И Родопа планина си остава в България.
Такова е не само желанието, но и мечтата на престрадалите през вековете нейни жители.
Днес ви предлагам няколко странички за жените на Родопа, които не стоят отстрани да гледат сеира на мъжете си, а воюват рамо до рамо с тях за родината си. И за свободата да бъдат хора!
Не вярвате ли – вижте по-долу.
P.S. И едно пояснение. Мерсия Макдермот беше подарила на певицата Любимка Бисерова около 150 исторически тома, които е използвала при написването на блестящото си изследване за Яне Сандански. Любимка ги пренесла от Англия в родното си село Пирин. Показа ми списъка и аз ахнах, като видях в него сборниците „Родина“, едно толкова рядко издание. Звъннах на Мерсия и тя, смея да кажа, с удоволствие ми ги подари. Останалите книги от нейно име с Любимка предадохме в библиотеката „Петър Караангов“ в гр. Сандански, които са изложени в специален щанд.
Елена Алекова: „Родинецът Маньо Шарков с писмо подсеща българските държавници, присъстващи на преговорите в Париж, за Дружба „Родина“ и нейната родолюбива дейност. Самият Васил Коларов, председател на Президиума на Народното събрание тогава и ръководител на делегацията в Париж, поръчва да му се намери и му се изпрати мълниеносно „Сборник „Родина“. Така, благодарение на „Сборник Родина“, респ. на дейността на Дружба „Родина“, южната ни граница остава непокътната. Международната общественост получава неопровержими доказателства, че „помаците“ в Родопите са всъщност българи, изповядващи исляма, а не някаква друга съществуваща (турска) или несъществуваща („помашка“) народност.“
Из предговора на д-р Елена Алекова
На 3 май 1937 г., около двайсетина ентусиазирани българи мохамедани и трима българи християни учредяват в град Смолян Българомохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“. Неин председател става Камен Боляров и е такъв до закриването й през 40-те години на миналия век. За подпредседател е избран Адил Ходжаджиков, за касиер-секретар – Петър Маринов, а за съветници – Мехмед Ишарлиев и Исен Челебиев. За почетен председател е обявен единодушно Юсеин Бейски, бащата на Камен Боляров.
Ключовите думи, които предопределят целите и задачите на новосъздадената Дружба „Родина“, са формулирани в изведения на същата дата „Учредителен протокол“, а именно: „духовно възраждане“ и повдигане на „народностното чувство“ у среднородопските българи мохамедани (вж. „Учредителен протокол“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 32). За това колко енергия, колко вяра, колко ентусиазъм е имало у тези хора да работят за отечеството, говори фактът, че в порива да осъществят родополезните си мечти стъпват върху „История славяноболгарская“ на Паисия, монаха от Хилендар, която е възможно най-креативният, най-могъщият източник за народностно осъзнаване на нашия народ през Възраждането. Тъй и наричат себе си „възрожденци“ (вж. „Възрожденци в Търън“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 44), а своето дело – „възрожденство“ (вж. „Възрожденството в Златоград“: „Сборник Родина“, кн. 2, 1940, с. 48). Дори така – „Към възраждане“, е онасловил своя статия Камен Боляров, написана по повод деня на първия български будител Паисий Хилендарски (на 26 септември 1937 г.), в която буквално перифразира въвеждащите му думи към „История славяноболгарская“, за да ги „приложи“ към своето време и по отношение на своята дейност.
Дори самото название на Дружбата е красноречиво: Р О Д И Н А!
