Историческият момент, който България не бива да пропусне
В международната политика има редки моменти, когато дори държави с ограничена икономическа, военна и политическа тежест получават възможност да играят роля, значително по-голяма от обичайното им място в йерархията на силите. Това не се случва защото изведнъж са станали по-могъщи, а защото самата международна ситуация е стигнала до състояние, в което старите решения вече не работят, а новите още не са формулирани. Тогава значение придобива не само онзи, който разполага с най-много дивизии, пари или влияние, а понякога онзи, който пръв разпознае настъпващата промяна и предложи политически изход от нея.
Тъкмо в подобен контекст заслужава внимание една идея, формулирана от проф. Валентин Вацев в края на негово интервю. Според Вацев пред Румен Радев се открива рядък исторически шанс да излезе извън обичайните граници на българската политика и да предложи дипломатическа инициатива за прекратяване на войната в Украйна и започване на реален преговорен процес. В центъра на тази идея стои възможността Радев да се обърне към Доналд Тръмп и Владимир Путин с предложение да бъде създаден формат, който постепенно да доведе воюващите и стоящите зад тях големи сили до масата на преговорите. Според Вацев подобен ход би могъл не само да даде на Радев международна политическа тежест, каквато български държавник отдавна не е притежавал, но и да предостави на България необичайна за нея роля – да бъде един от мостовете, през които започва търсенето на изход от конфликта.
На пръв поглед подобна идея лесно може да бъде обявена за прекалено амбициозна. България не е велика сила, не определя решенията на НАТО и Европейския съюз, няма ресурс да влияе решаващо върху военното положение и очевидно не може да диктува условия нито на Русия, нито на Съединените щати, още по-малко да решава вместо Украйна условията за прекратяване на войната. Но именно тук трябва да направим важно разграничение. Едно е да претендираш, че можеш да решиш конфликта, и съвсем друго е да се опиташ да създадеш политическо пространство, в което неговото решение да започне да се търси. Първото би било проява на национална мегаломания. Второто е нормална дипломатическа функция, която в историята многократно е изпълнявана и от държави, далеч по-малки от участващите в конфликтите велики сили.
Затова тезата на Вацев заслужава да бъде проверена сериозно. Не за да доказваме предварително, че Радев непременно може да се превърне в посредник между Тръмп и Путин, нито за да създаваме поредната българска илюзия, че световната история чака някаква наша инициатива. Въпросът е по-интересен: възникват ли в сегашния етап на войната условия, при които дипломатическа инициатива от страна на България би могла поне да бъде чута, и ако такива условия съществуват, има ли Румен Радев политическата воля и международната подготовка да се възползва от тях?
Когато продължаването на войната започва да става по-опасно от преговорите
Почти всички големи войни преминават през момент, когато първоначалните политически цели започват да се сблъскват с реалността на продължителния конфликт. В началото всяка страна вярва, че времето работи за нея. Военните планове обещават успех, политическата реторика изключва компромиса, обществата са убеждавани, че победата е възможна, а всяко съмнение се възприема почти като предателство. С течение на времето обаче войната започва да променя не само фронта, но и самите държави, които я водят. Натрупват се икономически разходи, човешки загуби, политическа умора, промени в обществените настроения и размествания в международните отношения. Тогава въпросът постепенно престава да бъде само кой ще победи и започва да става каква ще бъде цената, ако никой не намери начин да спре.
Украинската война отдавна е навлязла именно в тази по-сложна фаза. Тя вече не може да бъде разбрана единствено чрез картата на фронта, независимо колко важни са военните промени върху нея. Зад непосредствения сблъсък между Русия и Украйна се развива много по-голям конфликт за бъдещата система на европейската сигурност. В него са вплетени отношенията между Русия и НАТО, стратегическата роля на Съединените щати в Европа, бъдещето на самия Европейски съюз като геополитически фактор, въпросът за границите на западното военно присъствие на изток и все по-видимото пренареждане на международния ред извън Европа.
Тъкмо затова дори решителна промяна на фронта сама по себе си не може да произведе устойчив политически край на войната. Военният резултат може да подобри преговорната позиция на едната страна и да отслаби тази на другата, но след последния изстрел ще останат всички въпроси, които са направили конфликта възможен. Ще трябва да се решава какъв ще бъде бъдещият статут на Украйна, какви гаранции за сигурност може да получи тя, какви условия Русия ще постави за собствената си сигурност, какво ще бъде бъдещото военно присъствие на НАТО в Източна Европа, как ще се решават въпросите за санкциите, икономическите отношения, контрола върху въоръженията и възстановяването на поне минимална система на предвидимост между Москва и Запада.
