По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на ударите в Южен Иран и тактическият блъф на CENTCOM
Ситуацията в региона на Персийския залив премина в качествено нова фаза на ескалация, след като Централното командване на САЩ (CENTCOM) докладва за поражения върху приблизително 90 обекта на територията на Иран. Фокусът на операцията е локализиран предимно в южните провинции, което издава ясната тактическа цел на Пентагона – ликвидиране на бреговата инфраструктура, системите за радиолокационно откриване и противокорабните ракетни комплекси, контролиращи преминаването през Ормузкия проток. Твърди се, че сред основните поразени обекти е диспечерската кула за управление на морското движение в стратегическото пристанище Чабахар. Това пристанище, което по ирония на съдбата беше развивано с активни индийски инвестиции като алтернативен коридор към Централна Азия, сега се превръща във фронтова линия.
Публикуваните от американското командване видеокадри обаче предизвикват сериозни въпроси сред независимите военни анализатори. Според оценки на наблюдатели, специализирани в анализа на иранския военнопромишлен комплекс, значителна част от заснетите „успешни попадения“ всъщност представляват удари по празни складови контейнери и примитивни, лесно заменяеми релсови направляващи за изстрелване на безпилотни летателни апарати от типа „Шахед“. Номенклатурата на иранските сили е силно децентрализирана; мобилните пускови установки често сменят позициите си в планинските масиви на провинция Систан и Белуджистан броени минути преди навлизането на американските ударни дронове в иранското въздушно пространство. Тук има нещо, което не излиза в официалните сводки на Вашингтон – ако целта е пълна неутрализация на заплахата за танкерите, унищожаването на дървени сандъци няма да промени баланса на силите.
Новият и по-опасен елемент в настоящата кампания е пресичането на една досега спазвана червена линия: ударите срещу енергийната мрежа на Иран. Появиха се съобщения за експлозии и прекъсвания на захранването в непосредствена близост до атомната електроцентрала в Бушер (Bushehr NPP), където функционира руски леководен реактор тип ВВЕР-1000. Въпреки че официалните доклади изключват директно попадение по самия реакторен блок, систематичното разрушаване на външните подстанции доведе до пълно затъмнение (blackout) в няколко големи градски центъра в Южен Иран. Това вече не е просто опит за сдържане, а опит за административно-икономически колапс на страната.
Иранският отговор и цената на затвореното небе над Арабско море
Корпусът на гвардейците на ислямската революция (КСИР) не закъсня с провеждането на ответни действия, насочени срещу оперативната логистика на САЩ в региона. По данни на регионални източници, масирани залпове от балистични ракети с малък обсег от фамилията Fateh-110 и дронове-камикадзе са били насочени срещу американските военни съоръжения в Бахрейн и Кувейт. Сред основните цели личат имената на авиобазата „Али Салем“ (Ali Al Salem Air Base), базата „Ахмед Ал-Джабер“ и Центъра за тилово осигуряване на Пети флот на САЩ в Бахрейн (NSA Bahrain). Основната задача на иранското командване в първите часове е т.нар. „омекотяване“ на съюзническата противовъздушна отбрана. Насочването на евтини дронове цели претоварване на радиолокационните станции на комплексите MIM-104 Patriot и принудително изразходване на скъпоструващите зенитни ракети PAC-3 преди следващата, по-масирана вълна от удари.
В условията на този хаос се стигна и до неизбежния инцидент, съпътстващ всяка неконтролируема ескалация в гъсто населено въздушно пространство. В Арабско море беше свален карго самолет Boeing 737, опериран от пакистанската авиокомпания K2 Airways. Машината, изпълняваща полет от Обединените арабски емирства, е изчезнала от екраните на радарите след внезапно отклонение от курса на зазоряване на 8 юли. По предварителни оценки, които все още нямат независимо международно потвърждение, самолетът е бил прихванат от блуждаеща ракета от тип „земя-въздух“, изстреляна в условията на нервно напрежение от брегови дивизион за ПВО. Загинали са петима членове на екипажа. Този инцидент моментално затвори цивилните въздушни коридори над Оманския залив, принуждавайки международните авиолинии да пренасочват полетите си през въздушното пространство на Саудитска Арабия и Централна Азия, което драматично оскъпява карго превозите.
Това изглежда логично от военна гледна точка, но задейства верижна реакция. Иранските действия не са плод на случайна ярост, а на много конкретна икономическа сметка. Поводът за сегашния взрив беше опитът на Техеран да наложи т.нар. „транзитна такса“ за преминаване през Оманския коридор и Ормузкия проток за три танкера под чужд флаг, плаващи на 6 юли без предварително съгласуване. След като спечели предходния дипломатически и военен рунд, Иран реши да монетизира географското си положение.
64 милиарда долара: Икономическият залог в Оманския коридор
Проливът, през който преминава близо една пета от световния петролен трафик, се разглежда от Техеран като суверенен актив, чийто контрол гарантира дългосрочното оцеляване на ислямската република. Прогнозите на иранското министерство на петрола показваха, че събирането на такси от преминаващите кораби може да донесе до 64 милиарда долара годишно в хазната. Тези средства бяха планирани за мащабна реконструкция на разрушената от дългогодишните санкции вътрешна инфраструктура.