Родинци са изкоренявали невежеството сред българите мохамедани, особено що се отнася до техния български произход, защото са разбрали, че всякаквите там лъжци и фалшификатори, врагове и предатели на България тъкмо на невежеството разчитат, за да минават лъжите им, защото само невежи хора приемат за чиста монета и най-невероятните фантасмагории. В речта си на първата вечеринка Камен Боляров произнася знаменателни думи, актуални и до днес:
„Много българи мохамедани смятат, че всеки мюсюлманин е същевременно турчин. Те обаче горчиво се лъжат, не знаят, че самият Мохамед, който е създал мохамеданската религия, не е турчин, а арабин. Мюсюлманската вяра не се изпълнява само от турци, а от много други: египтяни, сирийци, татари, араби, албанци, персийци, бошнаци и др., и тия народи често воюват помежду си, макар че са мохамедани. Това иде да потвърди големия факт, че вяра е едно, а народност – друго. Няма по-голямо заблуждение от това да се смесват тия две понятия. За голямо съжаление обаче, от това заблуждение още не могат да се освободят някои наши съверци от Родопа.
Ние, родопските българи мохамедани, трябва да разберем и се гордеем, че произхождаме от голямото славянско племе, че сме имали славни царе: Аспарух, Крум и Омуртаг, които не били още християни, и после Симеон, Асен и др. Българите в Родопа, без разлика на вероизповедание, имат една държава – България, защото говорят един език – българския. Колкото по-рано се разбере това, толкова по-добре. В тоя дух и смисъл ние повеждаме борба, борба решителна, срещу простотията и невежеството, и сме горди и въодушевени, защото виждаме, че служим на един висок идеал, който с пари се не купува, а съставлява душевна радост по едно пробуждащо се чувство, приспивано и потискано от столетия насам“ (вж. „Вечеринка с пиеса „В ъ з р о ж д е н ц и“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 41).
* * *
В устава на Дружба „Родина“ са формулирани основните й цели и задачи, главно: „взаимно опознаване, сближение и подпомагане между българите мохамедани и българите християни“, „културно, просветно и народностно издигане на българите мохамедани“, тяхната защита от „всякакви външни пропаганди и инородни внушения и въздействия“ („Устав“: „Сборник Родина“, кн. 1, 1939, с. 34). Посочени са и средствата за постигането им, като акцентът е поставен върху развитието на културата. Дори самата организация е била наричана и от свои, и от врагове „Културата:
„Културата“ се представляваше като някоя вълна, която неумолимо залива всичко старо и назадничаво. Надали някога тая дума, тъй на място би попаднала, за да се изрази с нея новото, свободата, възраждането, пред което със страх бягат и се крият предразсъдъци и старо, и отживяло, както сега“ (вж. „Бягайте, културата иде!“: „Сборник Родина“, кн. 3, 1941, с. 52).
Из
сборник „Родина“, издание на мохамеданската
културна-просветна и благотворителна
дружба „Родина“ в Смолян, (книга
първа – книга четвърта - 1937 - 1942),
ИК „Синева“, 2026 г.Движение за защита на жената българка мохамеданка
За всеки, който е ходил в Родопско до преди 1940 година, не е останало скрито пословичното булене, криене и бягане от срещи с какви да е хора на жените българки мохамеданки, унаследено от вековете под формата на някакъв верски култ и поддържано с фанатизъм, от което съвършено не е имало никаква полза, а напротив, нанасяло се е само вреда, като се е спъвал всеки стремеж у жените да издигане и равноправие. Така се е спъвало и вроденото чувство у жените към българщината, за да заприличат те в края на краищата на едни сенки или автомати, подчинени безпрекословно на мъжете. Затова, като едно естествено последствие се наложи, да се изведе жената от това понижено, почти робско състояние и на първо време да се освободи, ако не от друго, то поне от робските признаци в облеклото и обноските, наложени й и насилствено поддържани в миналото, още повече че това освобождаване се яви като последствие на българско чувство и съзнание сред самите жени. Признаци за събуждане имаше още от 1938 година, когато няколко жени доброволно си бяха сменили старото робско фередже с обикновени граждански дрехи: към края на годината се записаха и жени членки на „Родина” и се образува даже женска секция при същата, но все пак, всичко това още не беше достатъчно, за да задоволи появилото се вече стремление към свобода и равенство сред общата маса жени. Главната пречка и тук се явиха старите и с фанатични разбирания мъже, които под предлог на страх и „грях”, наказания и пъдения заплашваха всяка жена, която се стараеше да заживее открито и свободно. Настроението обаче назряваше и по лицата на всички се виждаше, че ще има борба, решителна и смела, двубой между два мирогледа, като противниците, смятайки се по-голямо мнозинство, спореха и мислеха, че победата ще бъде обезателно на тяхна страна.
