Европа престана ли да бъде исторически субект?
В началото на XX век Европа е политическият, икономическият и културният център на света. Лондон, Париж, Берлин, Виена и Санкт Петербург определят международния баланс, европейските държави контролират огромни територии извън континента, а европейската индустрия, наука и финансов капитал задават посоката на глобалното развитие. Един век по-късно Европа остава сред най-богатите части на планетата, но богатството вече не означава автоматично способност да определя световния ред.
Разликата между богатство и политическа сила е съществена за разбирането на сегашното европейско положение. Геополитическият субект не е просто държава или общност, която разполага с ресурси. Той трябва да може да формулира собствен интерес, да определя дългосрочни цели, да мобилизира ресурсите си и да защитава решенията си при сблъсък с други центрове на сила. Европа притежава огромни ресурси, но все по-трудно ги превръща в единна политическа воля.
От световен център към защитен континент
Двете световни войни разрушават основите на старото европейско могъщество. След 1945 година Западна Европа изгражда своя икономически и социален модел под американския стратегически чадър, а източната половина на континента попада в съветската система. Европейските държави запазват суверенитета си, но ключовият въпрос за сигурността на континента вече се решава в рамките на противопоставянето между Вашингтон и Москва.
Западноевропейският модел се оказва изключително успешен. Американската гаранция за сигурност позволява повече ресурси да бъдат насочени към индустрия, инфраструктура и социална държава. Европейската интеграция превръща вековни противници в икономически партньори. Франция и Германия изграждат отношения, при които войната между тях постепенно става немислима. Европа постига исторически успех, но привиква към състояние, при което икономическата мощ не изисква пълна стратегическа самостоятелност.
Краят на Студената война създава възможност този модел да бъде променен. Европейският съюз се разширява, възниква общата валута, единният пазар придобива континентален мащаб, а икономическата тежест на обединена Европа изглежда достатъчна за превръщането ѝ в самостоятелен световен център. Институционалната интеграция обаче не е последвана от съпоставима интеграция на стратегическата сила. ЕС изгражда общи правила много по-успешно, отколкото обща геополитическа воля.
Европейската илюзия за света на правилата
След 1991 година голяма част от европейските елити приемат, че международната политика постепенно ще се отдалечава от класическата борба за мощ. Икономическата взаимозависимост, международните институции, търговията и правото трябва да ограничат значението на военната сила. Тази представа отразява успешния опит на самата европейска интеграция, но Европа превръща собствения си исторически опит в очакване за развитието на целия свят.
Другите големи сили не следват тази логика. Съединените щати запазват глобална военна инфраструктура и способността да използват икономическа, технологична и финансова мощ за стратегически цели. Китай съчетава интеграцията в световната икономика със силна държава и дългосрочно планиране. Русия възстановява силовата политика като основен инструмент за защита на възприеманите от нея национални интереси. Индия отказва да подчини външната си политика на един геополитически център. Турция, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и други средни сили използват многополюсната среда, за да разширяват пространството за собствено действие.
Европейският съюз запазва сериозна регулаторна мощ. Достъпът до огромния европейски пазар принуждава международните компании да се съобразяват с европейски стандарти. Тази способност има реална икономическа стойност, но не може да замени военната, технологичната, енергийната и дипломатическата автономия. Международната система отново поставя на преден план категории, които Европа смяташе, че постепенно губят значение — индустриален капацитет, енергийна сигурност, въоръжени сили, суровини, технологии и контрол върху стратегическата инфраструктура.
Богата Европа със стратегически дефицит
Европейският съюз е икономически гигант, но няма единен център, който да разполага с всички инструменти на класическата велика сила. Франция притежава ядрено оръжие, Германия разполага с огромен икономически потенциал, Полша изгражда значителни военни способности, Италия и Испания остават големи индустриални икономики. Националните ресурси обаче не образуват автоматично общоевропейска мощ.
