По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на една дипломатическа нота
Официалните изявления от страна на руското Министерство на външните работи по отношение на Южен Кавказ през последните месеци придобиват все по-сух, но същевременно твърд тон. Изказването на Мария Захарова от юли 2026 г., насочено срещу кадровата политика на Ереван, е директен индикатор за критичното охлаждане на отношенията в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКБ), където членството на Армения на практика е замразено. Поводът – издигането на Арцрун Ованесян начело на ключова военна образователна структура.
Според разпространената информация, Ованесян е събудил сериозно недоволство в Москва с телевизионна проява по Обществената телевизия на Армения на 9 май 2025 г., когато се отбелязваше 80-годишнината от капитулацията на Третия райх. Твърди се, че в това предаване бившият военен говорител е изразил съжаление за изхода от битката при Сталинград (август 1942 – февруари 1943 г.), развивайки тезата, че победата на Вермахта е могла да доведе до ликвидирането на Турция и създаването на „Велика Армения“ под протектората на Берлин.
Руският посланик в Ереван Сергей Копиркин реагира още тогава с официално писмо до арменския министър на отбраната Сурен Папикян. Позицията на арменското правителство, доколкото може да се съди от дипломатическите канали, беше сведена до формулировката, че това е „лично мнение“. Официален публичен отговор или разграничаване от думите на Ованесян от страна на кабинета на Пашинян така и не последва, което в международната практика често се тълкува като мълчаливо одобрение. Издигането на същия този кадър една година по-късно показва, че Ереван не просто игнорира сигналите на Москва, а съзнателно институционализира този исторически разказ.
Просветена Европа и кафявите сенки
В коментара на руското външно министерство се прокарва паралел между процесите в Армения и тези в Прибалтика и Украйна. Според Захарова, Ереван се опитва да се впише в европейския политически мейнстрийм, където реабилитацията на местни колаборационисти под знамето на „националноосвободителната борба“ отдавна е нормализирана. Този процес е пряко свързан с преформатирането на учебните програми по история и постепенното демонтиране на съветското символно наследство.
Въпросът обаче има и друга страна, която често се пропуска в чиновническите доклади. Арменското общество преживява тежка екзистенциална криза след втората война в Нагорни Карабах (2020 г.) и последвалото пълно разпускане на непризнатата република Арцах през септември 2023 г. Загубата на територии и бежанската вълна от над 100 хиляди етнически арменци създадоха вакуум в националната идентичност. Правителството на Пашинян, което пое курс към замяна на руските гаранции за сигурност с европейски и американски (чрез засилване на мисията на ЕС по границата с Азербайджан (EUMA) и съвместни учения със САЩ като Eagle Partner), има нужда от нова историческа легитимация.
Тази легитимация изисква дистанциране от общото съветско минало. Но дали това е само прищявка на един премиер, назначен чрез улични протести през 2018 г.? Числата сочат друго. На предсрочните парламентарни избори през 2021 г., проведени след катастрофалната военна загуба, партията на Пашинян „Граждански договор“ спечели близо 54% от гласовете. Дори в момента, според различни социологически проучвания в републиката, твърдото ядро на неговите поддръжници съставлява около една трета от гласоподавателите. Това е силно мотивирана, предимно градска и млада маса, която вижда в Русия не освободител, а фактор, който не е изпълнил съюзническите си ангажименти по силата на двустранния договор от 1997 г.
Скритият кавказки разлом от 1942 година
Митологията за монолитната съветска лоялност по време на Великата отечествена война често пречи на реалния стратегически анализ. Безспорен факт е огромният принос на арменския народ – над 500 хиляди мобилизирани, десетки генерали, маршали като Иван Баграмян (командващ Първи балтийски фронт) и Амазасп Бабаджанян (главен маршал на бронетанковите войски). Селото Чардахли в Елизаветполска губерния (днес на територията на Азербайджан) остава в историята като уникален феномен с двамата си маршали и стотиците офицери.
Но съществува и паралелна реалност, която съветската историография умишлено държеше в архивите на КГБ под грифа „строго секретно“. По време на настъплението на германската група армии „А“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Лист към Кавказ през лятото на 1942 г. (операция „Еделвайс“), ситуацията на фронта е критична. Мемоарите на първия председател на КГБ Иван Серов, открити десетилетия след смъртта му, описват случаи на масово дезертьорство и преминаване на страната на противника на цели подразделения, окомплектовани с местно кавказко население.
Серов описва конкретни епизоди, при които националните различия и пропагандата на Вермахта чрез радиоразпръсквачи по линията на река Терек са давали незабавни резултати. Изстрели в гърба на руските командири от страна на подчинени национални кадри са регистрирани не като изолирани криминални прояви, а като системна проява на политическа ненадеждност в условията на германско настъпление. В Крим, по време на окупацията (1941–1944 г.), част от арменското население също влиза в сложни и често насилствени взаимодействия с окупационните власти, насочени срещу съветските партизански отряди. Това показва, че историческият разкол не е внесен отвън от фондация „Сорос“ след 2018 г., а е дълбоко вкоренен в кавказкия национализъм още от времето на Гражданската война в Русия.