-Каквото и да стане, казваха те, нема да откриваме женисе!...
-Ние пък ще се открием сами, отговаряха жените-родинки и нема да питаме вас.[…]
Жените българки мхамеданки за себе си
Дружба „Родина” живо следеше тия прояви на пробуждане и стремеж към разумен и смислен живот. Настоятелството й няколко пъти прави заседания и обмисляше как да помогне туй женско движение и му съдейства за успешно избавяне от тоя гнет и робско състояние. Срещаните забулени жени започнаха да се чувстват като общ срам за всички, а и самите жени ставаха по-нетърпеливи:
-И ние ищем да станим „културни”, не само мъжете, казваха някои от тях.
-Та белки и ние сме не люде, да живеем като хората, казваха други.
Имаше вече не малко случаи на семейни разправии и раздори на тая основа и някъде бе се достигнало до развод. Всичко туй даваше обилен материал за разговори, а като се взе предвид и насилствените женитби сред българите мохамедани, на тая тема се състави отговаряща тъкмо за целта, и пиеса „Женят, пък не питат”, която щеше да се представи на предстоящата вечеринка. Жените пък, от своя страна, обмисляха начина за една по-широка и задълбочена дейност и понеже главният въпрос беше да се хвърлят булата и фереджите, станали омразни почти на всички млади, те заедно с настоятелството решиха да издадат позив към жените мохамеданки, който да се разпространи в сгодно за случая време. Намериха се подходящи снимки, състави се текст, който се прати за одобрение от контролата по печата и накрая му се даде следният окончателен вид:
Зов към жените българки мохамеданки
Българки мохамеданки,
Ето вече тридесет години откак се радваме на родна свобода и отечество.
Преди три десетилетия волята за свободен живот събори от главите на българите християнки фесовете и кюляфите и отвя в забвение булата и тестемелите, които носеха нашите сестри – българките християнки.
Ние, българките мохамеданки, заслепени от мрак и невежество, не можахме едновременно с тях да почувстваме вълната на родна светлина и сред нашата свободна родина вървяхме пипнешком, замаяни, без свой определен път и без свои идеали.
В четвърт вековния ни свободен живот обаче очите ни навикнаха на светлина. Ние разбрахме, че за да бъдем щастливи, трябва един път завинаги да скъсаме с нашия с нищо неоправдан фанатизъм и да тръгнем дружно, открито и смело по пътя на една честна и открита служба на българския ни род и държава.
Проникнати от това здраво съзнание за своята народност, род и език, нашите мъже, бащи и братя – българи мохамедани, през миналата година смъкнаха от главите си последните знаци на робството – фесовете, и ги захвърлиха далеч, като вредни и срамни остатъци.
Дошло е време и ние да последваме примера им и направим решителна крачка в промяната и на нашето облекло!
Време е да престанем да се чувстваме потиснати в своето родно и свободно отечество.
Ние не сме робини на тая земя, а сме свободни българки!
Мохамеданското ни вероизповедание не ни пречи да се чувстваме такива!
Ние не сме грешници и няма от какво да се срамуваме, та да се крием зад було и да ходим като сенки, далеч от светлината и напредъка!
И ние имаме право, както всички люде на тоя свят да вървим свободно из нашата земя, с открити лица, свободни и волни, и да се радваме на слънцето и въздуха на нашата хубава родина, като равноправни и свободни български гражданки!
Да скъсаме веднъж завинаги с овехтелите знаци на робството и безчовечността!
Да махнем черните наметки от снагите си! Черният мехтен е най-пакостната заблуда за нас, зад която се крие престъпност, насилие и безчовечност!
Стига това робско подчинение! Стига бягане и криене! Стига престъпно невежество!
