Правилната идея в грешния момент може да се превърне в политическа грешка
След като разгледахме идеята на проф. Валентин Вацев Румен Радев да поеме дипломатическа инициатива за прекратяване на войната в Украйна, изпратих анализа на Яков Кедми. Отговорът му поставя проблема в съвсем друга светлина. Кедми не отхвърля самата възможност една успешна инициатива да издигне международния авторитет на България и нейния президент. Напротив, той изрично признава, че ако подобно предложение бъде прието, то несъмнено би укрепило позициите и на страната, и на Радев. Но преди този възможен успех той поставя един много по-неприятен въпрос: има ли днес изобщо някой от основните участници, който реално се нуждае от подобно посредничество?
Това променя центъра на целия разговор.
Вацев разглежда ситуацията през възможността, която историята може да предостави на един политик. Кедми я разглежда през съотношението на силите и интересите, които определят дали тази възможност изобщо съществува. Между двете гледни точки няма непременно непримиримо противоречие. Има обаче фундаментална разлика във въпроса кога политическата идея е узряла достатъчно, за да се превърне в дипломатическо действие.
Кедми започва с правило, което звучи почти банално, но всъщност съдържа цяла философия на професионалната дипломация: не отправяй предложение, ако предварително не си установил, че няма да получиш отрицателен отговор. Публичната дипломация обикновено показва само последния етап на процес, който много преди това е преминал през дискретни сондажи, неофициални контакти, посредници и внимателно проверяване на позициите. Когато един държавен лидер официално предлага международна инициатива, без предварително да знае дали ключовите столици са готови поне да я обсъдят, той не демонстрира непременно смелост. Понякога просто демонстрира ограниченото си влияние.
Тъкмо тук се появява първата сериозна корекция към идеята на Вацев и към нашия предишен анализ. Въпросът може би не е дали Радев трябва да предложи мирна инициатива публично, а дали вече трябва да започне непубличната подготовка за нея. Това са две коренно различни действия.
Ако премиерът излезе утре пред камерите и призове Тръмп, Путин, Украйна и европейските лидери да се съберат в София, без предварително да е установено дали някой от тях има интерес от подобен формат, рискът от дипломатически провал е огромен. Едно учтиво мълчание от Вашингтон, хладна реакция от Москва или открито отрицание от Брюксел биха превърнали предполагаемия исторически ход в доказателство, че България е надценила собственото си значение.
Но ако същата идея започне по съвсем друг начин – чрез дискретни разговори с американската и руската страна, чрез сондиране на ключови европейски столици, чрез проверка как Киев би реагирал на определен формат – тогава вече говорим не за политическа декларация, а за дипломация. Преди да има „Софийска инициатива“, трябва да има тиха проверка дали някой действително е готов да дойде в София.
И тук Кедми поставя още по-тежкия въпрос.
Проблемът може би не е, че липсва посредник
Политическите разговори за войната често изхождат от една привлекателна, но съмнителна предпоставка: че воюващите страни по принцип искат да постигнат мир, но им липсва подходящ посредник, който да ги събере около една маса. Ако приемем тази логика, задачата изглежда сравнително ясна – трябва да бъде намерена достатъчно приемлива държава, лидер или международна организация, която да отвори канала.
Кедми обръща тази логика. Според него сегашният проблем не е отсъствието на маса за преговори, а отсъствието на достатъчно съвпадащи интереси, които да накарат основните участници да седнат около нея.
Това е много по-суров прочит на ситуацията.
От руска гледна точка, според Кедми, Москва все още не вижда основание да премине към преговори, преди да е постигнала достатъчен военен резултат. Ако руското ръководство смята, че положението на фронта може да подобри бъдещата му преговорна позиция, тогава самото предложение за посредничество не променя основното стратегическо уравнение. Дипломатът може да предложи стол, маса и добра воля, но не може да даде на Москва онова, което тя смята, че може да получи чрез продължаване на военните действия.
