По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на една стратегическа грешка
Западните аналитични центрове и израелските структури за сигурност дълго време поддържаха тезата, че иранското общество е монолитно уморено от санкциите, икономическата стагнация и строгия ислямски кодекс. Тази теза изглеждаше емпирично потвърдена по време на масовите антиправителствени демонстрации, залели големите градски центрове в страната няколко месеца преди въздушния удар. Външното наблюдение отбелязваше ерозия на легитимността на режима, което вероятно е натежало при вземането на решението за съвместната операция на САЩ и Израел. Ликвидирането на фигура от мащаба на Али Хаменей, управлявал в продължение на 37 години, се разглеждаше като спусък за окончателно сриване на държавната машина.
Данните от терен обаче показват съвсем различна динамика. По оценки на иранските власти близо 20 милиона души са преминали през траурните събития в страната. Дори тази цифра да съдържа елемент на административно раздуване за целите на държавната пропаганда, мащабът на струпване на хора в Техеран и Машхад не може да бъде фалшифициран дигитално или симулиран. Доналд Тръмп, според източници от Вашингтон, е изразил публично разочарование от кадрите, излъчвани по Си Ен Ен, предполагайки, че става дума за „фалшиви сълзи“. Това изявление само по себе си разкрива нивото на неразбиране на близкоизточния манталитет и механизмите на шиитската религиозна психология, където култът към мъченичеството е фундаментален стълб на държавността.
Тук има нещо, което не излиза в сметките на Пентагона. Ако Иран беше пред прага на революция, ликвидирането на върховния суверен трябваше да парализира Корпуса на пазителите на ислямската революция (КСИР) и да изкара либералната опозиция по площадите. Вместо това се наблюдава класическият феномен на консолидация около флага при външна агресия. Подобен прецедент бе регистриран и през януари 2020 г. след убийството на генерал Касем Солеймани край Багдад, когато милиони излязоха по улиците, а вътрешните политически противоречия бяха замразени за месеци напред.
Историческите паралели и Машхад като символичен център
За да се разбере тежестта на събитието, е необходимо връщане към юни 1989 г., когато почина основателят на Ислямската република аятолах Рухолах Хомейни. Тогавашното погребение, събрало около 10 милиона души (една шеста от тогавашното население на страната), завърши с логистичен хаос, пробит кордон на сигурността и необходимост от повторна церемония на гробището Бехещ-е Захра. Сегашната логистика, организирана от КСИР в Техеран и Машхад, показа коренно различна степен на институционална зрялост. Въпреки 36-градусовата жега и огромната маса от хора, държавният апарат не изпусна контрола върху тълпата.
Изборът на Машхад за крайно място на погребението не е случаен административен акт. Градът е дом на мавзолея на Имам Реза, осмият шиитски имам, което го прави най-свещеното място в Иран. Погребването на Хаменей там, а не в традиционния столичен комплекс, издига неговия статут от политически лидер до историческа фигура с религиозен ранг на мъченик. Това е пряк отговор на начина, по който той бе ликвидиран – чрез прецизен ракетен удар, който освен него засегна съпругата му, дъщеря му, зет му и 14-месечния му внук.
Този семеен детайл на трагедията бе използван максимално от държавната пропагандна машина за хуманизиране на образа на аятолаха, който традиционно бе възприеман като суров и дистанциран държавник. Британският вестник „Гардиън“ отбелязва присъствието на крайно хетерогенна маса по улиците: от консервативни семейства от провинцията до градска младеж с маркови дрехи и жени с модернизирани форми на традиционното ислямско облекло. Външната агресия изтри социалните и културни разделителни линии в Техеран, поне в рамките на траурната седмица.
Транзитът на властта в условия на обсада
Най-сериозният тест за стабилността на иранската система обаче не бяха масовите шествия, а наследяването на поста Рахбар (Върховен лидер). Съветът на експертите реагира светкавично, избирайки сина на починалия лидер – Моджтаба Хаменей, за нов върховен ръководител. Този избор изглежда логичен от гледна точка на приемствеността, но съдържа сериозни вътрешнополитически рискове, тъй като нарушава републиканския принцип, заложен в конституцията от 1979 г., насочен срещу наследствената монархия на Шаха.
Прави впечатление, че Моджтаба Хаменей така и не се появи публично по време на многодневните траурни процесии. Според източници от сигурността, цитирани в регионални медии, решението е взето поради реална и непосредствена заплаха от последващ ликвидационен удар от страна на Израел. Тази принудителна изолация обаче поражда известни съмнения сред онези слоеве на населението, които очакваха директно обръщение и ясен сигнал за стабилност. Новият лидер започва управлението си в условия на ограничена публичност, което може да се тълкува както като тактическа предпазливост, така и като признак за уязвимост на най-високо равнище.
Израелският печат, по-конкретно „Джерузалем пост“, побърза да определи погребението като „психологическа консолидационна операция“, изградена върху изкуствена истерия и принуда. Тел Авив твърди, че зад фасадата на единството се крие дълбок разрив в управляващата върхушка и командването на КСИР. В тези твърдения има доза истина, доколкото разузнавателният пробив, допуснал локализирането и ликвидирането на Хаменей в строго охраняван обект, предполага наличието на високопоставени информатори в самата система. Военното и политическото разузнаване на Иран очевидно е компрометирано, което изисква мащабна вътрешна чистка, провеждана в момента от Министерството на разузнаването (Етелаат).
Геоикономическата устойчивост срещу военната мощ
Доцент Наргес Баджогли от университета „Джонс Хопкинс“ отбелязва в своя анализ, че Хаменей се възприема в Иран като архитект на стратегията за асиметрична отбрана, която е запазила териториалната цялост на страната. Иранската икономика от години функционира в режим на „икономика на съпротивата“, развивайки паралелни финансови канали извън системата SWIFT и засилвайки търговския обмен с Китай и Руската федерация чрез каспийските маршрути.
Щетите, нанесени на иранската военна инфраструктура през седмиците на интензивни бомбардировки преди убийството на Хаменей, са значителни, но не и фатални. Заводите за сглобяване на дронове от фамилията „Шахед“ и подземните ракетни силози в провинции като Исфахан и Керманшах са разположени на голяма дълбочина в скални масиви, което ги прави устойчиви на конвенционални удари. Основният капитал на режима се оказа не технологията, а човешкият ресурс, готов да понесе материални лишения в името на националния суверенитет.
Разбира се, би било грешка да се идеализира иранското общество. Голяма част от населението живее под прага на бедността, задушавана от инфлация и липса на социални лифтове. Гражданите са се адаптирали към бруталността на административния апарат и знаят как да маскират несъгласието си. Когато обаче ракетите започнаха да падат върху жилищни квартали, фокусът на общественото недоволство се измести радикално. Терорът отвън легитимира репресивния апарат вътре в страната, превръщайки го в единствения защитник на физическото оцеляване на нацията.
Преговорите между Иран и САЩ по ядрената програма, които се водеха чрез посредничеството на Оман, в момента са напълно замразени. Белият дом се оказа в ситуация, в която няма легитимен събеседник в Техеран, тъй като новата администрация на Моджтаба Хаменей е длъжна да демонстрира твърдост и да реализира обещаното възмездие, за да запази авторитета си пред радикалните крила в КСИР. Ракетите продължават да летят през границите, а споразумението за прекратяване на огъня е практически мъртво. Лозунгът „Ние, народът, сме истинските ракети на Иран“, издигнат по време на траурното шествие, илюстрира трансформацията на иранската отбранителна доктрина от чисто военна в тотална народна съпротива.