Различията между европейските държави са особено видими при определянето на заплахите. За Полша и балтийските страни Русия е непосредственият стратегически проблем. За южните европейски държави миграцията, Средиземноморието и Северна Африка имат различна тежест. Франция традиционно защитава идеята за по-голяма европейска стратегическа автономия. Други държави виждат сигурността си преди всичко през НАТО и американското присъствие. Общата европейска политика постоянно трябва да съчетава интереси, които невинаги съвпадат.
Отношенията със Съединените щати показват най-ясно тази асиметрия. Трансатлантическият съюз е реален и за много европейски държави жизненоважен, но партньорите в него разполагат с различна степен на автономност. Вашингтон има единен политически център, глобални въоръжени сили, ядрена мощ, технологични корпорации, огромен финансов пазар и долара. ЕС разполага с огромна икономика, но решенията за външната политика и сигурността преминават през сложни национални и европейски механизми.
Зависимостта не изисква пряка принуда. Достатъчно е едната страна да предоставя стратегически ресурс, който другата не може лесно да замени. Докато значителна част от европейската сигурност зависи от американските военни способности, отношенията между Европа и САЩ неизбежно ще съдържат структурна асиметрия.
Украйна и цената на стратегическата зависимост
Войната в Украйна направи проблема видим в най-острата му форма. Русия започна пълномащабната военна операция през февруари 2022 година, а европейските държави реагираха с подкрепа за Киев, санкции срещу Москва, увеличаване на военните бюджети и радикална промяна на енергийните отношения с Русия. НАТО възстанови централното си значение за европейската сигурност, а ролята на САЩ на континента се засили.
Икономическите последици засегнаха Европа по различен начин от Съединените щати. Промяната на енергийните доставки постави под натиск енергоемки производства, а Германия се сблъска с необходимостта да преосмисля модел, изграден върху силна индустрия, експортни пазари и дългогодишен достъп до сравнително конкурентна енергия. Европейските компании едновременно трябва да се конкурират с американска икономика, разполагаща с по-благоприятни енергийни условия, и с китайска индустриална система, която увеличава технологичната си мощ.
Стратегическият въпрос не се свежда до това дали конкретно европейско решение е правилно или погрешно. По-съществено е доколко Европа разполага със способности сама да определя политическите си цели, средствата за тяхното постигане и цената, която обществата ѝ могат да понесат. Съюзникът може доброволно да избере същата политика като по-силния партньор. Субектността се проверява тогава, когато интересите им започнат да се различават.
Когато управлението измества политиката
Европейската интеграция създаде една от най-сложните институционални системи в света. Общият пазар изисква общи правила, а съюз от десетки държави не може да функционира без огромен административен и експертен апарат. През последните десетилетия обаче все повече решения с фундаментални обществени последствия се преместват от полето на политическия избор към полето на регулацията и експертното управление.
Енергетиката, бюджетната политика, миграцията, климатичният преход, технологичното регулиране и индустриалната политика съдържат технически компоненти, но са преди всичко избори за бъдещето. Те разпределят ресурси, създават печеливши и губещи обществени групи, променят начина на производство и могат да определят жизнеспособността на цели отрасли. Представянето им като преимуществено експертни въпроси стеснява пространството, в което гражданите могат да влияят върху посоката на политиката.
Оттук произлиза част от кризата на европейското представителство. В много общества се натрупва усещането, че изборите могат да сменят управляващите, без непременно да променят основния курс. Възходът на суверенистки, популистки и антисистемни партии не може да бъде обяснен единствено с пропаганда, икономическо недоволство или политически радикализъм. Част от техния успех идва от търсенето на механизъм, чрез който политическият избор отново да има осезаеми последици.
Европа още има силата. Въпросът е кой я превръща в политика
Да се обяви Европа за окончателно отпаднала от световната политика би било грубо преувеличение. Континентът разполага с капитал, индустриални традиции, университети, научен потенциал, инфраструктура, огромен пазар, дипломатически опит и културно влияние. Няма историческа неизбежност, която да обрича Европа на периферно положение.