Тук се появява един особено важен парадокс в оценката на Кедми. Според него преговори, които вървят паралелно с продължаващите бойни действия, могат да бъдат тактически изгодни за Русия, докато преговори, обвързани с предварително прекратяване на военните действия, при определени условия могат да бъдат възприети в Москва като стратегическа загуба. Ако приемем тази логика, тогава думата „преговори“ сама по себе си не означава почти нищо. Решаващият въпрос е при какви условия започват, какво се случва на фронта през това време и коя страна смята, че часовникът работи в нейна полза.
Това е моментът, в който идеята за посредничество трябва да бъде освободена от романтиката, която неизбежно съпровожда думата „мир“. Войните не приключват само защото някой е предложил разумно да се разговаря. Те приключват, когато основните участници стигнат до извода, че политическата цена на компромиса е станала по-ниска от цената на продължаването на войната.
Ако този момент още не е настъпил, посредникът може да бъде безупречен, инициативата – интелигентна, а мястото за преговори – прекрасно подбрано, и въпреки това нищо съществено да не последва.
Тъкмо тук спорът между Вацев и Кедми става истински интересен. Защото вече не спорим дали мирът е желателен – това би било банално. Спорим дали дипломацията трябва да чака съотношението на силите да произведе момент за преговори, или добрата дипломация може сама да помогне този момент да настъпи по-рано.
Това е много по-трудният въпрос.
И от отговора му зависи дали евентуална инициатива на Радев би била историческо предвиждане – или преждевременен ход.
Украйна ли е страната, с която всъщност трябва да се преговаря?
Кедми въвежда и още един аргумент, който променя конструкцията на възможния преговорен процес. Според него Украйна не разполага с достатъчна стратегическа самостоятелност, за да определя сама основните параметри на войната и нейния край. Тази формулировка може да бъде оспорвана, особено ако бъде разбирана буквално като отрицание на украинската държавност, но зад нея стои реален проблем, който не може да бъде избегнат: до каква степен Киев може да приеме споразумение, което основните му военни и финансови партньори не подкрепят, и до каква степен може да продължи войната, ако тази подкрепа бъде фундаментално променена?
Това означава, че евентуалният мирен процес има поне две различни равнища. На едното Русия и Украйна трябва да договарят въпроси, които непосредствено ги засягат и които никой не може легитимно да реши вместо тях. На другото обаче стоят отношенията между Русия и Съединените щати, ролята на НАТО, бъдещата европейска архитектура за сигурност, западната военна подкрепа за Киев и санкционният режим. Без някакво разбирателство на това второ равнище първото трудно може да произведе устойчив резултат.
Точно затова ако Радев някога предприеме подобна инициатива, тя не може да бъде просто посредничество „между Русия и Украйна“. Това би означавало да се работи само върху видимия пласт на конфликта, докато стратегическите противоречия, които го поддържат, остават непокътнати.
И тук отново стигаме до Тръмп. Не защото американският президент може с един телефонен разговор да прекрати войната – подобни представи принадлежат повече към политическия маркетинг, отколкото към реалната международна политика. А защото без промяна в отношенията между Вашингтон и Москва трудно може да бъде изграден устойчив модел за края на войната и за онова, което ще последва след нея.
Следователно Вацев може би е прав да поставя Тръмп и Путин в центъра на своята идея. Но Кедми ни принуждава да добавим решаващото условие: преди Радев да предлага масата, трябва да установи дали двамата основни играчи вече виждат причина да седнат около нея.
И точно тук започва истинската дипломация.
Европа – съюзник на мира или пречка пред преговорите?
Най-острата част от реакцията на Яков Кедми към идеята на Валентин Вацев не е свързана нито с Русия, нито с Украйна. Тя е свързана с Европа. Според него днешната европейска политика е ориентирана към продължаване и изостряне на конфронтацията с Москва с надеждата, че съчетанието между военно напрежение, икономически натиск и вътрешни проблеми в крайна сметка ще отслаби Русия до степен, при която тя ще бъде принудена да отстъпи. Ако това е вярно, оттук следва неудобен извод: една инициатива на премиера Румен Радев за започване на реален преговорен процес може да срещне най-сериозна съпротива не непременно в Москва, а сред част от европейските съюзници на България.
