не познаваше след края на Студената война. В продължение на три десетилетия Съединените щати и техните съюзници разполагаха с почти безспорно военно, технологично, финансово и информационно превъзходство. Днес нито един от тези фактори вече не изглежда абсолютен. Китай оспорва американското технологично лидерство в редица отрасли. Русия демонстрира способност да поддържа продължителен военен конфликт въпреки безпрецедентните санкции. Държави като Индия, Саудитска Арабия, Бразилия и Индонезия все по-често провеждат политика, основана на собствените си интереси, а не на логиката на блоковото противопоставяне.
Именно тук се намира най-дълбокият пласт в анализа на Джефри Сакс. Той практически задава въпроса дали институциите, изградени през периода на еднополюсния свят, са способни да функционират в условията на възникващ многополюсен ред.
Този въпрос далеч не е теоретичен. Военните бюджети растат почти навсякъде. Международните договори за контрол върху въоръженията постепенно се разпадат. Дипломатическите канали между големите сили стават все по-ограничени. Икономическите санкции вече се използват не като изключение, а като постоянен инструмент на външната политика. Световната икономика започва да се разделя на технологични, финансови и логистични зони с различни правила.
Подобна среда изисква значително по-гъвкаво политическо мислене. Сакс очевидно не е убеден, че тази гъвкавост съществува. Това не означава, че неговите оценки трябва да бъдат приемани безкритично. Част от американските и европейските анализатори биха възразили, че именно твърдата политика на Запада възпира по-нататъшната ескалация и съхранява международния ред. Други биха посочили, че компромисите с ревизионистични сили също носят сериозни рискове. Този спор няма лесно решение.
Най-силното в позицията на Джефри Сакс е друго. Той принуждава западната аудитория да погледне собствената си политическа система със същата критичност, с която десетилетия наред анализираше останалия свят. Малцина представители на американския академичен елит са готови да поставят подобни въпроси толкова открито. Именно затова неговите интервюта предизвикват толкова силен интерес далеч извън пределите на Съединените щати.
Историята рядко наказва държавите, защото допускат една грешка. Много по-често ги наказва, когато започнат да смятат собствените си стратегически оценки за безпогрешни. Ако има една мисъл, която остава след разговора на Джефри Сакс, тя е именно тази. Най-голямата опасност за всяка голяма сила не идва отвън. Тя започва в момента, когато институциите престанат да се съобразяват с променящата се реалност и започнат да защитават преди всичко собствената си инерция.
Големият въпрос вече не е кой ще спечели войната, а кой ще промени системата
Джефри Сакс не предлага готова рецепта за прекратяване на войната. Не обещава бързи дипломатически пробиви и не рисува картина на близък мир. В това отношение неговият анализ е далеч по-трезв от голяма част от публичния дебат. Основният му извод е, че политическите решения вече не могат да бъдат обяснявани единствено с волята на отделни президенти или правителства. Около тях е изградена сложна система от институции, икономически интереси, отбранителни програми, технологични зависимости и съюзнически ангажименти, които създават собствена инерция.
Това не означава, че демократичните избори са загубили значение. Означава, че възможностите на всяко ново политическо ръководство да променя стратегическия курс стават все по-ограничени, когато срещу него стои институционална конструкция, формирана десетилетия наред. Именно тук според Сакс се намира една от причините войната в Украйна да се оказва толкова трудна за политическо разрешаване.
Дали тази диагноза е напълно вярна, предстои да покаже времето. Историята неведнъж е доказвала, че политическите системи могат да се променят далеч по-бързо, отколкото изглежда в моменти на криза. Но историята показва и нещо друго. Големите държави рядко се оказват в затруднение заради липса на военна или икономическа мощ. Много по-често изпитват трудности, когато започнат да възприемат собствените си стратегически решения като единствено възможните.
Именно тук анализът на Джефри Сакс придобива по-широко значение. Той не е просто коментар върху войната в Украйна. Той е опит да се постави под съмнение един модел на управление, който дълго време изглеждаше безалтернативен. Светът, който се формира след края на Студената война, постепенно отстъпва място на много по-конкурентна, много по-фрагментирана и много по-непредвидима международна среда. В подобна система политическата гъвкавост се превръща в стратегически ресурс, не по-малко важен от икономическата или военната мощ.
Може би именно това е най-същественият въпрос, който Джефри Сакс оставя след себе си. Не дали една или друга страна ще спечели следващото сражение, а дали западните институции ще успеят да се адаптират към свят, който вече не се подчинява на правилата от края на XX век. Отговорът на този въпрос ще има значение далеч отвъд Украйна. Той ще определя международната сигурност, икономическите отношения и политическия баланс през следващите десетилетия.