Опасността е по-различна. Един континент може да остане богат и да губи политическа тежест. Може да има голям пазар, но да зависи от чужди цифрови платформи. Може да притежава индустрия, но да бъде зависим от външни енергийни източници, критични суровини и технологични вериги. Може да има армии, но да не разполага със самостоятелна архитектура на сигурността. Може да има избори и едновременно да нараства разстоянието между обществения вот и решенията, определящи дългосрочния модел на развитие.
Европейската криза на субектността не е история за внезапен упадък. Тя е постепенно разминаване между ресурсите, които Европа притежава, и способността сама да определя за какво да ги използва.
Над този проблем вече се издига още по-тежък. Политическата сила може да бъде възстановена, институциите могат да бъдат реформирани, индустриалната политика може да бъде променена. Демографските процеси се измерват в поколения и трудно могат да бъдат обърнати за един политически мандат.
Европа трябва да решава въпроса за своята субектност в момент, когато постепенно намалява самата човешка основа, върху която тази субектност може да бъде изградена.
Демографската зима: когато бъдещето физически намалява
Демографската криза е най-бавният и едновременно най-трудно обратимият процес, който променя Европа. Икономическата рецесия може да приключи за няколко години. Една индустрия може да бъде възстановена с инвестиции и подходяща политика. Военният потенциал може да бъде увеличен. Демографските загуби се натрупват десетилетия и променят самата човешка структура на обществото. Нероденото поколение не може да бъде създадено двадесет години по-късно с решение на правителство или европейска институция.
В по-голямата част от Европа раждаемостта отдавна е под равнището, необходимо за естественото възпроизводство на населението. Процесът има различна интензивност в отделните държави, но общата посока е ясна: европейските общества застаряват, делът на младите поколения намалява, средната възраст се увеличава, а все по-малка икономически активна част от населението трябва да поддържа все по-голяма система от пенсии, здравеопазване и социални услуги.
Демографията е част от геополитическата сила
Населението не е просто статистическа величина. Зад всяка демографска таблица стоят бъдещи работници, инженери, лекари, учени, предприемачи, войници, данъкоплатци и родители. Държава с намаляващо и застаряващо население може дълго да остане богата, но постепенно губи част от човешката база, необходима за поддържане на това богатство.
Европейската икономика ще трябва да финансира все по-скъпи социални системи в момент, когато относителният дял на работещото население се свива. Производителността и автоматизацията могат да компенсират част от този недостиг, но не могат да премахнат политическите последствия от промененото съотношение между поколенията. Все по-голяма част от публичните ресурси ще бъде необходима за поддържане на вече съществуващото общество, а това неизбежно ограничава средствата за инвестиции, образование, отбрана, инфраструктура и технологично развитие.
Застаряването променя и политическата психология. Общество, в което голяма част от населението е съсредоточена върху запазването на вече постигнатото жизнено равнище, има различна склонност към риск от младо общество, което очаква бъдещо развитие. Европа може постепенно да се превърне в континент, който притежава огромно натрупано богатство, но все по-голяма част от политическата му енергия се насочва към неговото съхраняване.
Европейската демографска криза няма една причина
Би било удобно ниската раждаемост да бъде обяснена с една политика, една идеология или промяна в семейните ценности. Подобно обяснение не издържа на сериозен анализ. Демографският спад е резултат от съчетание на икономически, културни и социални промени, развивали се в продължение на десетилетия.
Създаването на семейство се измества към по-късна възраст. Жилищата в големите градове стават трудно достъпни за младите. Образованието продължава по-дълго. Пазарът на труда изисква продължителна професионална мобилност. Несигурността на доходите и трудността да се съчетаят кариера и родителство влияят върху решенията за деца. Индивидуализацията на европейските общества променя представите за личен успех, семейство и житейска реализация.