Да открием лицата си и видим света! Да скъсаме с всички предразсъдъци и ведно с мъжете си се чувстваме свободни и горди, както всички люде в нашата родина! Да бъдем истински свободни българки, достойни съпруги, майки и домакини! Децата и поколенията ще ни благославят!
Да не остане нито един мехтен, и нито едно було! Напред! Бъдещето е наше!
Да живее България! Да живее Н.В. Борис III, Цар на всички българи и Н.В. Царица Йоанна, наша Височайша посестрима и майка-покровителка на всички!
гр. Смолян, 27 януари 1940 г.
От жените българки мохамеданки, членки на културно-просветната дружба „Родина”
Тоя „Зов” се напечата и приготви за пръскане в 2000 екземпляра. Никой освен настоятелството и някои членки от женската секция на дружба „Родина” не знаеха за тъй изготвения позив. Оставаше само да се обмисли начинът за прогласяването и разпространението му. Но и за туй работата се нагласи от само себе си, съвършено естествено и непринудено, тъй като никой не предполагаше. Тия дни беше „Жертвеният празник” (Курбан байрам) и всички българи мохамедани приемаха и изпращаха гости. Една вечер по-първите родинци бяха на гости у имамът Мехмед Велиев, дето под звуковете на гайда, весели песни и хора стана нещо като домашна вечеринка. По едно време г-жа Несибе Шехова, която също беше там, се обърна към Петър Маринов, който редеше програмата за предстоящата вечеринка и му каза:
-Бай Петре, не бива ли аз да прочета позивът към жените българки мохамеданки на вечеринката?
-Биваш, защо не? – каза Маринов, стига да можеш.
-Как нема да мога! – учуди се тя. Защо съм свършила четвърто отделение?!
-Добре! Много хубаво. Ти ще го прочетеш, и знай, че с туй ти първа вдигаш знамето на българщината и за хвърляне на фереджетата, й каза Маринов и й даде един екземпляр от позива да го заучи добре за четене. Тук му е мястото да кажем, че г-жа Несибе Шехова е дъщеря на дружбения тогава подпредседател г-н Ахмед Хусков, чиято фамилия въобще се отличава с будно чувство и напредничавост в схващанията.[…]
Литературната част на вечеринката мина в подходящи за случая декламации и хуморески, но сензацията на деня беше излизането на сцената на г-жа Несибе Шехова, която със сериозен тон и ясен глас прочете напечатания „Зов към жените български мохамеданки”.
С туй тя първа покани всички да скъсат с миналото, да хвърлят черните фереджета и була, да престанат да се булят и крият и да се чувстват свободни и горди българки. Това четене с право се нарече едно знамение на времето, защото с него наистина се откриваше една нова епоха в живота на българката мохамеданка. Това, както ще видим по-нататък, стана и център на цялата по-послешна дейност на дружба „Родина” през тая и следващите години.
Втора сензация бе излизане на сцената на няколко жени българки мохамеданки, които като изпълнителки на роли в пиесата „Женят, пък не питат”, разкриха дарби и умения с нищо неотстъпващи от тия на своите сестри – българките християнки. Подготовката и изнесеното от тях бе напълно естествено, без никакви преструвки и затова ефектно.[…]
Изпълнението на пиесата бе тъй естествено и сполучливо, че цялата публика се бе преобърнала в слух и със затаен дъх следеше хода на действието, като в момента, когато в трето действие момичето-жертва на старите разбирания, избяга от похитителя при своя избраник, цялата публика въздъхна от облекчение. Животът на българите мохамедани се представяше така естествен и правдив, като че се гледаше една истинска картина от живота в някое крайно българско мохамеданско село.
Накрай се прочетоха получените телеграфни приветствия и почна веселата част, която в игри и народни хора продължи до късно през нощта. […]
От вечеринката настоятелството изпрати до Н.В.Царя следната телеграма:
София, Двореца
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯ
Ваше Величество,
Родинци – българи мохамедани от дружба „Родина”, верни чеда на България и апологети на българщината сред своите съверци в Родопа, празнувайки своята четвърта традиционна вечеринка особено щастливи се чувстваме, заедно с всички свои братя българи, християни и мохамедани, да Ви поднесем нашите най-сърдечни и верноподанни чувства и сърадвания.
