По интервю на Katie Halper с Джон Миършаймър и Янис Варуфакис. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: д-р Румен Петков
Защо спорът за Китай вече определя бъдещето на световната политика?
Дебатът между Джон Миършаймър и Янис Варуфакис не е поредният академичен спор за международните отношения. Той показва колко различно могат да бъдат обяснени едни и същи процеси, когато се гледат през различни школи на политическата теория и икономиката. Единият вижда почти неизбежна конфронтация между старата и новата велика сила. Другият допуска, че Китай може да се развие по различен исторически път и да не повтори модела на британската или американската хегемония. И двете позиции стъпват върху реални процеси. И двете оставят въпроси без окончателен отговор.
През последните двадесет години спорът за Китай постепенно престана да бъде спор за икономически растеж. Днес вече става дума за технологично лидерство, контрол върху финансовите потоци, производството на полупроводници, развитието на изкуствения интелект, морските комуникации и политическото влияние върху десетки държави. Затова разговорът между двамата анализатори заслужава внимание, защото очертава различните възможни сценарии пред световната система.
Може ли Китай да се превърне в първа световна сила без война със САЩ?
В основата на дебата между Джон Миършаймър и Янис Варуфакис стои един въпрос, който определя международната политика вече повече от десетилетие. Не дали Китай ще продължи да расте. Това почти никой сериозен анализатор вече не оспорва. Спорът е дали този възход може да се случи без голям военнополитически сблъсък със Съединените щати. Отговорите на двамата участници са различни, но и двамата приемат една изходна позиция – Китай вече е фактор, който променя баланса на силите в света.
Миършаймър разглежда процеса през своята теория за офанзивния реализъм. Според тази логика великите сили не могат спокойно да приемат появата на равностоен конкурент. Ако една държава натрупа достатъчно икономическа мощ, тя неизбежно започва да я превръща във военно и политическо влияние. Оттук следва и следващата стъпка – досегашният хегемон се стреми да ограничи новия претендент, преди той окончателно да промени съотношението на силите. В този смисъл, по оценката на Миършаймър, напрежението между Вашингтон и Пекин не е резултат от отделна криза около Тайван или Южнокитайско море. То е следствие от самата промяна в глобалното разпределение на мощта.
Варуфакис тръгва по съвсем различен път. Според него Китай не повтаря историческия модел на Британската империя или на Съединените щати. Той твърди, че китайската икономика функционира чрез особено съчетание между държавно стратегическо планиране и силна пазарна конкуренция. По негова оценка това позволява на Пекин да поддържа високи темпове на развитие, без да бъде принуден да търси външна експанзия чрез военна сила, както според него са правили други велики сили в миналото. Това е интерпретация на автора, но тя е важна, защото показва различен прочит на китайския модел.
Но дори Китай действително да няма намерение да изгражда класическа глобална империя, това не означава, че останалите държави ще възприемат неговото нарастващо влияние по същия начин. Международната политика не се определя единствено от намеренията. Тя се определя и от възприятията. Ако американските институции приемат, че икономическото и технологичното превъзходство на САЩ постепенно отслабва, реакцията почти неизбежно ще бъде политика на ограничаване. През последните години вече се наблюдават подобни процеси – ограничения върху износа на високотехнологични чипове, санкции срещу отделни китайски компании, ограничения за инвестиции в чувствителни отрасли и ускорено преместване на производствени вериги към други държави.
Тази тенденция започна далеч преди последните президентски администрации във Вашингтон. Разликата е, че днес вече обхваща почти целия политически спектър в Съединените щати.
Любопитното в разговора между Миършаймър и Варуфакис е, че спорът им практически не е за икономическите показатели. И двамата признават огромния технологичен напредък на Китай. И двамата приемат, че китайската икономика вече създава технологии, които могат да променят световния баланс. Различават се единствено в извода какво следва от това. За Миършаймър подобно развитие увеличава вероятността от стратегическа конфронтация. За Варуфакис съществува възможност този процес да бъде управляван без повторение на старите имперски модели.