Нито един от тези въпроси няма чисто военно решение. Дори едната страна да постигне значително преимущество, тя пак ще трябва в някакъв момент да превърне военния резултат в политическо споразумение. Историята е пълна с войни, спечелени на бойното поле и загубени при изграждането на мира след тях. Затова истинският въпрос вече не е дали някога ще има преговори. Ако конфликтът не завърши с катастрофална ескалация, преговори неизбежно ще има. Въпросът е кога ще започнат, при какъв баланс на силите, кой ще участва в тях и дали ще се търси временно прекратяване на огъня или много по-широко споразумение за бъдещата европейска сигурност.
Именно тук идеята на Вацев започва да придобива смисъл, който надхвърля конкретната личност на Румен Радев. Ако войната постепенно се приближава към момент, когато основните сили започват да търсят не непременно мир от любов към мира, а политически изход от опасността на безкрайната ескалация, тогава се появява пространство за дипломатически инициативи. То обикновено е кратко и несигурно. Ако бъде пропуснато, войната може отново да влезе в цикъл на ескалация, докато следващият подобен момент не бъде платен с още по-висока цена.
Радев говори за мир, но това още не е политика на мира
Румен Радев от години заема позиция, която го отличава от значителна част от европейския политически елит по отношение на войната в Украйна. Той многократно поставя под съмнение логиката, според която непрекъснатото увеличаване на военната помощ само по себе си може да произведе устойчиво политическо решение, и настоява, че в крайна сметка конфликтът трябва да бъде прекратен чрез дипломация. Тази позиция му донесе едновременно значителна обществена подкрепа и остри обвинения, че обслужва руския прочит на войната. Независимо от оценката обаче има един проблем, който става все по-трудно да бъде заобиколен: между призива за дипломатическо решение и самата дипломация има огромно разстояние.
Да предупреждаваш за опасността от ескалация е политическа позиция. Да настояваш за мирни преговори също е позиция. Реалната външна политика започва тогава, когато бъде предложен конкретен механизъм, чрез който противоположните страни могат да започнат да разговарят, без предварително да са решили всички въпроси, които ги разделят. Именно тази крачка Радев досега не е направил и тъкмо тук критиката на Вацев придобива своята тежест.
Ако българският президент смята, че военната логика е достигнала предел и че Европа се нуждае от дипломатически изход, естественият въпрос е защо не се опита да превърне това убеждение в международна инициатива. Това не означава да предложи готов мирен договор или да се постави в абсурдната позиция на човек, който ще решава вместо Русия, Украйна и Съединените щати. Би означавало да направи нещо много по-скромно, но и много по-съществено – да предложи политически формат, място и предварителен механизъм за разговор.
Точно тук се проверява разликата между политическата диагноза и държавническото действие. Много политици разбират накъде вървят събитията. Малцина са готови да рискуват политически капитал, за да се опитат да променят тяхната посока. Ако Радев остане единствено човекът, който е предупреждавал, че войната е опасна, историята може някой ден да признае, че е бил прав в една или друга своя оценка. Но това е съвсем различно от ролята на политик, който е използвал момента, за да предложи реален изход.
България няма силата да наложи мир, но може ли да бъде полезна?
Най-силният аргумент срещу подобна инициатива изглежда очевиден: защо някой в Москва, Вашингтон или Киев би се интересувал какво предлага България? Това е сериозен въпрос и не бива да му се отговаря с патриотична патетика. България действително няма международната тежест на Турция, икономическите възможности на Китай, дипломатическата традиция на Швейцария или финансовите ресурси, с които някои държави от Персийския залив превърнаха посредничеството в инструмент на своята външна политика.
Но дипломатическата стойност на една държава не винаги съвпада с нейното място в йерархията на силата. Посредникът не е арбитър, който налага присъда. Неговата функция е да бъде достатъчно приемлив за различните страни, за да помогне да бъде създаден канал, когато официалните отношения са блокирани или политически токсични. Понякога именно държави, които не могат да заплашат никого и нямат ресурс да диктуват крайния резултат, се оказват подходящи за такава функция.
България има необичайно положение в това отношение. Тя е пълноправен член на НАТО и Европейския съюз и няма никакво основание да се представя като геополитически неутрална държава. В същото време историческите, културните и обществените отношения с Русия са факт, който десетилетия политическа конфронтация не могат просто да заличат. За част от българската политика това двойно положение винаги е изглеждало като слабост, защото поражда вътрешни разделения и подозрения в нелоялност към едната или другата страна. Но при определени международни обстоятелства същото положение би могло да бъде използвано по различен начин.