Тази вечер се даде израз на спонтанни чувства на братска обич и общност между българите мохамедани и християни. От тази вечер и българската мохамеданка, възродена в свобода и български дух, скъса с овехтелите си традиции и заблуда.
На всички ни идеалът е само безпределна обич към Ваше Величество, августейшата Ви съпруга и България.
На тая телеграма дружба „Родина” бе честита да получи от Негово Величество следния отговор:
Смолян
Ариф Бейски, председател на българомохамеданската дружба 4Родина”
Вам и на българомохамеданската културна дружба благодаря сърдечно за добрите чувства и хубавите приветствия, които ми изказвате по случай традиционната Ви вечеринка и които ме истински трогнаха.
ЦАРЯТ
Ефектът от „от Зовът“
Прочетеният на вечеринката „Зов” бе разпратен още същата вечер по нарочни пратеници за разлепяне из всички села в околията. Най-тежка бе задачата на Търънския имам Мехмед Сал. Дервишев, който през нощта отиде и се върна до с. Мадан, само и само и оня край, известен като твърдина с фанатични разбирания, да осъмне с тая новост в идейната борба на дружба „Родина”. Задачите си всички куриери бяха изпълнили най-точно, а сутринта след вечеринката и самият град Смолен осъмна с разлепени позиви. Туй, впрочем в града не бе много ефектно, понеже на самата вечеринка след четенето се пръснаха от ръка няколкостотин екземпляра, които още същата вечер се разнесоха и разпространиха сред населението.
Оставаше да се следи впечатлението и ефектът. На първо време всичкото българско мохамеданско население се спотаи и затвори и в течение на няколко дни нищо се не чу или излезе на яве, за да се разбере какво се мисли и крои. Срещаха се само тук-таме известните с противни схващания първенци, които си шушукаха нещо и пак мълком се разминаваха.
-Меса да ще се свалят фереджисе, бе казвал един от тях.
-И мене тъй се глода, отговорил другият.[…]
Верското обучение на българките мохамеданки
Знае се, че верското обучение на децата българчета мохамеданчета в основните училища в миналото, пък и до скоро, е ставало от стари и невежи ходжи, които нямайки ни най-малка подготовка или знания, учели децата преди всичко на азбуката на един неразбираем и за самите тях език. При тоя начин на преподаване, естествено децата нищо не научаваха, и затова и религиозното обучение западаше от ден на ден. Като тъй, яви се нуждата да се въведе една новост в духа на днешното време, като през изтеклата 1939/40 учебна година се назначиха за лектори по вероучение лица млади и преди всичко запознати добре с българския език, на който и започна преподаването. Туй преподаване се зловидя на някои, с по-стари разбирания, българи-мохамедани, като за главен недостатък на новите лектори се сочеше това, че не знаели турски език.
-Каков ще е тоя учител да не знае турски, та ако не друго, да научи децана, барек юметана да си подписват по турски! – бяха казвали някои.
-„Културана” туря учителе каквину тем удисват!... роптаеха бившите ходжи, останали без последователи и среди, върху които да оказват каквото и да е влияние.
-Ние не сме турци и тоя език не ни интересува, отговаряха учителите родинци.