Историята дава аргументи и на двете страни. Възходът на Германия в края на XIX век действително довежда до преразпределение на силите в Европа и впоследствие до световен конфликт. Но има и различни примери. Икономическият възход на Япония през втората половина на XX век не прераства във военно съперничество със Съединените щати, защото се развива в рамките на американската система за сигурност. Китай се намира в съвсем различна ситуация. Той не е съюзник на Вашингтон, а стратегически конкурент. Тук сравнението започва да се разминава.
Остава и един въпрос, който нито един от двамата участници не може да затвори окончателно. Възможно ли е държава с икономиката, индустриалния капацитет и технологичните амбиции на Китай да достигне първото място в света, без това да промени радикално цялата архитектура на международните отношения? Засега никой няма убедителен отговор. И вероятно затова спорът продължава да бъде толкова важен.
Тайван, морските маршрути и сигурността – къде започва истинският конфликт?
Ако човек слуша само публичните изявления на Вашингтон и Пекин, лесно може да остане с впечатлението, че цялото напрежение между двете държави се свежда до Тайван. Дебатът между Джон Миършаймър и Янис Варуфакис показва, че това е твърде опростена картина. Тайван е най-видимата точка на противопоставяне, но далеч не е неговият източник. Истинският спор започва много по-дълбоко – от въпроса кой ще контролира стратегическото пространство на Източна Азия през следващите десетилетия.
Миършаймър насочва вниманието към поведението на Китай в непосредственото му географско обкръжение. По негова оценка не могат да бъдат разглеждани отделно Тайван, Източнокитайско море и Южнокитайско море. Те представляват части от една обща стратегическа среда, в която Пекин постепенно увеличава военното си присъствие. От тази гледна точка съседните държави имат основания да възприемат Китай като потенциално предизвикателство за собствената си сигурност. Това е оценка на Миършаймър, която отразява неговата реалистична школа в международните отношения.
Варуфакис не отрича, че Китай разширява военните си възможности. Той обаче предлага различно обяснение. Според него Пекин реагира преди всичко на американската система от военни съюзи и бази около китайските брегове. По негова оценка, китайската стратегия е насочена към ограничаване на външния военен натиск, а не към изграждане на глобална експанзионистична политика.
През Южнокитайско море преминава значителна част от световната морска търговия. През Малакския проток ежегодно се транспортират огромни количества енергоносители и промишлени суровини към китайската икономика. За Пекин това не е абстрактен геополитически въпрос, а проблем на националната сигурност. Китайската индустрия зависи от непрекъснатия достъп до тези морски комуникации. Всяко сериозно прекъсване би имало непосредствени икономически последици.
Оттук започва и другата логика. Съединените щати от десетилетия поддържат военно присъствие по основните морски направления в Тихия океан. Япония, Южна Корея, Филипините, Гуам, Австралия – това не са случайно разположени съюзници. Те формират система за контрол върху ключовите морски маршрути в региона. Американските администрации определят тази архитектура като гаранция за свободата на корабоплаването. Китайските официални позиции често я представят като механизъм за стратегическо сдържане. Двете интерпретации съществуват едновременно и взаимно се изключват.
Тайван придобива вече съвсем различно значение. Островът не е важен само заради политическия спор между Пекин и Тайпе. Географското му положение позволява контрол върху част от т.нар. първа островна верига – линията, която свързва Япония, Тайван и Филипините. Затова около Тайван се концентрират толкова големи военноморски и военновъздушни сили, защото влияе върху стратегическия баланс в западната част на Тихия океан.
Интересното е, че дори в самия дебат Миършаймър почти не говори за Тайван като самостоятелен проблем. За него островът е елемент от по-широката картина на силовото съперничество. Варуфакис също не поставя Тайван в центъра на разговора. Неговото внимание е насочено към икономическите зависимости, които според него правят голяма война нерационална. Това не означава, че такава война е невъзможна, а че икономическата цена би била изключително висока и за двете страни.