Въпросът не е дали България може да бъде неутрална между Русия и Запада. Не може и няма смисъл да се преструва. Въпросът е дали може да бъде приемлива като място, в което да започне разговор. Вашингтон не би имал основание да разглежда София като територия под руски контрол, защото България е съюзник в НАТО. Москва трудно би могла да твърди, че България е държава без никакви исторически канали и обществена чувствителност към Русия. За Киев решаващото условие би било Украйна да участва като пълноправна страна, а не съдбата ѝ да се договаря между велики сили зад гърба ѝ. За европейските държави подобна инициатива би могла да бъде приемлива само ако не се превърне в демонстративен бунт срещу общата европейска политика.
Всичко това прави задачата изключително трудна, но не я прави по определение абсурдна. Истинският проблем е, че българската външна политика отдавна е изгубила навика да мисли в подобни категории. Тя много по-често се пита каква позиция трябва да подкрепим, отколкото каква инициатива можем да предложим. В резултат България почти винаги присъства в международната политика като държава, която се присъединява към вече взети решения, а рядко като държава, която поставя идея на масата.
И точно тук тезата на Валентин Вацев става по-голяма от самия Радев. Тя поставя въпроса дали България е способна поне веднъж да погледне на своето междинно геополитическо положение не само като на източник на зависимости и рискове, а като на възможност за дипломатическа функция. Това не гарантира успех и вероятно ще предизвика съпротива отвън и отвътре. Но ако чакаме предварителна гаранция, че една дипломатическа инициатива ще успее, никога няма да има дипломатическа инициатива.
Историята рядко предлага на малките държави възможност да определят големите събития. Понякога обаче им предлага нещо по-реалистично – да се окажат на правилното място в момента, когато големите вече имат нужда от някого, който да отвори вратата към разговор.
Въпросът, който Вацев всъщност поставя пред Радев, е дали той разпознава такъв момент сега – и ако го разпознава, дали ще се осмели да направи нещо повече от това да говори за него.
От призива за мир към реална дипломатическа инициатива
Ако Румен Радев реши да направи подобен ход, най-голямата грешка би била да започне с прекалено голяма претенция. Български президент, който обяви, че предлага „мирен план за Украйна“, вероятно ще бъде посрещнат с недоверие още преди документът да бъде прочетен. Не защото България няма право на позиция, а защото нито една от ключовите страни няма да приеме малка държава да формулира вместо нея условията, при които трябва да приключи войната.
Затова една сериозна инициатива трябва да започне не с готово решение, а с предложение за процес. Това е съществената разлика.
Радев не би трябвало да казва на Москва, Киев и Вашингтон какъв трябва да бъде мирът. Той би могъл да предложи механизъм, чрез който да се установи дали изобщо съществува минимална зона на съвпадащи интереси, от която по-късно да започне реален преговорен процес.
Подобна стъпка в началото дори не трябва да бъде публична. Сериозната дипломация рядко започва пред телевизионните камери. Тя започва с дискретни сондажи, с лични послания, с разговори чрез доверени представители и с проверка дали другата страна е готова поне да чуе предложението. Ако Радев действително смята, че международната ситуация се е променяла достатъчно, за да се отвори прозорец за преговори, първият му ход би трябвало да бъде именно такъв – тихо да установи дали Вашингтон и Москва виждат смисъл в допълнителен дипломатически канал.
Тук личността на Доналд Тръмп има особено значение. Тръмп по принцип не се отнася към международната политика като към система от неизменни доктрини. Той предпочита сделките, личните контакти и демонстрацията, че може да постигне нещо, което неговите предшественици не са успели. Именно затова една инициатива, която му предоставя възможност да се представи като човекът, отворил пътя към прекратяване на най-опасната война в Европа, би могла поне да привлече вниманието му.
Това не означава, че Вашингтон автоматично ще приеме предложение от София. Американската външна политика не се определя единствено от личните предпочитания на президента, а от сложна система от стратегически интереси, институции и съюзнически отношения. Но при президент като Тръмп личната политическа възможност има значение и Радев би могъл да се опита да я използва.
От руска страна логиката би била различна. Москва вероятно би приветствала всяка инициатива, която признава необходимостта от преговори, но това не означава, че би направила съществени отстъпки само защото разговорите се провеждат в София. Русия ще влезе в какъвто и да е процес със собствените си стратегически цели и с убеждението, че военното положение трябва да бъде превърнато в политически резултат.
Следователно ролята на Радев не би била да убеждава Путин да се откаже от руските искания или Тръмп да приеме тяхното съдържание. Подобна задача е извън реалните възможности на България. Реалистичната цел би била много по-ограничена – да създаде канал, в който различията да започнат да се формулират като предмет на преговори, а не като причини войната да продължава безкрайно. Това изглежда скромно, но всъщност е решаващо.
