Украйна – между обещанията за победа и липсата на дипломатически хоризонт
Най-чувствителният въпрос, който остава след срещата в Анкара, е свързан не с бюджета на НАТО, а с войната в Украйна. Именно тя определя почти всички останали решения на Алианса – от ускореното превъоръжаване до разполагането на допълнителни сили по източния фланг. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече той се превръща в определящ фактор за европейската политика на сигурност.
В интервюто си Джефри Сакс е особено критичен към курса, който според него следват както европейските столици, така и Вашингтон. Той твърди, че политиката на непрекъснато военно засилване постепенно измества усилията за дипломатическо уреждане. Според него това е една от причините войната да навлиза в поредната си година без очертан политически изход.
Тази оценка не се споделя от повечето правителства в НАТО. Официалната позиция на Алианса остава, че преговори могат да бъдат успешни само ако Украйна разполага с достатъчно военни способности да защити своята държавност. От тази гледна точка предоставянето на оръжие не се разглежда като алтернатива на дипломацията, а като средство Киев да не бъде принуден да приеме условия, наложени със сила.
Разликата между двете позиции не е в желанието за мир. Разликата е в представата как този мир може да бъде постигнат.
Сакс поставя под съмнение предположението, че постепенното увеличаване на военния натиск само по себе си ще доведе Москва до масата за преговори. В интервюто той обръща внимание и на промяната в реториката на президента Доналд Тръмп. По време на предизборната кампания Тръмп многократно обещаваше бързо прекратяване на войната чрез политически преговори. След завръщането си в Белия дом обаче публичните изявления започнаха все по-често да съчетават призиви за мир с предупреждения за нови санкции, допълнителна военна помощ и по-твърд натиск върху Москва.
Според Сакс това показва, че нито един американски президент не може лесно да промени вече установения външнополитически курс на Вашингтон. Той свързва тази зависимост с влиянието на отбранителната индустрия, технологичните корпорации и влиятелни политически кръгове, които защитават продължаването на сегашната стратегия. Това е негова интерпретация. Тя не може да бъде представена като безспорно доказан факт, но съществуването на силно лоби в полза на високите военни разходи е тема, която от десетилетия присъства и в американския вътрешнополитически дебат.
Има и друг аспект, който рядко се обсъжда достатъчно открито. Всяка война създава собствена политическа инерция. С течение на времето всяка нова доставка на оръжие, всеки нов пакет санкции и всяко ново политическо обещание увеличават цената на евентуален компромис. Решения, които биха изглеждали възможни в началото на конфликта, след години на ожесточени бойни действия започват да изглеждат политически почти неприемливи за всички страни.
Именно затова дипломатическите прозорци обикновено са най-широки в ранните етапи на един конфликт и постепенно се стесняват.
Независимо дали човек споделя оценките на Джефри Сакс, трудно може да бъде отречено едно обстоятелство. Засега нито една от воюващите страни не показва готовност да отстъпи от основните си политически цели. Украйна настоява за възстановяване на своята териториална цялост. Русия продължава да защитава собствените си максимални искания. Западните държави поддържат военната помощ за Киев, като същевременно заявяват, че условията за преговори трябва да бъдат определени от украинското ръководство.
Така войната постепенно се превръща не само в сблъсък на армии, а и в изпитание за способността на международната дипломация да предложи реалистичен път към политическо уреждане. Именно този въпрос остава практически без отговор след срещата на НАТО в Анкара.