Това твърдение обаче трябва да бъде разгледано внимателно, защото лесно може да бъде превърнато в прекалено удобно обяснение. Европа не е единен политически субект с една воля, един стратегически интерес и един център, който решава кога войната трябва да продължи и кога трябва да приключи. Между отделните европейски държави съществуват различия в оценката на Русия, в отношението към Вашингтон, в степента на зависимост от американските гаранции за сигурност и най-вече в представата как би изглеждал един приемлив край на войната. Затова би било некоректно да говорим за някаква обща „европейска партия на войната“, която по принцип е заинтересована конфликтът да продължава.
Но зад категоричната формулировка на Кедми има реален стратегически проблем, който не може да бъде отминат с дипломатически евфемизми. Значителна част от европейската политика през последните години беше изградена върху убеждението, че Русия трябва да бъде сдържана чрез комбинация от военна подкрепа за Украйна, санкции, икономическо отделяне и ускорено превъоръжаване на самата Европа. Това вече не е временна реакция на една война. Около тази политика постепенно се изградиха бюджети, военни програми, институционални решения, нови зависимости и цяла политическа аргументация за бъдещето на Европейския съюз.
Именно затова евентуалният преход от логиката на конфронтацията към логиката на договарянето няма да бъде прост дипломатически завой. Той неизбежно ще постави въпроси за решения, които европейските правителства са защитавали години наред. Ако се стигне до преговори, ще трябва да бъде обяснено какво точно означава „победа“, за която толкова дълго се говореше, кои от поставените цели остават реалистични, какво се случва със санкциите и как Европа възнамерява един ден да съществува на един континент с Русия след всичко, което се случи.
Точно тук една инициатива на Радев би могла да се окаже политически неудобна. Не защото България изведнъж ще се превърне в заплаха за Брюксел, нито защото някой непременно се страхува от международното израстване на българския премиер. Причината е по-прозаична и по-сериозна. Ако София предложи процес, който поставя въпроса за преговорите преди част от европейските правителства да са готови политически за него, самото предложение ще ги принуди да заемат позиция. Те вече няма да могат просто да говорят абстрактно за „справедлив и траен мир“. Ще трябва да кажат дали са готови на конкретен разговор с Москва и при какви условия. Това е съвсем различен въпрос.
Почти всеки европейски лидер може да заяви, че желае мир. Значително по-трудно е да обясни какъв компромис е готов да приеме, за да бъде постигнат този мир. Именно между тези две позиции се намира огромната политическа празнина, в която войната може да продължава дълго.
Защо една успешна инициатива на Радев би променила повече от положението на България
В края на своето мнение Кедми прави едно особено интересно допускане. Той признава, че ако предложението за преговори бъде одобрено, това несъмнено би укрепило положението както на България, така и лично на Румен Радев – и вътре в страната, и в международен план. Именно оттук Кедми стига до предположението, че Европа вероятно би се опитала да попречи на инициативата.
Втората част на това разсъждение изисква повече предпазливост от първата. Не можем автоматично да заключим, че европейските столици биха саботирали една инициатива просто защото тя увеличава авторитета на Радев. Международната политика рядко се обяснява убедително с един мотив, а още по-малко с личното отношение към един политик. Ако една българска инициатива съвпада с интересите на големите европейски държави, повишаването на авторитета на Радев едва ли само по себе си ще бъде достатъчна причина тя да бъде провалена.
Но ако инициативата противоречи на тяхната стратегия, положението става съвсем различно. Тогава проблемът вече няма да бъде личността на Радев, а политическият процес, който той се опитва да отвори.
Една успешна инициатива би означавала, че държава от Европейския съюз и НАТО поставя на масата различна логика за изход от конфликта. Вместо първо да бъде постигнат предварително определен военен резултат и едва след това да започне дипломацията, би се предложило обратното – дипломатическият процес да започне, докато военният резултат още не е окончателно установен. Това е съществена стратегическа разлика.