Богатството само по себе си не решава проблема. Някои от най-развитите европейски общества също имат много ниска раждаемост. Социалните трансфери могат да намалят финансовата тежест върху семействата, но рядко са достатъчни, когато цялата среда прави родителството трудно съвместимо с начина на живот, жилищния модел и професионалните очаквания.
Демографската политика затова не може да бъде сведена до еднократни помощи за новородено дете. Тя изисква жилищна политика, сигурност на доходите, достъпни детски услуги, трудова среда, позволяваща съчетаване на семейство и професия, и култура, в която създаването на семейство не се превръща в икономическо наказание.
Миграцията решава един проблем и създава други
Недостигът на работна сила превърна миграцията в структурна необходимост за редица европейски икономики. Без чуждестранни работници някои отрасли вече трудно биха функционирали. Здравеопазване, строителство, транспорт, земеделие, социални грижи, услуги и част от индустрията зависят в различна степен от хора, родени извън страната, в която работят.
Миграцията може да забави намаляването на населението и да увеличи броя на работещите. Тя не отменя демографската криза. Когато едно общество трайно не възпроизвежда собственото си население и компенсира разликата главно чрез постоянен външен приток, демографският въпрос постепенно придобива социално, културно и политическо измерение.
Интеграцията зависи от образование, заетост, език, социална мобилност, мащаба и скоростта на миграционните потоци. При успешно включване мигрантите могат да станат органична част от обществото и да допринасят за икономическата му устойчивост. При концентрация в затворени общности, трайна безработица, образователно изоставане и културна изолация се създават паралелни социални пространства, между които доверието постепенно намалява.
Европейската миграционна дискусия дълго беше притисната между две идеологически крайности. Едната отказваше да признае реалните икономически и демографски потребности от миграция. Другата третираше всяко поставяне на въпроси за граници, интеграционен капацитет и социална кохезия като подозрително. И двете позиции пречеха на рационалната политика.
Демографският въпрос е и въпрос за приемствеността
Всяко европейско общество се променя. Никоя национална култура не е застинала историческа конструкция. Европейската история е изпълнена с миграции, смесване на населения, променящи се граници и културни влияния. Съвременните общества също неизбежно ще бъдат различни от обществата преди половин век.
Мащабът и скоростта на промяната обаче имат значение. Политическата общност не се поддържа единствено чрез паспорт и административен статут. Тя се нуждае от достатъчно широко споделяне на език, правила, историческа памет, институционално доверие и представи за допустимо обществено поведение. Когато тези връзки отслабват, държавата може да продължи административно да функционира, но обществото става по-фрагментирано.
Европейската идентичност също не може да бъде сведена до набор от универсални правни принципи. Демокрацията, правата на човека и върховенството на закона са основополагащи достижения, но европейската цивилизация е и историческа памет, литература, философия, религиозни традиции, светска култура, национални езици и конкретни обществени навици. Ако Европа се възприема единствено като икономическо и правно пространство, въпросът кой ще населява това пространство постепенно изглежда маловажен. Ако Европа се разбира и като историческа цивилизация, приемствеността между поколенията придобива друго значение.
Източна Европа плаща двойна демографска цена
Демографският проблем е особено тежък за източната част на Европейския съюз. Ниската раждаемост там се съчетава с продължителна емиграция към по-богатите западни държави. Свободното движение е едно от големите достижения на европейската интеграция за отделния гражданин, но неговите последици не са еднакви за всички общества.
Когато лекар, инженер или млад специалист напусне по-бедна държава членка, той подобрява собствените си възможности и запълва дефицит на труд в по-богата европейска икономика. Страната, която го е отгледала и образовала, губи част от най-мобилното си население и инвестицията, направена в неговото образование. При достатъчно голям мащаб този процес прехвърля човешки капитал от периферията към центъра на ЕС.
България, Румъния, Хърватия, балтийските държави и други общества преживяха през последните десетилетия комбинация от ниска раждаемост, застаряване и външна миграция. Икономическото сближаване постепенно намалява част от причините за емиграцията, но демографската структура вече носи последствията от дългогодишното изтичане на млади поколения.