Най-много се радваха децата, че обучението им тръгна на ясен и разбран език. Скоро към това се прибави и учебник-молитвеник, съставен от смолянския околийски мюфтия с български букви и превод на наш език на всички общоупотребителни молитви.[…]
Край на фереджетата
През втората половина на м. май 1940 година от Източна Родопа, Златоградско, дойдоха интересни сведения, че там акцията по самоволното хвърляне на фереджетата била в своя ход и работата е вече свършена. Мисълта, че златоградчани изпреварват смолянци породи силно съревнование. А сведенията се потвърждаваха и допълваха, че освен фереджетата, били изхвърлени и носените там шалвари, което носене пък е съвсем не българско, и че в последно време външният лик на населението в тоя град бил съвършено уеднаквен, и нямало разлика между българки християнки и българки мохамеданки. Не биваше Смолян да остане по-назад. Тук, макар че мнозина бяха направили реформата, но повсеместно и поголовно хвърляне на фереджета все още нямаше. Периодът от 27 януари до края на май 1940 година за Смолян беше, тъй да се каже, още организационен, водеше се само устна агитация и се увещаваха всички да променят дрехите. До обща промяна не бе се още дошло и тия, които не се решаваха да направят промяната, правеха това или от тъпо втеляване, или от подхранвана надежда от някои „бельки са ще размино тая работа”. Родинци пък бяха дали срок един месец, след което предупредиха всички, че ще се вземат и по-решителни мерки. Времето течеше и по всичко личеше че настъпва решителният момент. […]
Освен туй, от Ардинско идваха сведения, че и всички момичета-ученички от основните училища и прогимназиите са сменили старите шалвари, които носели дотогава по подобие на циганките, и се въвела със съдействието на учителите еднаква форма за всички – бели престилки.
След всичко туй възбуждението стигна своя връх. Нуждата да се проведе решителна акция и в Смолянско не можеше да се удържи. Нямаше и какво да се чака. Крайно време беше и настоятелството на „Родина” обмисли и реши да се почне веднага дейност, като се издадат пак позиви, този път във форма на хвърчащи листове и се предприеме акция като от името на „Родина” се забрани ходенето из улиците с фереджи и була. Тия позивчета, които се реши да бъдат разпространени още следващия петъчен ден, щяха да имат значение на последно предупреждаване и имаха следния вид и съдържание:
Долу омразните мехтени и була!
Долу черните пищимали!
Ние не сме робини на тая земя, а сме свободни българки!
Край на унизителните знакове от робството!
Няма вече робство, да няма и мехтени!
Първенците да дадат пример!
В противен случай те продължават робството над народа!
Кръвта вече говори и всеки знак на тежкото робство е омразен!
Хвърлете мехтените!
Махнете булата!
Край на пищималите!
Покажете се разумни и свободни българки!
Искаме светлина и култура!
Искаме човешки обноски и равноправие!
Стига бягане и криене!
Стига престъпно невежество!
Да открием лицата си и да видим света, всички – и млади, и стари!
Да не остане нито един мехтен, нито едно було!
Срам за тези, които не се подчинят на този народен вик!
От жените българки мохамеданки[…]
Духовенството начело
Сутринта на 17 май 1940 година цялата Смолянска околия осъмна пак с разлепени позиви и афиши, тоя път по-разновидни и разнообразни. Беше петък, джумая-гюню, когато цялото мохамеданско население се събира в джамии и мечети за общо кланяне и молитва. По улиците и джамийската ограда в Смолян също се мяркаха позивчета. Тоя път работата се поде и нареди тъй, че поканата за сменяне на фереджетата мина всецяло в ръцете на будното българско мохамеданско духовенство в града. Няколко родинци срещнаха имама.
-Имам ефенди! Сега тебе се пада редът да си изпълниш дълга. Моментът е напълно сгоден. Съобщи в джамията след служба да се махнат мехтените, та да се свърши веднъж завинаги с тоя въпрос, му казаха те.
-Наистина, много е хубаво, каза имамът. Но още по-хубаво ще е, ако това направи мюфтията. Аз ще го срещна и увещая да каже няколко думи.
-Добре! Много добре, му казаха те, може даже и да даде нареждане за цялата околия, както подобава на един околийски духовен началник.
Какво бяха правили по-нататък и какво бяха говорили имамът и мюфтията, не се знае, но към един часа следобед в обичайното време за отпуст мюфтията спрял населението да се не разотива, и се обърнал със следните думи:
Комшулар и вие всички братя българи мохамедани!