И тук възниква едно противоречие. Колкото повече Китай укрепва военноморските си способности, толкова повече Вашингтон говори за необходимост от възпиране. Колкото повече Съединените щати разширяват военното си присъствие в региона, толкова по-настойчиво Пекин заявява, че е обкръжен. В подобна среда дори ограничен инцидент може бързо да прерасне в политическа криза. Историята познава достатъчно подобни случаи.
Следователно въпросът не е дали Тайван е причината за конфликта. По-скоро Тайван се превръща в мястото, където се пресичат икономическите интереси, военните стратегии и взаимното недоверие между двете най-големи сили в света.
Изкуственият интелект, технологиите и доларът – новият фронт на глобалното съперничество
В определен момент разговорът между Джон Миършаймър и Янис Варуфакис напуска традиционните теми за самолетоносачи, ракети и военни бюджети. Двамата насочват вниманието към нещо, което до преди десетина години почти отсъстваше от геополитическите анализи – технологиите. Тук спорът придобива най-съвременното си измерение, защото икономическата и военната мощ все повече зависят от способността на една държава да създава сложни технологии, да обработва огромни масиви данни и да контролира дигиталната инфраструктура.
Миършаймър приема тезата на Варуфакис, че технологичното съревнование вече е съществена част от сигурността. По негова оценка развитието на високите технологии определя бъдещото съотношение на силите между великите държави. Ако Китай успее да изпревари Съединените щати в критични направления като полупроводниците, изкуствения интелект, квантовите изчисления или комуникационните системи, това неизбежно ще има отражение и върху военния баланс. Тук двамата участници практически не спорят. Различават се единствено в политическите изводи, които правят от тази тенденция.
Последните няколко години показаха колко сериозно Вашингтон възприема този риск. Американските ограничения върху износа на най-модерните полупроводници, санкциите срещу отделни китайски технологични компании, натискът върху съюзници като Нидерландия и Япония да ограничат доставките на специализирано оборудване за производство на чипове – всичко това трудно може да бъде обяснено единствено с търговска конкуренция. Залогът вече е технологичното лидерство през следващите десетилетия.
Варуфакис обаче прави още една крачка. Според него истинската промяна не е само в изкуствения интелект. Тя е в начина, по който технологиите започват да изграждат нови икономически системи. В дебата той обръща внимание на китайските разплащателни технологии, на развитието на блокчейн решения и на инициативи, които според него могат постепенно да намалят зависимостта от традиционната финансова инфраструктура, доминирана от Запада. Това е негова оценка. Реалният мащаб и бъдещото влияние на подобни системи остават предмет на сериозни дискусии.
Тук разговорът достига до най-чувствителната тема. Доларът. Варуфакис твърди, че ако международната финансова система постепенно започне да използва алтернативни механизми за разплащане, американското глобално влияние неизбежно ще отслабне. Това не означава автоматичен край на доларовата система. Доларът продължава да бъде основната резервна валута, а американските финансови пазари остават най-дълбоките и най-ликвидните в света. Но през последните години действително се наблюдават процеси на диверсификация – разширяване на двустранните разплащания в национални валути, развитие на нови платежни инфраструктури и опити за намаляване на зависимостта от традиционните международни механизми.
Тези процеси не бива да се преувеличават. Но не бива и да се подценяват. Особено когато се разглеждат заедно с технологичната конкуренция.
Любопитна е и друга тема, която Варуфакис повдига в края на разговора. Той прави разграничение между различните модели на използване на изкуствения интелект. По негова оценка американските технологични корпорации насочват значителна част от развитието на AI към потребителски услуги, дигитални платформи и корпоративни модели на печалба. За Китай той твърди, че акцентът е поставен по-силно върху индустрията, автоматизацията, логистиката и производството. Това е интерпретация на автора, но тя поставя важен въпрос – дали различните икономически модели водят и до различни технологични стратегии.
