Америка, Европа и кризата на стратегическото лидерство
Джефри Сакс отправя най-острата си критика не към НАТО като военен съюз, а към политическото лидерство на Запада. Според него проблемът не е липсата на ресурси, а липсата на държавници, които да могат да превърнат военната мощ в последователна външнополитическа стратегия. Независимо дали човек приема тази оценка, тя поставя един въпрос, който постепенно излиза извън рамките на академичните дискусии – кой днес определя стратегическия дневен ред на евроатлантическата общност?
След края на Студената война отговорът изглеждаше очевиден. Съединените щати разполагаха с икономическо, военно и политическо превъзходство, което практически не беше оспорвано. Европа приемаше американското лидерство като естествена основа на собствената си сигурност, а НАТО постепенно разширяваше зоната си на влияние. Светът тогава изглеждаше еднополюсен.
Днес международната среда е коренно различна. Китай се утвърди като глобална икономическа и технологична сила. Русия, независимо от огромната цена на войната, продължава да бъде фактор във военното равновесие. Индия, Турция, държавите от Персийския залив и БРИКС водят все по-самостоятелна политика. Все повече държави отказват автоматично да се присъединяват към западните санкционни режими или към външнополитическите инициативи на Вашингтон.
При такава среда лидерството вече не може да се основава единствено на военна мощ. То изисква способност да бъдат формулирани цели, около които съюзниците да изградят дългосрочен консенсус. Именно тук се появяват признаците на напрежение.
Администрацията на Доналд Тръмп продължава да настоява европейските държави да увеличават военните си разходи и да поемат по-голяма част от тежестта за собствената си сигурност. Европейските правителства на практика приемат тази логика, но същевременно са принудени да се справят с икономически растеж, който остава слаб, с високи енергийни разходи, бюджетни ограничения и нарастващо обществено недоволство.
Това поставя Европа в сложна позиция. От една страна, тя няма интерес да отслабва трансатлантическата връзка. От друга, все по-често се оказва в ситуация, при която изпълнява решения, чиито стратегически параметри се определят извън европейските столици.
Дебатът за така наречената европейска стратегическа автономия не е нов. За него говорят още от времето на Шарл дьо Гол, а през последното десетилетие той беше възроден от редица европейски лидери. Практическите резултати обаче остават ограничени. Войната в Украйна направи зависимостта на Европа от американските отбранителни способности още по-видима, особено в областта на разузнаването, противовъздушната отбрана, далекобойните оръжия и стратегическата логистика.
Именно затова думите на Сакс не трябва да бъдат възприемани само като критика към Доналд Тръмп. Те поставят по-широк въпрос – дали днешният модел на лидерство е способен да управлява едновременно няколко големи международни кризи, без те постепенно да започнат да се преплитат.
Украйна, Близкият изток, Индо-Тихоокеанският регион, отношенията с Китай, енергийната сигурност, технологичната конкуренция и кризата на международните институции вече не могат да бъдат разглеждани като отделни проблеми. Те влияят един на друг и изискват координирана стратегия, а не поредица от тактически реакции.
Тъкмо тук Сакс вижда най-големия риск. Според него западната политика все по-често реагира на събитията, вместо да ги изпреварва. Това е оценка, която може да бъде оспорена. Но е трудно да се отрече, че през последните години дневният ред на международната политика все по-често се определя от кризите, а не от предварително изградени политически инициативи.
Ако тази тенденция продължи, въпросът няма да бъде само колко силен е НАТО като военен съюз. Много по-важно ще стане дали западните демокрации ще успеят отново да формулират дългосрочна стратегия, която да съчетава сигурността с дипломацията, икономическата устойчивост и политическата предвидимост.