Тази вътрешноевропейска асиметрия рядко се разглежда като въпрос на стратегическа устойчивост. Общият пазар оптимизира движението на труда според икономическото търсене, но националните общества понасят различна цена от тази оптимизация.
Континентът, който остарява в свят на демографско неравновесие
Демографската тежест на Европа в света продължава да намалява. Това не означава автоматично политически упадък — малки държави могат да бъдат изключително богати, технологично развити и влиятелни. За континент, който претендира да бъде един от големите центрове на бъдещата международна система, мащабът все пак има значение.
Съединените щати също застаряват, но дълго време компенсират част от демографските си слабости чрез миграция и способност да привличат човешки капитал от целия свят. Индия разполага с огромно младо население. Африка ще увеличава своя относителен демографски дял и ще оказва все по-силен миграционен, икономически и политически натиск върху непосредствено разположената на север Европа. Китай вече се сблъсква със собствен тежък демографски проблем, което показва, че кризата на раждаемостта не е уникално европейско явление.
Европейската особеност е съчетанието между демографско свиване, висока цена на социалния модел, недостатъчна стратегическа автономия и необходимост от огромни инвестиции в нови технологии, отбрана и индустриална трансформация. Всеки от тези проблеми изисква ресурси. Застаряващото население постепенно увеличава конкуренцията за тях.
Европа няма да изчезне демографски. Подобна формулировка би била безсмислена. Рискът е континентът да стане по-малък като относителен дял от човечеството, по-възрастен, по-зависим от външна работна сила и по-предпазлив в използването на ресурсите си в момент, когато международната система става по-конкурентна.
Демографската криза не предопределя европейското бъдеще. Тя стеснява пространството, в което могат да бъдат допускани политически грешки.
Европа вече няма демографския резерв, който позволява десетилетия погрешна политика да бъдат компенсирани лесно от следващото поколение.
Европа между кризата на елитите и загубата на суверенитет
Кризата на европейските елити трудно може да бъде обяснена с личните качества на отделни лидери. Европа не е останала без образовани политици, професионални дипломати, икономисти или администратори. Проблемът е в начина, по който политическата система подбира хората, които достигат до върха, и в средата, която определя допустимите решения. Съвременният европейски политик все по-често се издига чрез партийни апарати, национални администрации и европейски институции, в които способността за адаптация към установения консенсус носи по-малък риск от опита той да бъде променен.
Следвоенна Европа познава лидери, формирани от война, национални катастрофи, идеологически сблъсъци и необходимостта държавите им да бъдат изграждани отново. Дьо Гол мисли Франция в исторически категории. Аденауер трябва да върне Германия в политическа Европа след националната катастрофа. По-късните поколения наследяват вече построени институции и общества с висока степен на стабилност. Политическата задача постепенно се променя от създаване на ред към управление на реда.
Когато системата започва да подбира управители
Продължителната стабилност променя характера на елита. Големият политически риск изглежда все по-малко необходим, компромисът се превръща в основно професионално качество, а стратегическите конфликти се превеждат на езика на процедурите. Политикът започва да прилича на мениджър на сложна институционална система.
Този тип управление работи сравнително добре, докато външната среда е стабилна. Той става проблематичен, когато самата международна система започне да се променя. Управлението на установения ред и създаването на нов ред изискват различни политически способности. Европа навлезе в период на геополитически конфликти, технологична конкуренция и индустриално преразпределение с политическа култура, изградена през десетилетията на относителна предвидимост.
Обвинението, че европейските елити съзнателно действат срещу собствените си общества, опростява този процес. Много по-сериозен е въпросът дали самата институционална система може да произвежда решения, които са рационални вътре в нейната логика, но се оказват неблагоприятни за обществото в дългосрочен план. Политикът може добросъвестно да следва правилата, международните ангажименти и господстващите експертни представи и въпреки това резултатът да бъде загуба на индустриален капацитет, социално напрежение или ограничаване на стратегическата свобода.