Както виждате, днес пак към всички нас са отправени позиви за хвърляне на фереджите. Тези позиви са от дружба „Родина”, които са наши хора. Затова аз, като ваш духовен началник, дълг ми е да кажа на вас, па да го кажа и на самия мене си, че е дошло време да се тури край на тая небългарска дреха. Затова препоръчвам на всички ви, без разлика на старо и младо, да се не противите, а в срок от десет дни, считано от днес, кой каквото колай намери, да смени връхното облекло на жените от къщата си, както това вече мнозина са го направили. И гледайте щото в дадения срок да не остане нито един мехтен и нито едно було! С туй свършвам и вярвам, че ще ме послушате”[…]
Разширение из селата
Със схващането, че е дошло време да се погребва старото и се дава път на новото разбиране и дух, бяха заживели още от началото на пролетта почти всички села в околията. Усещането, че е дошъл краят на мехтените и булата беше общо. Членовете на дружба „Родина” в селата бяха имали амбицията и грижата да обходят всички махали и колиби и да не оставят нито един дом и нито една къща без няколко броя от позивчетата.
-Хайде еей, какво чакате? Турското се е вейке своршило! Смолен и Златоград хвърлиха фереджите! Вие какво се чудите? Най-сетне ли ще останете? – бе казвал Ахмед Шехмов, обикаляйки селата по горното течение на Арда.
-Брей, какво време дойде, та станахме и ние болгаре! – бяха казвали в Киселичево.
-Та ние сме си болгаре родени, отговаряли младите. Верата си е вера, а народността – народност. Верата си ние изпълняваме, но и народността си пазим. Нея преди всичко требва да признаем и всички да я съзнаваме.
-То от как видехме, че врит младисе станаха „култура”, сворши са и тюрлюкет, сворши са и османлъкат! – бяха заключавали в с. Кобилица, дето влиянието на тия със стари разбирания бе още силно, но се прощаваха лека-полета, виждайки, че изгубват почвата и опората под себе си.[…]
Пред нов мироглед
[…]С туй обаче не спираше работата. Реформата на облеклото вървеше планомерно и системно с видимо задоволство сред младите. Най-голямо недоумение пораждаше мюфтията със своето открито становище в полза на „Родина”. Няколко жени бяха отишли в къщата му да питат жена му:
– Мюфтийку мари! Истина ли мюфтиена са е писал „култура” и е станал болгарин?
-Че ние си сме врит болгаре, казала мюфтийката, пък дали са е писал „култура”, не знам.
Но най-интересна картина представляваха младите жени и момичетата, които предстоеха да бъдат забулени. Всички те вече никак не се забулиха по стария ред и ведно с откритите жени казаха:
-На рай да му е душота на тоя, дето измисли „култураса”!
-До сега сме ние живели не като люде, ами като хайване!...
Интересът и настроението към новото растеше и се задълбочаваше.[…]
„БЕГАЙТЕ, КУЛТУРАТА ИДЕ!”.
[…] - Бегайте, мариии! Културата иде, – разпискали се някои жени от горната махала.
- Крите са борже, пущини, културата ще ва фати! – развикали се други.
За един час всичко отново се изпокри. Викът и мълвата стихнаха. „Културата” се представляваше като някоя вълна, която неумолимо залива всичко старо и назадничаво. Надали някога тая дума, тъй на място би попаднала, за да се изрази с нея новото, свободата, възраждането, пред което със страх бягат и се крият предразсъдъци и старо, и отживяло, както сега.[…]
До вечерта всичко бе очистено и се възстанови старият ред. Нямаше вече нито едно фередже и нито едно було. Слушаха се само коментарии, които не стихнаха дълго време след това.
От тоя ден нататък вече се не видя да носят фереджета не само в Смолянско, но и из съседните родопски околии. Вместо фередже установи се едно чудно хубаво българско народно облекло, очистено от всякакви чуждици както в начина на обличането, така и в буленето.
Тъй се свърши с тоя последен знак от робството и се освободиха от гнет и тормоз жените в целия Родопски край, които верни на българския си дух и народност, тръгнаха към по-светли бъднини, подобно на всички свои сестри, българките християнки.
* Черно на бяло