Докато всяка страна формулира целите си като предварително условие, разговорът е невъзможен. Дипломацията започва тогава, когато същите тези цели бъдат поставени на масата като позиции, по които може да се преговаря.
Без Украйна подобна инициатива би била политически обречена
Тук трябва да бъде направено едно задължително уточнение. Всяка идея, според която Тръмп и Путин могат просто да се разберат помежду си и след това да съобщят резултата на Киев, би създала не мир, а предпоставки за следващ конфликт.
Украйна не може да бъде превърната в географски обект на договаряне между велики сили. Независимо от реалното съотношение на силите и зависимостта ѝ от западната подкрепа, украинската държава трябва да бъде участник в процеса, защото именно тя ще трябва да приеме, изпълнява и политически да легитимира евентуалното споразумение. Това прави задачата значително по-трудна.
За Киев всяка инициатива, която изглежда като предварително разбирателство между Вашингтон и Москва, ще породи естествено подозрение, че основните решения се вземат зад гърба му. Следователно, ако Радев иска да бъде възприеман като посредник, а не като проводник на една от страните, той трябва още от началото да изключи подобно впечатление.
Това означава, че дипломатическият формат трябва да бъде изграден така, че Украйна да участва в него не формално, а реално.
Проблемът е, че интересите на Съединените щати, Русия и Украйна не са еднакви. Вашингтон може да търси прекратяване на войната поради глобални стратегически съображения. Москва може да иска споразумение, което закрепва постигнатите резултати и променя архитектурата на сигурността. Киев ще гледа на всеки компромис през въпроса дали той гарантира оцеляването на украинската държава и не превръща паузата във войната в подготовка за следваща атака.
Посредническата функция би била именно да помогне тези различни логики да бъдат преведени на езика на възможните компромиси. Това не става с една среща. Може да отнеме месеци.
И тук възниква въпросът дали България има дипломатическия капацитет да води подобен процес.
Радев може да даде политическия импулс, но след това са необходими професионални дипломати, експерти по сигурността, международното право и контрола върху въоръженията. Необходима е държавна машина, способна да работи дискретно и професионално. Ако инициативата бъде сведена до лична акция на Радев и няколко негови съветници, вероятността да остане символичен жест е огромна.
Истинският тест следователно не е само дали Радев може да произнесе смела реч. Тестът е дали българската държава може да произведе дипломация.
Най-трудният участник може да се окаже Европа
На пръв поглед изглежда естествено Европейският съюз да подкрепи всяка инициатива за прекратяване на войната. Реалността обаче е значително по-сложна.
Европа вече не говори с един глас по въпроса как трябва да завърши конфликтът. Част от държавите виждат възможността за преговори като необходимост, която рано или късно ще трябва да бъде приета. Други смятат, че всяко преждевременно договаряне с Москва може да превърне военната сила в легитимен инструмент за промяна на граници и да създаде дългосрочен риск за европейската сигурност.
Тези различия няма да изчезнат, ако Радев предложи София за място на разговори. Напротив, може да станат още по-видими.
Някои европейски правителства биха могли да възприемат самостоятелна българска инициатива като опит за заобикаляне на общата позиция на ЕС. Други вероятно биха подозирали, че София се опитва да отвори канал към Москва, който постепенно ще отслаби санкционния и политически натиск върху Русия.
Точно затова Радев не би трябвало да изгражда инициативата срещу Европа. Това би било стратегическа грешка.
Ако България се представи като държава, която противопоставя „мира“ на „войнствения Брюксел“, тя може лесно да загуби всяка възможност да бъде посредник и да се превърне просто в още една страна във вътрешноевропейския спор.
По-умният подход би бил София да представи инициативата като опит Европа да си върне част от дипломатическата субектност. Това е болезнен въпрос за Европейския съюз.
Ако един ден Тръмп и Путин договорят основните параметри на края на войната, а европейските държави бъдат поставени пред вече постигнато разбирателство, това ще бъде тежък удар върху претенцията на Европа да бъде самостоятелен геополитически център.
Парадоксално е, но именно този страх може да бъде използван. Българската инициатива би могла да бъде представена не като канал между Вашингтон и Москва, който изключва Европа, а като опит Европа да присъства в процеса от самото начало.
Така София няма да предлага себе си като велик арбитър. Ще предлага пространство, в което американската, руската, украинската и европейската логика могат постепенно да започнат да се срещат. Това е много по-реалистична амбиция.
