Военните бюджети се превръщат в новата политика на НАТО
Най-видимият резултат от срещата в Анкара не беше нова стратегическа концепция, нито дипломатическа инициатива. Централното място заеха военните разходи. От години Вашингтон настоява европейските съюзници да поемат по-голяма част от финансовата тежест на колективната отбрана. След началото на войната в Украйна този натиск придоби съвсем различен мащаб и постепенно се превърна в основен критерий, по който се измерва политическата лоялност вътре в Алианса.
Зад цифрите обаче стоят много по-сложни процеси. Увеличаването на отбранителните бюджети означава нови производствени линии, дългосрочни договори с оръжейната индустрия, инвестиции в логистика, противовъздушна отбрана, разузнавателни системи, киберсигурност и космически способности. Това вече не е временна реакция на една война. Постепенно се оформя нов икономически модел, при който отбранителният сектор започва да заема все по-голямо място в развитието на западните икономики.
Именно тук Джефри Сакс поставя един от най-острите си въпроси. Според него войната вече не е само въпрос на сигурност, а и на икономически интереси. В интервюто си той говори за съчетание между военно-промишления сектор и големите технологични компании, които все по-активно участват в разработването на изкуствен интелект, автономни системи, сателитно разузнаване, обработка на огромни масиви от данни и цифрово управление на бойните действия. По негова оценка този съюз създава силен икономически стимул конфликтите да продължават, а не да бъдат прекратявани бързо.
Това е сериозно твърдение и не бива да се приема безкритично.
Безспорно е обаче, че през последните три години европейските държави подписаха многомилиардни договори за закупуване на американски изтребители, системи за противоракетна отбрана, боеприпаси и високотехнологично оборудване. Същевременно европейската отбранителна индустрия също започна ускорено да разширява производството си. Германия прие програма за модернизация на Бундесвера, Полша инвестира рекордни средства в превъоръжаване, а редица други държави промениха дългогодишната си политика на ограничени военни разходи.
Тези решения не могат да бъдат обяснени единствено с натиска от Вашингтон. За много европейски правителства руската инвазия в Украйна промени из основи представата за риска на континента. В този смисъл увеличаването на военните бюджети има собствена европейска логика.
Проблемът възниква другаде.
Колкото повече нарастват финансовите ангажименти, толкова по-трудно политическото ръководство на отделните държави ще може да обяснява на собствените си общества защо тези инвестиции трябва един ден да бъдат заменени с компромиси и преговори. Всяко ново увеличение на разходите създава очакване за твърдост, а не за отстъпки. Така политическото пространство за дипломация постепенно се стеснява.
Това изглежда логично, но има и още един проблем. Европейските икономики вече са изправени пред значителни бюджетни ограничения. Разходите за отбрана неизбежно влизат в конкуренция със средства за здравеопазване, образование, инфраструктура, социални системи и зелена трансформация. Засега повечето правителства успяват да защитят тези приоритети пред общественото мнение, позовавайки се на извънредната международна обстановка. Ако обаче конфликтът се превърне в дългосрочно състояние без видима перспектива за политическо решение, този обществен консенсус трудно ще остане непроменен.
Историята показва, че устойчивостта на един военен съюз не зависи само от броя на танковете, самолетите или ракетите. Тя зависи и от способността политическите лидери да убедят собствените си общества защо избраната стратегия е необходима, постижима и има ясно определена крайна цел.
Именно върху този въпрос Джефри Сакс насочва вниманието си. Не защото отрича необходимостта от сигурност, а защото предупреждава, че когато финансовата и военната логика започне да измества политическата, всяка следваща стъпка става по-трудна за промяна.