И ако подобен подход получи подкрепа от Вашингтон и Москва, политическата ситуация в Европа може да се промени много бързо. Правителства, които дотогава са смятали преговорите за преждевременни, ще бъдат принудени да решат дали да останат извън процес, подкрепен от американския президент, или да се присъединят към него и по този начин фактически да признаят необходимостта от промяна на досегашната линия.
Тъкмо тук Радев би могъл да придобие онова, което Вацев нарича геополитическа популярност, но което по-точно би трябвало да наречем международен политически капитал. Той няма да произтича от факта, че българският премиер е „помирил“ Русия и Запада – подобна формулировка би била несериозна. Ще произтича от това, че е разпознал промяната по-рано от други и е предложил полезен механизъм в момент, когато необходимостта от такъв механизъм вече започва да се усеща.
Това е и причината спорът за момента да бъде толкова важен. Ако Радев действа прекалено рано, може да остане изолиран. Ако действа прекалено късно, някой друг вече ще е заел мястото на посредника.
Между Вашингтон и Европа се крие истинската неизвестна
Тук обаче стигаме до фактор, който може да се окаже по-важен от отношението на Брюксел към София. Това е поведението на Съединените щати.
Кедми правилно насочва вниманието към факта, че Вашингтон има несравнимо по-големи възможности от България да влияе върху европейската политика. Въпросът обаче не е само дали САЩ могат да окажат натиск върху европейските си съюзници, а дали имат стратегически интерес да го направят.
Ако администрацията на Тръмп стигне до извода, че продължаването на войната пречи на по-големи американски приоритети, отношението към дипломатическите инициативи може да се промени много бързо. За Вашингтон европейският конфликт е само една част от много по-широка глобална картина, в която присъстват Китай, Индо-Тихоокеанският регион, Близкият изток, ресурсите на американската държава и вътрешнополитическите ограничения. Европа естествено гледа на войната през собствената си сигурност. Съединените щати могат да я гледат и през въпроса колко стратегическо внимание им отнема от други направления.
Именно евентуално разминаване между американските и част от европейските приоритети би създало най-интересната възможност за Радев.
Ако Вашингтон и водещите европейски столици са напълно единни, България почти няма пространство за самостоятелна дипломатическа маневра. Една инициатива, която противоречи едновременно на американската и европейската линия, би имала минимален шанс за успех. Ако обаче между Тръмп и част от европейските лидери се появи съществено различие по въпроса кога и как трябва да започнат преговорите, тогава възниква политическо пространство, което преди не е съществувало.
Точно в такъв момент малката държава може да стане полезна не защото е силна, а защото предлага канал, който големите по различни причини не искат сами да създадат публично.
Но това отново ни връща към предупреждението на Кедми. Подобен момент не може да бъде обявен едностранно от София. Той трябва да бъде предварително разпознат чрез реални дипломатически контакти. Радев като министър-председател вече разполага с нещо, което като президент не притежаваше в същата степен – прякото институционално ръководство на изпълнителната власт и възможността една идея да бъде превърната в правителствена външнополитическа инициатива. Това увеличава потенциала му, но увеличава и отговорността. Неуспешен личен призив на президент може да остане политическа позиция. Неуспешна инициатива на министър-председател вече е действие на държавата.
Затова най-разумният извод от сблъсъка между Вацев и Кедми засега не е, че единият е прав, а другият греши. Вацев вижда възможността, която може да се отвори пред Радев. Кедми вижда условията, без които тази възможност може да се превърне в капан.
Именно между тези две оценки трябва да се търси реалната българска политика. Въпросът вече не е дали Радев трябва утре да обяви мирна конференция. Много по-сериозният въпрос е дали още днес трябва да започне тихо да проверява във Вашингтон, Москва и ключовите европейски столици дали моментът, за който говори Вацев, действително наближава.
Защото ако чака всички публично да признаят, че времето за преговори е дошло, вероятно вече ще бъде късно България да предложи каквото и да било.
Какво трябва да направи Радев, преди да предложи мир
След сблъсъка между идеята на Валентин Вацев и възраженията на Яков Кедми въпросът вече изглежда по-различно. Не става дума просто дали една българска мирна инициатива е добра или лоша идея. Много по-важно е да се разбере кога подобна инициатива престава да бъде политическо пожелание и се превръща в реална дипломатическа възможност. Именно тук се срещат двете позиции, които на пръв поглед изглеждат противоположни.