Още по-спорна е частта от разговора, в която Варуфакис разказва за използването на данни, събрани в условията на военни конфликти, за обучение на алгоритми за изкуствен интелект. Той представя личен разговор с инженер, свързан с технологична компания, и прави сериозни изводи за развитието на подобни практики.
Независимо, че тази част може да е спорна, една тенденция трудно може да бъде оспорена. През XXI век съревнованието между великите сили постепенно се измества от заводите към лабораториите, от суровините към алгоритмите, от количеството произведена стомана към способността да се разработват нови поколения технологии. Това не отменя значението на военната сила. По-скоро я поставя върху нова икономическа основа.
Тук вероятно се намира най-силната обща точка между Миършаймър и Варуфакис. И двамата приемат, че бъдещият световен баланс ще бъде определян не толкова от броя на дивизиите, колкото от способността една държава да контролира знанието, технологиите и финансовите инструменти, които ги превръщат в политическо влияние.
Китайският модел срещу либералния капитализъм – коя система има по-голяма устойчивост?
В дебата между Джон Миършаймър и Янис Варуфакис има една тема, която остава леко встрани от вниманието, но всъщност обяснява голяма част от останалите различия. Това е спорът за самия икономически модел на Китай. Не за размера на брутния вътрешен продукт, не за броя на заводите и не за темповете на растеж. А за начина, по който функционира китайската държава и дали този модел може да бъде по-устойчив от западния либерален капитализъм.
Варуфакис защитава тезата, че западните анализи често представят развитието на Китай през остарели категории – или пазар, или държава; или свободна конкуренция, или централизирано планиране. Според него китайската икономика не се вписва в тази схема. По негова оценка държавата определя стратегическите направления на развитие, контролира големите инфраструктурни проекти и финансовите потоци, но едновременно с това допуска висока конкуренция между компаниите в множество отрасли. Тази комбинация според него стои зад устойчивия растеж през последните десетилетия.
Критиците на Китай обаче изтъкват друга страна на картината. Държавната намеса носи предимства, когато трябва бързо да бъдат мобилизирани ресурси за големи проекти. Същевременно тя създава риск от неправилно разпределение на капитала, натрупване на дългове, ограничаване на частната инициатива и политическа зависимост на бизнеса. Проблемите в китайския строителен сектор, кризата около големи предприемачески групи и трудностите на местните власти показват, че и тази система има своите слабости. Нито един сериозен икономически анализ не ги отрича.
Спорът вече не е между капитализъм и социализъм в класическия смисъл на думата. Китай трудно може да бъде определен с традиционните понятия. Частната собственост съществува. Пазарна конкуренция съществува. Огромни корпорации работят за печалба. Но в същото време стратегическите решения остават силно зависими от държавната политика и дългосрочното планиране.
Тази особеност обърква много западни анализатори. Десетилетия наред преобладаваше убеждението, че икономическото развитие неизбежно ще доведе до политическа либерализация. Китай се оказа изключението, което постави под съмнение самата теория. Икономиката продължи да расте, жизненият стандарт се повиши многократно, технологичният сектор се разшири, без политическата система да се доближи до западните либерални модели.
Това изглежда като опровержение на старите прогнози. Но само до известна степен. Защото остава открит въпросът дали този модел ще бъде също толкова ефективен в условията на по-бавен растеж, застаряващо население и все по-силно външно технологично ограничаване. През следващите десетина години ще стане ясно дали китайската система притежава същата устойчивост, каквато демонстрираше в периода на бързата индустриализация.
Миършаймър почти не навлиза в тези икономически подробности. Неговият интерес е насочен към крайния резултат. Ако Китай продължи да увеличава икономическата си мощ, независимо по какъв модел, той неизбежно ще разширява и политическото си влияние. В този смисъл за него въпросът не е коя система е по-справедлива или по-ефективна, а коя ще произведе повече национална мощ. Тук икономиката се превръща в инструмент на геополитиката.