София като място, а не като център на света
В подобна идея има една психологическа опасност, която трябва да бъде избегната. Българският политически живот има склонност бързо да превръща и най-умерената международна инициатива в грандиозен исторически разказ за „кръстопътната роля на България“, „мост между Изтока и Запада“ и почти мистичното предназначение на страната ни.
Това трябва да бъде оставено настрана. България не е геополитически център. София няма да стане новата Виена или Женева само защото някой е предложил конференция. Но това не означава, че не може да бъде полезно място. Тъкмо скромността може да бъде предимство.
Една разумна „Софийска инициатива“ не трябва да започва с голяма международна среща и фанфари. Тя би могла да започне с неофициални разговори между специални представители, с експертни формати, с дискретни контакти между хора, които имат реален достъп до политическите центрове във Вашингтон, Москва, Киев и европейските столици.
Ако от тези разговори не излезе нищо, инициативата приключва без драматичен провал. Ако обаче се появи минимално съвпадение около определени принципи – например необходимост от ограничаване на ескалацията, защита на критична инфраструктура, размяна на пленници, определени режими на прекратяване на огъня или механизми за международен контрол – тогава процесът може постепенно да придобие политическа тежест.
Така се изграждат дипломатическите формати. Не чрез самопровъзгласяване. А чрез полезност.
И ако в даден момент Вашингтон, Москва, Киев или европейските столици започнат да възприемат София като място, където може да се говори без незабавен публичен натиск, България вече би получила нещо, което рядко е имала през последните десетилетия – собствена функция в голям международен процес.
Това още няма да бъде мир. Но ще бъде политика. А именно това липсва досега в българските разговори за мира.
Как биха реагирали Тръмп, Путин, Киев и Брюксел
Ако една българска мирна инициатива изобщо има шанс да бъде взета насериозно, тя трябва да бъде мислена не през българските желания, а през интересите на останалите участници. Никой от тях няма да подкрепи подобен процес от уважение към България или от симпатия към Радев. Всеки ще преценява дали форматът му носи политическа полза, дали ограничава рисковете му и дали не му отнема повече, отколкото може да получи. Точно затова стойността на една бъдеща инициатива зависи от способността ѝ да предложи на различните страни не еднакви мотиви, а различни причини да участват в един и същи процес.
За Доналд Тръмп подобен формат би имал смисъл само ако му позволява да представи евентуален напредък като резултат от собственото му политическо лидерство. Тръмп трудно би се включил в схема, в която изглежда като второстепенен участник в чужда дипломатическа конструкция. Затова Радев би трябвало да бъде достатъчно внимателен, за да не превърне инициативата в състезание по престиж. Ако целта е реален резултат, а не вътрешнополитически дивидент, България трябва да бъде домакин и посредник, без да се опитва да изглежда като архитект на световния мир.
Тъкмо тук може да се окаже и едно от най-големите предимства на подобен ход. Тръмп по принцип предпочита решения, които могат да бъдат представени като пробив, постигнат извън тежката бюрокрация на традиционната дипломация. Ако един сравнително гъвкав формат му позволи да тества руските позиции, без веднага да се обвързва с официално споразумение, той би могъл да го възприеме като полезен канал. Това обаче няма да означава, че Вашингтон ще делегира на България реалната преговорна тежест. София може да отвори врата, но разговорът зад нея ще остане между силите, които действително могат да променят военната и политическата ситуация.
От страна на Русия въпросът би бил още по-сложен. Москва със сигурност би използвала всяка инициатива за преговори и като доказателство, че Западът постепенно признава невъзможността конфликтът да бъде решен само чрез военен натиск. Но това не означава, че Русия ще прояви готовност за съществени компромиси, само защото разговорите се водят в София. Напротив, колкото повече Кремъл смята, че времето и фронтовата динамика работят в негова полза, толкова по-висока ще бъде цената, която ще поставя за участие в реален политически процес.
Именно затова българската инициатива няма да може да разчита на сантимент към България. Историческите и културните връзки могат да направят София по-малко неприемлива, но не могат да отменят стратегическите интереси. Русия ще гледа на всеки формат през въпроса дали той признава реалностите, които Москва смята за създадени от войната, и дали отваря път към по-широк разговор за европейската сигурност. Ако инициативата бъде представена само като механизъм за връщане към старото положение, тя няма да има особен шанс. Ако обаче постави на масата и по-големия въпрос за бъдещите отношения между Русия и Европа, тогава би могла да придобие по-сериозно значение.