Вацев вижда възможността по-рано и настоява, че Радев може да пропусне исторически шанс, ако остане в обичайната българска роля на политик, който коментира решенията на големите сили, вместо да се опита да повлияе върху тях. Кедми предупреждава, че в дипломацията преждевременната инициатива може да бъде не по-малко опасна от закъснялата. Ако предложението бъде публично отхвърлено, Радев няма да демонстрира международна тежест, а точно обратното – ще покаже границите на своето влияние. Между тези две оценки всъщност съществува пространство за много по-реалистична политика от простия избор между действие и бездействие.
Радев не е длъжен да избира между това утре да покани Тръмп и Путин в София и това да чака пасивно някой друг да започне мирния процес. Между публичната инициатива и политическото бездействие съществува огромната територия на предварителната дипломация. Именно там би трябвало да започне един сериозен български ход.
Като министър-председател Радев разполага с институционални възможности, които позволяват подобна подготовка да не бъде лична импровизация. Българската дипломация може дискретно да проверява позиции, да използва двустранни контакти, да разговаря с представители на американската администрация, да търси канали към Москва и да установява отношението на ключови европейски столици. Целта на подобни сондажи не би била някой предварително да подпише бъдещ български мирен план. Достатъчно е да се установи нещо много по-скромно, но решаващо: дали основните играчи започват да виждат политическа полза от появата на допълнителен канал за разговор.
Това не трябва да бъде придружавано от пресконференции и предварително обявяване на исторически мисии. Ако подобни разговори станат част от публичното самопредставяне на Радев, още преди да са дали резултат, те почти неизбежно ще бъдат въвлечени във вътрешнополитическата борба и в европейските разделения около войната. Истинският дипломатически успех в началната фаза би бил именно никой да не знае колко сериозно се проверява възможността за бъдеща инициатива.
Това е и мястото, където предупреждението на Кедми трябва да бъде разбрано най-сериозно. Първото предложение не трябва да бъде отправено тогава, когато на Радев му се иска да демонстрира инициатива, а когато предварителните контакти показват, че отрицателният отговор вече не е най-вероятният.
Моментът за преговори няма да бъде обявен с официално съобщение
Най-трудната задача за всяка дипломация е да разпознае промяната, преди тя да стане очевидна за всички. Когато всички вече говорят открито за необходимостта от преговори, дипломатическото пространство обикновено е запълнено. Големите сили вече са установили каналите си, посредниците са се появили, форматите са започнали да се оформят и малката държава, която тогава решава да предложи услугите си, пристига на масата, след като местата са разпределени.
Затова Радев не може просто да чака войната да приключи достатъчно, за да стане дипломацията безопасна. Ако тезата на Вацев съдържа реална възможност, тя предполага способност да бъде разпознат моментът малко преди официалната промяна.
Този момент вероятно няма да бъде определен от едно събитие. Няма непременно да има решаваща битка, след която на следващата сутрин всички да поискат преговори. По-вероятно е постепенно да започнат да се натрупват признаци, че стратегическите сметки на основните участници се променят.
За Москва решаващо би било дали руското ръководство смята, че е постигнало достатъчно на бойното поле, за да превърне военния резултат в приемлив политически резултат. Докато Кремъл е убеден, че следващите месеци могат значително да подобрят позицията му, стимулът за сериозен компромис остава ограничен. Но всяка война достига момент, в който допълнителната територия или военен успех започват да струват повече, отколкото добавят към бъдещата преговорна позиция. Ако Москва започне да се приближава до подобна оценка, дипломатическият прозорец ще стане значително по-реален.
При Тръмп сигналът би бил различен. Въпросът е дали той ще стигне до извода, че прекратяването или поне ограничаването на украинската война му носи по-голяма стратегическа и вътрешнополитическа полза от нейното продължаване. Ако Вашингтон започне активно да търси механизъм за сделка, без още да е намерил приемлив формат, тогава посредническата инициатива може да се окаже полезна. Но ако американската администрация вече е изградила собствен директен канал с Москва и смята, че няма нужда от допълнителни посредници, българското предложение може просто да се окаже излишно.