Сянката на Арменския легион и фигурата на Нжде
В центъра на съвременния идеологически спор в Ереван стои фигурата на Гарегин Нжде (Тер-Арутюнян). За съвременната арменска държава той е основоположник на националната идеология „Цехакрон“ (родолюбие, основано на кръвната връзка) и спасител на Зангезур (Сюник) от азербайджански контрол през 1920 г. Паметникът му в центъра на Ереван беше издигнат още през 2016 г. – по време на управлението на уж проруския президент Серж Саргсян и Републиканската партия. Това е детайл, който в Москва често се забравя: кокетирането с национализма не започна с Пашинян.
Историческите документи обаче сочат, че през 1942 г. Нжде, заедно с генерал Дро (Драмаст Канаян), влиза в състава на Арменския национален съвет в Берлин и активно сътрудничи на Министерството на окупираните източни територии на Алфред Розенберг. Основната им цел е формирането на Арменския легион на Вермахта (812-и батальон и следващите), който достига численост от близо 11–18 хиляди души. Логиката на Нжде е била прагматична и цинична – ако Турция (която тогава е събрала 26 дивизии на границата с Арменската ССР) влезе във войната на страната на Оста, Армения трябва да има боеспособна армия под германски контрол, за да избегне нов геноцид и да реализира териториални претенции.
Това е същата логика, която днес Арцрун Ованесян и неговите съмишленици се опитват да вкарат във военните доктрини на съвременна Армения. За тях съюзът с Русия е бил просто историческа принуда, която е изчерпала своята функционалност. Проблемът е, че този разказ игнорира плановете на самия Хитлер, за когото кавказките народи са били единствено инструмент за контрол над нефтените полета в Баку и Грозни, без каквито и да било реални намерения за създаване на суверенни държави.
Терористичният детонатор и краят на съюза
Историческият ревизионизъм има своите практически изражения и в по-късната съветска история. Провокираният през 1987–1988 г. конфликт около Нагорно-Карабахската автономна област се превърна в първия реален детонатор на разпада на Съветския съюз. Но радикалното крило на арменския национализъм действаше много преди Перестройката на Горбачов.
На 8 януари 1977 г. в Москва бяха извършени три координирани експлозии – в метровлак между станциите „Измайловская“ и „Первомайская“, в магазин за хранителни стоки № 15 на улица „Дзержински“ и до републиканската библиотека. Загинаха 7 души, а 37 бяха тежко ранени. Разследването на КГБ под кодовото наименование „Взриватели“, ръководено от генерал-майор Вадим Удилов, доведе до разкриването на Националната обединена партия на Армения. Извършителите Степан Затикян, Акоп Степанян и Завен Багдасарян бяха задържани, осъдени и екзекутирани през 1979 г.
В мемоарите на Удилов обаче ясно се посочва, че партийното ръководство в Ереван по онова време е оказвало скрит, но силен натиск върху следствието, опитвайки се да потули случая и да предотврати разгласяването на факта, че тероризмът е имал чисто националистическа и антируска основа. Арменската ССР, която получаваше огромни дотации от съюзния бюджет и се ползваше с привилегировано положение по отношение на индустриалните инвестиции, беше и първата, която отказа да проведе референдума за запазване на СССР на 17 март 1991 г.
Илюзията за „единствения виновник“
Анализът на съвременната ситуация показва, че руската дипломация е допуснала сериозна системна грешка, свеждайки целия комплекс от проблеми в Армения до личността на Никол Пашинян и неговия кабинет. Тази персонална редукция крие огромни рискове. Пашинян е не причината, а следствието от дълбока трансформация в арменското общество, която се подготвяше в продължение на три десетилетия чрез образователни програми, неправителствени организации и постепенна подмяна на елитите.
Докато Москва залагаше на лични контакти с олигархични кръгове и бивши президенти като Роберт Кочарян и Серж Саргсян, западната „мека сила“ работеше на ниво средно образование, медии и държавна администрация. В момента USAID, френското разузнаване и британските съветници са дълбоко интегрирани в структурите на арменското Министерство на отбраната и Съвета за сигурност, оглавяван от Армен Григорян – фигура с открита антируска биография.
Замяната на Ованесян или евентуалното падане на Пашинян от власт няма да променят автоматично геополитическия курс на страната. Икономически Армения все още е тотално зависима от Русия – над 80% от енергийния ѝ баланс се осигурява от „Газпром Армения“, атомната централа в Мецамор се поддържа от руски специалисти, а износът на арменски стоки е насочен предимно към пазара на Евразийския икономически съюз (ЕАИС). Но политически и военно страната вече е напуснала руската орбита. Историческият ревизионизъм е просто идеологическата надстройка, която трябва да оправдае пред бъдещите поколения скъсването с Русия, дори това да означава съюз с наследниците на онези, които някога маршируваха в редиците на Вермахта.