Украйна вероятно ще бъде страната, която най-трудно може да бъде убедена, че подобна инициатива не крие риск за нея. Причината е очевидна. За Киев всеки разговор между Москва и Вашингтон носи опасността съдбата на Украйна да бъде обсъждана като част от по-голямо стратегическо договаряне. Историята на Източна Европа е пълна с примери, които подхранват този страх, и затова всяка конструкция, в която украинците имат усещането, че ще бъдат поканени едва след като основните параметри вече са решени, ще бъде посрещната с подозрение.
Радев би трябвало да разбира това още преди да направи какъвто и да е публичен ход. Ако иска инициативата му да има поне минимален шанс, Украйна не може да бъде третирана като проблем, който другите решават. Тя трябва да бъде страна, която участва в договарянето на собственото си бъдеще. Това не отменя факта, че военната и икономическата зависимост на Киев от западната помощ ограничава свободата му на действие, но политическата легитимност на всяко бъдещо споразумение ще зависи именно от това дали украинската държава го приема като свое решение, а не като наложен отвън диктат.
Тук възниква и най-трудното противоречие. Русия може да иска преговорите да започнат от признаване на новото съотношение на силите и от въпроси, които тя определя като причини за войната. Украйна може да смята подобен подход за предварително приемане на руския резултат. Съединените щати могат да търсят по-бързо прекратяване на конфликта поради по-широки глобални приоритети, докато част от европейските държави могат да настояват войната да продължи, ако смятат, че всяко отстъпление сега ще създаде по-голяма опасност утре. В една такава среда посредничеството не означава да намериш магическа формула, която удовлетворява всички. То означава да откриеш минималната зона, в която всяка страна вижда по-малък риск в разговора, отколкото в неговото отсъствие.
Европа може да се окаже не по-малък проблем от самите воюващи страни
Най-сложното изпитание за една инициатива на Радев вероятно няма да бъде само отношението на Москва или Вашингтон, а реакцията вътре в Европейския съюз. Това е така, защото войната в Украйна отдавна е престанала да бъде само външнополитически въпрос за Европа. Тя се е превърнала в тест за идентичността на самия Европейски съюз, за неговата способност да действа като геополитически субект и за вътрешното разпределение на силата между държавите членки.
Част от европейските правителства възприемат всяка идея за преговори през опасението, че Русия ще използва дипломатическата пауза, за да закрепи постигнатото и да се подготви за нов натиск. За тях въпросът не е само кога ще спре стрелбата, а какъв прецедент ще бъде създаден, ако войната приключи с териториални и политически резултати, които могат да изглеждат като награда за използването на сила. Други европейски държави все по-ясно виждат риска от продължителна война, която изчерпва ресурсите, засилва икономическото напрежение и прави Европа още по-зависима от решенията на Съединените щати.
Тези различия са реални и една българска инициатива неизбежно ще попадне в тях. Ако Радев се опита да я представи като противопоставяне на официалната европейска линия, той почти сигурно ще получи съпротива още преди да е започнал. В Брюксел лесно ще бъде създадено впечатлението, че София не посредничи, а се опитва да разбие европейското единство и да отвори отделен канал към Москва.
Затова дипломатическият език тук ще бъде от решаващо значение. България няма интерес да се представя като говорител на „мира“ срещу някаква предполагаема „партия на войната“ в Европа. Подобна реторика може да бъде ефективна във вътрешнополитически спор, но е разрушителна за посредническа роля. Посредникът не може едновременно да клейми една от страните и да очаква тя да му се довери.
По-силният аргумент е друг. Европа рискува да се окаже обект на мирен процес, който се решава основно между Вашингтон и Москва. Ако това се случи, Европейският съюз ще плати значителна част от икономическата, финансовата и политическата цена на следвоенното уреждане, без непременно да е имал съответстващо участие в определянето на неговите параметри. Именно тук България би могла да предложи не алтернатива на Европа, а начин Европа да бъде включена по-рано и по-смислено.
Това би променило изцяло политическата логика на инициативата. Вместо Радев да изглежда като лидер, който се опитва да заобиколи Брюксел и да установи собствен канал с Москва и Вашингтон, той би могъл да представи София като място, където европейските интереси също могат да бъдат артикулирани. Разбира се, България не може да говори от името на целия Европейски съюз, но може да настоява, че европейската сигурност не трябва да бъде договаряна единствено от сили извън самата Европа.
Най-голямата опасност е инициативата да бъде превърната във вътрешнополитически спектакъл
Тук стигаме до риска, който вероятно е най-подценяван. Дори една добре замислена дипломатическа инициатива може да бъде компрометирана, ако бъде употребена като инструмент в българската политическа борба.
Ако Радев използва подобен ход основно за да укрепи собствената си политическа позиция, да се противопостави на правителството или да се представи като единствения „миротворец“ срещу останалите партии, международната стойност на инициативата бързо ще се срине. Външните партньори ще я прочетат като част от вътрешнополитическата му стратегия, а не като държавна политика.