За Вашингтон обаче превръщането на Ормузкия проток в платена иранска зона е абсолютно неприемлив сценарий. Ако администрацията на Доналд Тръмп позволи на Техеран да институционализира този данък, геополитическото поражение на САЩ в Близкия изток ще получи конкретно цифрово изражение. Това обяснява защо Белият дом реши да рискува с директна военна интервенция, въпреки че арсеналите на Пентагона са сериозно изтънени от ангажиментите в Източна Европа. Никоя от страните не може да отстъпи: за Иран това е въпрос на суверенитет и икономическо възраждане, за САЩ – въпрос на запазване на доларовата хегемония в глобалната морска търговия.
Администрацията на Тръмп обаче се намира в стратегическа безизходица. Според данни, цитирани от американски социологически институти, над 70% от гласоподавателите в САЩ оценяват новите ангажименти в Близкия изток като грешка и настояват за незабавно прекратяване на огъня. Вътрешнополитическият натиск се засилва и от цените на горивата по американските бензиностанции, които в момента са с около 40% по-високи в сравнение с нивата отпреди началото на конфликта. Иранското ръководство отлично разбира тези уязвимости и разчита, че действията на САЩ са по-скоро политически блъф, целящ извоюване на по-добри позиции при евентуални преговори, отколкото подготовка за пълномащабна сухопътна операция. Продължаващата война изтощава и двете страни, но истинският проблем е, че тя парализира корабоплаването в реално време. По данни на Bloomberg, в периода 8-9 юли през пролива са преминали едва два кораба – китайският танкер Well Sail и иранският газовоз Solix, при обичаен среден трафик от 130 съда дневно.
Paradoxus Russicus: Как печелившата схема се превърна в капан
На пръв поглед, блокадата на Ормузкия проток би трябвало да предизвика вълна от задоволство в Москва. По време на предходния етап от конфликта Русия се оказа индиректен бенефициент – санкционният натиск върху руския петрол Urals практически се обезсмисли, цената му за кратко прехвърли 110 долара за барел (при наложен западен таван от 60 долара), а флотът от т.нар. „сенчести танкери“, които месеци наред чакаха купувачи в международни води, беше разпродаден до последната капка. Допълнителните приходи за руския бюджет тогава се изчисляваха на над 40 милиарда долара, което позволи финансирането на военното производство и стабилизирането на курса на рублата. Но сегашната ситуация крие един детайл, който преобръща напълно досегашната геоикономическа логика.
Поради системните и високоточни удари с дронове срещу ключови руски петролни рафинерии (НПЗ) през последните месеци, капацитетът за преработка на суров петрол в европейската част на Русия намаля драстично. Руската федерация се сблъска с неочакван вътрешен дефицит на високооктанови горива и беше принудена да предприеме безпрецедентна стъпка – преминаване от позицията на нетен износител на бензин и дизел към позицията на вносител. Руското правителство сключи споразумения за спешни доставки на горива от чужбина, за да предотврати скок на цените на дребно в разгара на селскостопанския сезон и военната логистика.
Тази версия за руската енергийна непотопяемост звучи добре, но числата и инфраструктурната реалност не я потвърждават. Значителна част от този „вносен“ бензин всъщност се произвежда от руски суров петрол, но извън пределите на Русия – основно в индийските рафинерии на компании като Reliance Industries и Nayara Energy (в която „Роснефт“ притежава сериозен дял). Москва на практика приложи схемата на „изнасяне на преработката“, подобно на начина, по който Украйна изнесе ремонтните бази на военнопромишления си комплекс в Полша и Чехия. Руският петрол пътува по море до Индия, рафинира се в Джамнагар или Вадинар, след което готовото гориво се връща обратно в Русия за задоволяване на вътрешния пазар.
Индийският фактор и рискът от блокиране на обратния транзит
И точно тук се затваря капанът, в който Москва се оказва заложник на събитията в Ормузкия проток. Ако конфликтът между Иран и САЩ доведе до дългосрочно блокиране на корабоплаването в Персийския залив, глобалният пазар на суровини ще навлезе в терминална фаза на криза. При подобен сценарий Делхи ще бъде принуден да въведе драстични ограничения върху износа на петролни продукти от своя територия, за да защити собствената си икономика и да осигури запаси за милиардното си население.
Ако Индия спре или ограничи обратния експорт на бензин и дизел към руските пристанища в Черно или Балтийско море, Русия ще се изправи пред критичен недостиг на гориво в момент, в който вътрешните ѝ рафинерии все още не са възстановени от повредите. Вместо да брои милиарди от скъпия петрол, Кремъл ще трябва да решава задачата как да зареди бензиностанциите в Краснодарския край, Ростовска област и централните региони. Иронията е пълна: високата цена на суровия петрол в Близкия изток няма да донесе полза, ако няма къде да бъде преработен и ако пътищата за внос на готови продукти са прекъснати.
Това развитие на събитията оголва системната уязвимост на руската енергийна стратегия. Нуждата от спешно изграждане на децентрализирана мрежа от мини-рафинерии и радикално засилване на ПВО защитата (чрез системи Панцирь-С1 и С-400) около съществуващите нефтобази се превръща във въпрос на национална сигурност от първостепенно значение. Времето за икономически маневри изтича, а Ормузкият проток остава блокиран, оставяйки въпроса за руския горивен баланс висящ във въздуха.