Точно това е една от опасностите, които първоначалната идея лесно може да пропусне. Посредничеството има стойност само когато решава проблем, който участниците не могат или не желаят да решат сами. Ако Тръмп и Путин могат да водят пряк разговор и имат политическа воля да го направят, въпросът защо им е необходим Радев става напълно основателен.
Затова евентуалната българска роля може би не трябва да бъде търсена в претенцията София да посредничи лично между двамата лидери. Тя може да бъде по-полезна в създаването на по-широк формат, в който към американско-руския диалог да бъдат присъединени украинските и европейските измерения на бъдещото споразумение. Именно там противоречията са значително по-сложни и нуждата от политическо пространство за разговор може да бъде по-голяма.
Най-важният сигнал може да дойде не от Москва, а от Вашингтон
Ако трябва да се търси една промяна, която би направила инициативата на Вацев значително по-реалистична, тя вероятно би била ясно разминаване между американската и доминиращата европейска стратегия за войната.
Докато Вашингтон и основните европейски столици поддържат общ подход, възможностите на България да предложи самостоятелен процес са крайно ограничени. Радев би рискувал да се окаже политически изолиран вътре в съюзите, към които България принадлежи, без насреща да получи достатъчно сериозна подкрепа, която да компенсира този риск.
Но ако Тръмп започне реално да търси договаряне с Москва, докато част от Европа продължава да настоява за продължаване на натиска и войната, ситуацията ще стане съвсем различна. Тогава ще възникне празно пространство между американската готовност за сделка, руските условия за такава сделка и европейския страх от резултат, договорен без Европа.
Именно в подобна ситуация България би могла да предложи не посредничество между Тръмп и Путин, а мост между един започващ американско-руски процес и Европа, която рискува да остане извън него. Това би било много по-реалистична дипломатическа функция.
Радев би могъл да бъде приемлив за Тръмп не като равностоен геополитически партньор, а като премиер на съюзническа държава, който предлага полезен европейски канал. За Москва България би могла да бъде по-приемливо място за разговор от държави, които са изградили цялата си политика около максимална конфронтация с Русия. За част от Европа София би могла да бъде възможност да участва в процес, който иначе може да бъде определян основно от Вашингтон и Москва.
Нито една от тези предпоставки не е гарантирана. Но именно тях трябва да проверява предварителната дипломация, а не да предполага, че съществуват.
Истинският ход на Радев може да бъде този, който още не се вижда
Тук първоначалната идея на Вацев може да бъде развита по начин, който отчита възраженията на Кедми, без да я обезсмисля. Историческият шанс на Радев не се състои непременно в това утре публично да предложи мирна конференция. Той може да се състои в това да започне подготовката достатъчно рано, така че ако международната ситуация се промени, България да не започва тогава да мисли какво да прави.
Ако Радев действително вижда себе си като политик, способен на по-голяма международна роля, сега е моментът да изгради необходимите канали, да провери личните и институционалните си контакти, да установи как се възприема една възможна българска инициатива и най-вече да разбере какво точно би могла да предложи България, което другите посредници не предлагат.
Това последното е особено важно. Самото географско положение на България, историческите отношения с Русия и членството в НАТО и ЕС не са достатъчни. Други държави също могат да претендират за посредническа роля и някои от тях разполагат с много по-силна дипломатическа инфраструктура. За да бъде необходима, България трябва да предложи функция, а не символика.
Тази функция може да бъде дискретен европейски канал, приемливо място за предварителни разговори или политически формат, който позволява различните равнища на конфликта постепенно да бъдат свързани. Каква точно ще бъде тя не може да бъде измислено предварително в кабинет в София. Тя трябва да бъде открита чрез разговорите със самите участници.
Именно затова може би най-разумният ход на Радев в момента би изглеждал отвън като липса на ход. Ако той следва професионалната логика, за която говори Кедми, обществото не би трябвало да научава за първите сондажи. Публичната инициатива трябва да бъде последната, а не първата стъпка. Когато тя бъде обявена, основните участници вече трябва поне неофициално да са дали знак, че няма да я отхвърлят.