Европейският парадокс на суверенитета
Европейската интеграция възниква и като опит да бъде преодоляна слабостта на отделната европейска държава в един свят на континентални сили. Франция, Германия или Италия трудно могат самостоятелно да разполагат с икономическата и политическата тежест на САЩ или Китай. Обединяването на европейските ресурси би трябвало да увеличи способността на континента да защитава интересите си.
Националният суверенитет постепенно беше ограничаван в редица области, но на негово място не възникна завършен европейски суверенитет. Брюксел получи огромна регулаторна власт, без да придобие всички инструменти на държавата. Националните правителства запазиха ключови правомощия, но част от решенията им вече зависят от общи правила, които не могат едностранно да променят.
Получава се конструкция, в която властта е реална, а политическата отговорност често е размита. Националното правителство може да обясни непопулярно решение с европейските изисквания. Европейските институции могат да посочат, че правилата са одобрени от държавите членки. Гражданинът вижда последствията, но трудно определя политическия център, който носи пълната отговорност за тях.
Този модел не е непременно недемократичен. Европейските институции произтичат от договори между демократични държави, Европейският парламент се избира пряко, а националните правителства участват в европейското законодателство. Проблемът е разстоянието между демократичния избор и възможността чрез него да бъде променена цялостната посока на политиката.
Интеграция без обща политическа нация
Съединените щати могат да преразпределят огромни ресурси между отделните щати, защото зад федералната държава съществува американска политическа нация. Китай може да концентрира ресурси чрез силно централизирана държава. Европейският съюз трябва да управлява общи политики между общества с различна историческа памет, икономически модели, стратегически страхове и национални интереси.
Европейците могат едновременно да се чувстват европейци и германци, французи, италианци, поляци или българи. Европейската идентичност обаче все още не е достигнала степен, при която политическите конфликти между държавите да загубят националното си значение. Това поставя естествена граница пред централизацията.
Опитът тази граница да бъде преодоляна предимно чрез институционално задълбочаване носи риск. Колкото повече правомощия се прехвърлят към общоевропейско равнище без съответстващо усещане за политическа общност, толкова по-силен може да стане конфликтът между ефективността на центъра и легитимността на решенията му.
Контролът не е равнозначен на сила
Европейският съюз постепенно увеличава способността си да регулира поведението на държави, компании и граждани. Това може да бъде необходимо за функционирането на общия пазар и за защитата на обществени интереси. Въпросът е дали нарастващата вътрешна регулаторна мощ се превръща в съпоставима външна мощ.
Европа може да поставя все по-подробни изисквания пред собствената си индустрия и едновременно да губи пазарни позиции спрямо конкуренти, работещи при различни условия. Може да създава правила за цифровия свят, докато водещите цифрови платформи са създадени другаде. Може да определя амбициозни цели за технологичен преход, докато част от производствените вериги за този преход се намират извън Европа.
Регулацията се превръща в проблем, когато способността да управляваш собственото си пространство започне да се възприема като заместител на способността да влияеш върху външния свят.
Европейският избор
Възстановяването на европейската субектност не изисква разрушаване на Европейския съюз. Раздробяването на континента на множество средни и малки държави би направило повечето от тях още по-зависими от големите световни центрове. Необходима е промяна в предназначението на интеграцията — от система, концентрирана преимуществено върху регулирането на вътрешното пространство, към система, способна да увеличава външната сила на европейските общества.
Това предполага възстановяване на индустриалната конкурентоспособност, технологични инвестиции, по-голяма способност за самостоятелна отбрана, защита на критичната инфраструктура и по-ясно определяне на европейските интереси в отношенията със САЩ, Китай, Русия и останалия свят. Стратегическата автономия не означава разрив със съюзниците. Тя означава способност съюзите да бъдат избор, а не единствената възможност.