Това е особено важно, защото Радев вече е фигура, която разделя българското общество. Неговите позиции за войната са едновременно източник на силна подкрепа и на остро недоверие. Една дипломатическа инициатива би била веднага въвлечена в този конфликт. Едни ще я обявят за исторически акт, други за обслужване на Кремъл, трети за лична предизборна акция.
Ако Радев иска подобна идея да оцелее отвъд вътрешната политическа конюнктура, той трябва да я извади от собствената си партийна перспектива. Това означава да търси поне минимална институционална подкрепа, да ангажира професионалната дипломация и да създаде впечатление, че България действа като държава, а не че един политик провежда лична геополитическа кампания.
Това вероятно е и най-трудната част от цялата идея. Българската политика е толкова дълбоко фрагментирана, че почти всяка външнополитическа инициатива веднага се превръща във вътрешен фронт. Но ако Радев не успее да надскочи именно тази логика, той трудно би могъл да претендира, че може да посредничи в много по-голям международен конфликт.
Дипломатическият шанс съществува само ако всички виждат някаква полза
Реалистичната оценка следователно е далеч по-сложна от простото твърдение, че Тръмп и Путин искат мир и Радев трябва само да ги покани в София. Големите конфликти не се решават така. Всеки участник има собствени цели, собствени страхове и собствена представа за това какво означава приемлив край на войната.
За Тръмп подобен процес трябва да носи политически резултат, който може да бъде представен като успех. За Путин той трябва да отчита руските стратегически цели и промененото съотношение на силите. За Украйна той трябва да гарантира, че държавата няма да бъде сведена до предмет на договаряне между други сили. За Европа процесът трябва да не означава изключването ѝ от решения, които пряко определят бъдещата ѝ сигурност.
Това прави задачата на всеки посредник изключително трудна, но именно затова и потенциално значима. Ако Радев успее да предложи формат, в който всяка от тези страни вижда поне една причина да участва, България може да придобие роля, която далеч надхвърля обичайното ѝ международно влияние. Ако обаче инициативата бъде изградена върху предположението, че всички тайно желаят едно и също и чакат само някой да ги събере, тя ще се разпадне още при първия сблъсък с реалните интереси.
Точно тук се вижда и политическият мащаб, който подобен ход би изисквал от Радев. Не е достатъчно да бъде прав в критиката си към продължителната война. Не е достатъчно да има добри отношения с едната или другата страна. Трябва да разбира противоречивите интереси достатъчно добре, за да предложи процес, в който никой не получава предварително това, което иска, но никой не вижда участието си като очевидна загуба.
Само тогава една българска инициатива би могла да бъде повече от политически жест.
Шансът на Радев е голям именно защото рискът е голям
Ако Румен Радев предприеме подобна инициатива, той ще поеме политически риск, който далеч надхвърля обичайния вътрешнополитически спор. При успех може да придобие международна тежест, каквато нито един български политик от последните десетилетия не е успявал да изгради трайно. При провал обаче може да бъде обвинен едновременно в наивност, самонадеяност, проруска ориентация и опит да използва войната за личен политически капитал. Точно затова подобен ход би имал смисъл само ако бъде направен с ясното съзнание, че резултатът няма да се измерва с медийния ефект от една среща, а с това дали е създаден реален канал за политически разговор.
За самия Радев подобна инициатива би означавала и излизане от удобната позиция на човек, който предупреждава, критикува и формулира различна гледна точка. Докато говори за необходимостта от мир, той може да запази политическата свобода да бъде прав без да носи пряка отговорност за последствията. В момента, в който предложи конкретен дипломатически процес, тази свобода изчезва. Тогава всяка негова дума, всеки избор на посредник, всяка среща и всяка формулировка ще бъдат оценявани не като мнение, а като държавническо действие.
Именно тук се намира най-същественият момент в тезата на Валентин Вацев. Неговата идея не е просто, че Радев може да спечели популярност, ако говори за мир. Популярността е вторичният резултат. По-дълбоката възможност е Радев да се опита да създаде за България роля, която страната отдавна не е имала – да бъде полезна не с това, че подкрепя една или друга линия, а с това, че предлага политически изход там, където останалите са затънали в конфронтация.
Такъв ход би променил и самия образ на България. Страната ни твърде дълго присъства в големите международни процеси като предвидим участник, който се съобразява с вече взети решения и рядко предлага собствена рамка. Ако София успее да създаде дори ограничен дипломатически формат, това няма да я превърне във велика сила, но би показало, че малка държава може да придобие значение, когато предложи нещо, от което по-големите имат нужда.