Тогава предупреждението на Кедми и предложението на Вацев престават да си противоречат.
Вацев казва на Радев да не изпуска историческия шанс. Кедми му казва да не го пропилее с преждевременен ход.
Ако съберем двете оценки, изводът не е Радев да чака. Напротив. Той трябва да действа преди моментът да е станал очевиден, но първото действие трябва да бъде дипломация, а не декларация.
Защото голямата политическа инициатива започва много преди светът да разбере, че тя съществува.
Историческият шанс и историческият момент не са едно и също
Спорът между Валентин Вацев и Яков Кедми всъщност не е спор между човек, който иска мир, и човек, който не вярва в дипломацията. Той е много по-съществен. Става дума за две различни разбирания кога една политическа възможност е достатъчно узряла, за да бъде превърната в държавно действие. Вацев вижда исторически шанс пред Румен Радев и България. Кедми предупреждава, че самото съществуване на шанс още не означава, че е настъпил моментът той да бъде обявен пред света.
И двамата могат да се окажат прави.
Вацев е прав да поставя въпроса защо България трябва винаги да чака решенията да бъдат взети другаде и едва след това да определя отношението си към тях. Ако войната навлиза в период, в който досегашните стратегии започват да се изчерпват, а големите сили постепенно преоценяват цената на продължаващата конфронтация, за една държава като България може действително да се отвори рядка възможност. Не да реши войната и не да диктува условията на Русия, Съединените щати или Украйна, а да намери полезна дипломатическа функция в процеса, чрез който военното противопоставяне един ден неизбежно ще трябва да бъде превърнато в политическо договаряне.
Кедми обаче поставя необходимата граница пред подобна амбиция. Дипломацията не започва с красивото предложение, а с проверката дали някой е готов да го приеме. Ако Москва смята, че още не е постигнала необходимия военен резултат, ако Вашингтон не вижда достатъчна причина да променя стратегията си, а ключови европейски държави продължават да разглеждат натиска върху Русия като по-добра възможност от компромиса, една публична инициатива на Радев няма сама да премахне тези противоречия. Тя може просто да ги направи видими за сметка на нейния автор.
Тъкмо затова най-сериозният извод от този спор не е, че Радев трябва да се откаже от идеята, нито че трябва незабавно да покани Тръмп и Путин в София. Истинската възможност е да започне подготовката на една инициатива, преди да е дошло времето тя да бъде обявена. Като министър-председател той разполага с институционалните инструменти да провери дискретно позициите, да търси канали, да установи къде интересите започват да се променят и да разбере дали България може да предложи нещо, от което големите участници действително имат нужда.
Ако подобна проверка покаже, че условията още не съществуват, мълчанието няма да бъде поражение. То ще бъде част от професионалната дипломация. Ако обаче започнат да се появяват признаци, че Вашингтон търси изход, Москва е готова да превърне военните си резултати в политическо договаряне, а Европа е изправена пред опасността бъдещето на собствената ѝ сигурност да бъде решавано без нейното пълноценно участие, тогава моментът може да настъпи изненадващо бързо. И точно тогава ще има значение дали България вече е подготвена, или тепърва ще започне да обсъжда какво би могла да предложи.
В това вероятно се съдържа най-ценният резултат от сблъсъка между двете позиции. Вацев предупреждава Радев да не пропусне историческия шанс. Кедми предупреждава да не го унищожи, като действа преди да е настъпил историческият момент. Между тези две предупреждения има цяла държавническа стратегия.
Голямата политика не е само способността да видиш възможността. Тя е способността да разбереш кога да започнеш да я подготвяш, кога да мълчиш и кога най-после да направиш хода, който вече не може да бъде върнат назад. Ако пред Румен Радев и България действително се отваря такъв прозорец, неговият политически мащаб ще се измери не с това колко силно ще обяви инициативата, а дали ще бъде готов за нея в деня, когато другите най-сетне се окажат готови да я чуят.