Европейският съюз ще трябва да намери и нов баланс между общата сила и националната демокрация. Централизацията има политически смисъл там, където действително увеличава способността на европейците да действат в света. Тя губи смисъл, когато произвежда повече контрол върху държавите и обществата, без да увеличава тяхната обща стратегическа мощ.
Европа разполага с ресурси да остане един от големите центрове на XXI век. Липсва гаранция, че ще ги превърне в сила. Демографията намалява времето за грешки, международната конкуренция увеличава цената им, а сегашният модел на политическо управление трудно произвежда решения с хоризонт от няколко десетилетия.
Континентът е достигнал до избор, който не може да бъде решен с поредната директива или институционална реформа. Европа трябва отново да определи какво иска да бъде в света и каква цена е готова да плати за правото сама да определя бъдещето си.
Може ли Европа отново да стане Европа?
Европа не е обречена на изчезване от световната политика. Тя не е беден континент, не е лишена от технологии, образование, капитал или институции. Разполага с огромен пазар, индустриална традиция, научни центрове, инфраструктура и културно наследство, което продължава да има световно влияние. Нейната криза е по-трудна за разпознаване, защото се развива не като внезапен срив, а като постепенно отслабване на способността натрупаното богатство да бъде превръщано в политическа воля и стратегическа сила.
Демографското свиване ограничава човешкия резерв на континента. Застаряването увеличава цената на социалната стабилност. Миграцията компенсира част от недостига на работна сила, но поставя въпроси за интеграцията и обществената кохезия. Институционалният модел произвежда ефективни администратори много по-лесно, отколкото държавници, способни да оспорят установената посока. Европейската интеграция концентрира значителна власт, без да е създала завършен политически суверенитет, способен да превърне тази власт в самостоятелно глобално действие.
Най-голямата опасност не е Европа да стане бедна. Тя може още дълго да остане едно от най-благоприятните места за живот на планетата и едновременно да губи способността да определя условията, при които това благосъстояние ще бъде запазено. Историята познава общества, които остават културно блестящи и материално богати дълго след като центърът на световната сила се е преместил другаде.
Възстановяването на европейската субектност няма да стане чрез връщане към XIX век, разрушаване на Европейския съюз или опит всяка национална държава сама да се състезава със сили от мащаба на САЩ и Китай. Европа се нуждае от интеграция, която произвежда сила навън, а не само правила навътре; от национални демокрации, които запазват политическата си жизненост; от индустриална политика, която разглежда производството като стратегически ресурс; от технологична политика, която създава европейски способности, вместо само да регулира чуждите; от отношения със Съединените щати, основани върху съюзничество, но позволяващи самостоятелно определяне на европейския интерес.
Демографското възстановяване изисква още по-дълъг хоризонт. Общество, което иска да има бъдеще, трябва да направи възможно младите хора да създават семейства, без родителството да означава загуба на социална сигурност, жилищна перспектива и професионално развитие. Миграцията може да бъде част от решението, но не може да замести способността на европейските общества да възпроизвеждат собствената си демографска основа и да интегрират новите граждани в устойчива политическа и културна общност.
Европейската криза е в крайна сметка криза на хоризонта. Управлението работи с бюджети, мандати, директиви и изборни цикли. Цивилизациите живеят в поколения. Между тези две времена се е отворила опасна пропаст.
Европа ще остане на картата. Въпросът е какво ще означава името ѝ след тридесет или петдесет години — самостоятелен център на сила и култура, способен да разговаря със САЩ, Китай, Индия и останалия свят със собствен глас, или богато и добре управлявано пространство, чиито стратегически граници се определят от решения, технологии, ресурси и сили, намиращи се извън него.
За първи път от много столетия европейците трябва да свикнат с мисълта, че централното място на Европа в историята не е природен закон. То е било създадено от поколения, които са произвеждали идеи, държави, наука, индустрия и политическа мощ.
Ако Европа иска отново да бъде субект на историята, ще трябва отново да започне да произвежда бъдеще.