Тук обаче няма място за илюзии. Една мирна инициатива няма автоматично да превърне Радев в европейски лидер, нито България в център на световната дипломация. Възможно е тя да бъде игнорирана. Възможно е да бъде блокирана още в началото. Възможно е дори да бъде използвана от някоя от страните само за пропагандни цели. Но това не отменя въпроса дали политическият шанс трябва да бъде използван само когато успехът е гарантиран.
В политиката подобни гаранции почти никога не съществуват. По-важното е дали има момент, в който инициативата е исторически оправдана, дори когато резултатът остава несигурен. Днес такъв момент може би действително започва да се очертава.
Ако войната постепенно достига точка, в която нито безкрайната ескалация, нито фантазията за пълна победа на едната страна изглеждат устойчиви, тогава дипломатическата инициатива престава да бъде признак на слабост и се превръща в въпрос на политическа зрялост.
Точно тук Радев е изправен пред избор, който може да се окаже по-важен от поредната вътрешнополитическа битка. Може да остане президентът, който правилно е предупреждавал, че войната няма разумен край без дипломация. А може да се опита да стане политикът, който е направил конкретна крачка към такава дипломация. Разликата между двете не е реторична. Тя е историческа.
И именно затова въпросът на Вацев заслужава да остане отворен: има ли Румен Радев не само правилната диагноза за войната, но и политическия мащаб да направи ход, който да превърне България от наблюдател в участник в търсенето на изход?
Отговорът още не е даден.
Но историческите прозорци имат неприятното свойство да не стоят отворени дълго.
Историческият шанс не чака политиците да станат готови за него
Идеята на Валентин Вацев за дипломатическа инициатива на Румен Радев заслужава внимание именно защото поставя въпрос, който българската политика рядко си позволява да зададе: възможно ли е България да използва един голям международен прелом не просто за да се приспособи към решенията на другите, а за да предложи собствено политическо действие? Няма никаква гаранция, че подобна инициатива ще бъде приета от Вашингтон, Москва, Киев или водещите европейски столици. Още по-малко може да се твърди, че България разполага със силата сама да промени хода на войната. Но международната политика не се състои само от способността да налагаш решения. Понякога влияние придобива и онзи, който в правилния момент успее да създаде пространство, в което решенията стават възможни.
Точно тук се намира и истинското изпитание пред Радев. През годините той натрупа политически капитал с позицията си, че войната не може да бъде превърната в безкрайна стратегия и че рано или късно Европа ще трябва да се върне към дипломацията. Ако развитието на конфликта действително започне да принуждава основните участници да търсят политически изход, тази позиция вече няма да бъде достатъчна сама по себе си. Тогава ще възникне въпросът дали Радев е готов да превърне онова, което дълго е говорил, в конкретна международна инициатива и да поеме риска, който неизбежно върви с нея.
За България залогът е дори по-голям от политическото бъдеще на един президент. Страната ни от десетилетия живее с убеждението, че малките държави нямат друг разумен избор, освен правилно да разпознават волята на големите и навреме да се приспособяват към нея. В това има немалко исторически реализъм, но превърнат в постоянна външнополитическа философия, той постепенно се превръща в доброволен отказ от собствена инициатива. Малката държава не може да определя сама международния ред, но може да стане необходима в определен момент, ако разбере какво липсва на по-силните и успее да го предложи.
Една инициатива на Радев няма да сложи сама край на войната в Украйна и не бива да бъде представяна с подобна претенция. Нейният реален смисъл би бил България да предложи политическо пространство за началото на разговор, който неизбежно ще трябва да се състои някъде и в някакъв момент. Ако този опит бъде направен професионално, с участие на Украйна, с разбиране за интересите на Русия и Съединените щати и без демонстративно противопоставяне на Европа, дори самото създаване на устойчив дипломатически канал би било значително постижение за държава с размерите и международната тежест на България.
Затова най-същественият въпрос, който остава след тезата на Вацев, не е дали Румен Радев може да стане човекът, който ще помири Тръмп и Путин. Подобно очакване би било несериозно. Истинският въпрос е дали той ще разпознае момента, в който натрупаната му политическа позиция за необходимостта от мир може да бъде превърната в дипломатическо действие, и дали България е способна да подкрепи подобен ход с достатъчно професионализъм и държавническа зрялост. Историята рядко предоставя на малките държави възможност сами да определят посоката на големите събития, но понякога им позволява да помогнат тази посока да бъде променена. Ако такъв момент действително настъпва, най-голямата грешка би била да го разпознаем едва след като е отминал.