След края на Студената война Западът дълго време смяташе либералния модел за практически безалтернативен. Днес подобна увереност вече не се забелязва. Китай предлага различен подход към икономическото развитие. Индия развива собствен модел. Държавите от Персийския залив също търсят специфични комбинации между държавно управление и пазарни механизми. Светът постепенно се отдалечава от универсалните рецепти.
Това не означава, че китайският модел непременно ще се наложи като нов световен стандарт. Не означава и обратното. По-скоро показва, че международната система навлиза в период, в който различните модели ще съществуват едновременно и ще се конкурират не само икономически, но и технологично, финансово и политически. Тази конкуренция вероятно ще определя международните отношения през следващите десетилетия повече, отколкото традиционните идеологически противопоставяния.
Светът няма да бъде нито американски, нито китайски – той ще бъде много по-нестабилен
Дебатът между Джон Миършаймър и Янис Варуфакис няма победител. И вероятно точно това го прави толкова ценен. Единият разглежда международната политика през призмата на силовото равновесие и предупреждава, че възходът на нова велика сила почти неизбежно води до конфронтация със старата. Другият вижда възможност Китай да предложи различен модел на развитие, при който икономическата взаимозависимост и държавното планиране могат да ограничат логиката на военния сблъсък. Двете позиции не се изключват напълно. По-скоро описват различни страни на една и съща действителност.
Има обаче още един въпрос, който остава извън самия разговор. В продължение на повече от тридесет години след края на Студената война международната система беше организирана около американското икономическо, военно и финансово превъзходство. Доларът, американските технологични компании, военните съюзи и институциите, изградени след Втората световна война, създадоха среда, в която Съединените щати разполагаха с изключително влияние. Днес тази конструкция не се разпада, но постепенно губи своята безалтернативност.
Това не означава, че Китай автоматично ще заеме нейното място. Китай има собствени ограничения – демографски, финансови, социални и политически. Забавянето на икономическия растеж, кризите в строителния сектор, зависимостта от външните пазари и необходимостта от постоянни технологични пробиви поставят пред Пекин не по-малко сложни задачи от тези, пред които е изправен Западът. Представата за неудържим китайски възход също крие риск от сериозни опростявания.
От другата страна стоят и Съединените щати. Въпреки вътрешната политическа поляризация, високия публичен дълг и все по-острата технологична конкуренция, страната продължава да притежава огромно предимство – най-развитите капиталови пазари, водещи университети, глобални научни центрове, мощна иновационна екосистема и широка система от международни съюзи. Всеки анализ, който подценява тези фактори, също рискува да изпадне в идеологически оценки вместо в реален анализ.
Може би най-важният извод от разговора между Миършаймър и Варуфакис е друг. Светът постепенно напуска периода, в който икономиката можеше да бъде отделена от политиката. Производството на полупроводници, доставките на редкоземни елементи, развитието на изкуствения интелект, морските транспортни коридори, енергийните маршрути и международните платежни системи вече не са просто икономически теми. Те се превърнаха в инструменти на националната сигурност. Затова конкуренцията между големите сили все по-често се води чрез санкции, ограничения върху технологиите, контрол върху инвестициите и борба за индустриално лидерство, а не само чрез традиционната военна сила.
Следващото десетилетие едва ли ще бъде определено от една-единствена решаваща битка между Съединените щати и Китай. По-вероятно е светът да навлезе в продължителен период на многопластова конкуренция – икономическа, технологична, финансова и геополитическа. В отделни моменти напрежението може да отслабва, в други да се изостря. Но съперничеството трудно ще изчезне.
Следователно най-важният въпрос вече не е дали Китай ще изпревари Съединените щати по един или друг показател. По-важният въпрос е дали международната система ще успее да намери ново равновесие, без преразпределението на икономическата и технологичната мощ да прерасне в открит военен конфликт. Засега никой не разполага с убедителен отговор.
И вероятно точно затова подобни дебати тепърва ще стават все по-важни.
