По интервю на проф. Джефри Сакс пред съдия Андрю Наполитано. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: д-р Румен Петков.
Не войната приключва, а възможността тя да бъде продължена
Основната теза на проф. Джефри Сакс не е, че Доналд Тръмп внезапно е станал по-предпазлив, нито че Вашингтон е открил някаква нова дипломатическа формула за отношенията с Иран. Неговата оценка е доста по-прозаична и затова по-неприятна за американската администрация: заплахите срещу Техеран не са убедителни, защото Съединените щати нямат политическата и военната възможност да постигнат целите, които публично обявяват.
Това трябва да бъде казано без излишна драматургия. Американски президент заплашва с мащабна ескалация, след това отстъпва, после отново повишава тона. Отстрани изглежда като стратегия на натиск. В действителност може да е признак на липса на работеща стратегия.
По думите на Сакс Тръмп многократно е използвал максималистки език спрямо Иран, но не е пристъпвал към пълно изпълнение на заплахите си. Професорът не представя това като слабост. Напротив – според него отказът от по-широка война е разумната част от поведението на президента. Проблемът е, че Вашингтон продължава да отправя заплахи, чието практическо изпълнение би донесло тежки последици не само за Иран, но и за американските съюзници, за Израел, за морската търговия и за световния енергиен пазар.
Сакс формулира въпроса почти технически. Иран разполага с достатъчна способност за ответен удар, за да направи американската победа прекалено скъпа, а може би и политически безсмислена. Това не означава, че Техеран може да надделее над Съединените щати в класическа война. Такъв спор е детински. Въпросът е друг: може ли американската армия да унищожи достатъчно цели, без в същото време да предизвика затваряне на морски маршрути, атаки срещу бази, удари по съюзническа инфраструктура и рязко поскъпване на петрола?
Тук сметката се разпада. Според изложеното в интервюто, при предходно изостряне Иран е отговорил с действия, които са засегнали корабоплаването през Ормузкия проток, а свързани с него сили в Йемен са атакували регионални цели. Сакс твърди, че подобна ескалация е довела до нов скок на цените на петрола. Тези конкретни твърдения следва да бъдат разглеждани като част от неговата оценка, тъй като в рамките на самото интервю не са представени независими документи или официална военна справка. Политическата логика обаче е ясна: ако военният натиск срещу Иран повишава цената на горивата, затруднява корабоплаването и създава риск за американски бази, той започва да работи срещу собствените цели на Вашингтон.
Тръмп може да обяви победа. Той го прави често и с видимо удоволствие. Но обявената победа и постигнатият резултат са различни категории.
Няма договор, но може да няма и война
Една от най-съществените тези на Сакс е, че конфликтът между Съединените щати и Иран вероятно не може да бъде приключен с традиционно дипломатическо споразумение. Причината според него не е липсата на дипломати, канали или посредници. Причината е, че американската администрация би приела само договор, който може да представи ситуацията като капитулация на Техеран, докато Иран няма нито политически мотив, нито военна принуда да подпише подобен документ.
Това изглежда логично, но има един проблем. Международната политика не е длъжна да произведе договор, за да прекрати стрелбата.
Сакс предлага нещо, което звучи почти скандално просто: никакво споразумение, никаква тържествена церемония, никакви речи за исторически пробив – и никакви нови удари. Съединените щати спират да атакуват. Иран спира да атакува американски сили, интереси и съюзници. Военните действия се прекратяват фактически, без политическият спор да бъде решен.
Това е примирие без документ. Подобни състояния не са необичайни в международните отношения. Държави могат с години да живеят в условия на недовършен конфликт, при който липсва мирен договор, но съществува работещо възпиране. Проблемът е, че американската външна политика отдавна изпитва неприязън към непълните решения. Вашингтон предпочита документ, който да потвърди неговото лидерство, режим на инспекции, ограничения, гаранции, механизми за контрол и задължително политическо обяснение защо другата страна е отстъпила.
Иран няма причина да предостави това. Сакс е още по-рязък. По неговата оценка Техеран вече не вярва, че преговорите със Съединените щати са безопасна политическа процедура. Той припомня, че ирански представители са участвали в дипломатически контакти, докато паралелно са били извършвани военни действия и са възниквали твърдения за планове срещу самите преговарящи. Част от тези обвинения остават предмет на публични спорове и не могат да бъдат независимо потвърдени само от интервюто, но за иранската страна възприятието е достатъчно: преговорите не са гаранция срещу удар.
В дипломацията недоверието често е по-важно от фактите, защото решенията се вземат въз основа на това, което държавите смятат, че противникът е способен да направи.
Сакс твърди, че Иран може да разговаря чрез посредници, но не вижда смисъл в пряк договорен процес с Вашингтон. Тук неговата теза е максимално ясна: Съединените щати не могат да принудят Иран да изпълни американските условия, а американският президент не може политически да понесе договор, който неговите противници ще представят като поражение. Следователно договорното поле е почти нулево.
Остава практиката. Не стреляш – не стрелят по теб.
Това не е красиво решение. Именно затова може да проработи.
Американските войни вече изяждат американската армия
В интервюто съдия Андрю Наполитано поставя въпроса за състоянието на американските боеприпаси и се позовава на оценки, според които запасите са опасно намалели. Споменато е твърдение на бившия анализатор на ЦРУ Лари Джонсън, че представители на Пентагона са предупредили президента за ограничена възможност да се поддържат бойни действия с висока интензивност. Няма публично представена инвентаризация, която да потвърди точните срокове, затова подобни числа трябва да бъдат използвани внимателно. Самият проблем обаче не е измислен.
Сакс свързва изчерпването на американските военни запаси с няколко паралелни конфликта – войната в Украйна, доставките за Израел, операциите около Газа, ударите и противодействието срещу Иран. Неговата оценка е, че Съединените щати са водили или поддържали твърде много войни, без да разполагат с индустриална база, способна бързо да възстановява използваните боеприпаси.
Това е централният военен проблем на Запада и той отдавна не се ограничава до броя на ракетите в складовете. Става дума за производствени линии, доставки на взривни вещества, ракетни двигатели, електроника, системи за насочване, квалифициран персонал, договори с частни компании и срокове, които политиците обикновено пропускат в телевизионните си речи.
Ракета може да бъде изстреляна за секунди. Производството на нова отнема месеци, понякога години.
Американският военно-промишлен комплекс разполага с огромни финансови ресурси, но парите сами по себе си не произвеждат физически капацитет. Конгресът може да гласува още десетки милиарди. Това не означава, че утре ще има повече прехващачи за противовъздушна отбрана, повече далекобойни ракети или повече артилерийски боеприпаси. Заводът няма политическо въображение. Той има производствен цикъл.
Сакс разглежда този процес като резултат от американската зависимост от постоянната война. Афганистан, Ирак, Сирия, Либия, Украйна, Газа, Иран – списъкът се разширява, но политическите резултати остават спорни. Американският държавен дълг надхвърля мащаб, който вече не може да бъде отделен от военните разходи, а оръжейните компании продължават да печелят от договори, които не решават нито един от фундаменталните конфликти.
Това не е пацифистки аргумент. Това е счетоводство. Една държава може да поддържа силна армия. Може да участва и във войни. Не може безкрайно да разходва високотехнологични оръжейни системи в няколко театъра, да прехвърля боеприпаси към съюзници и едновременно да твърди, че запасите ѝ остават недосегаеми.
Някъде числата престават да се подчиняват на патриотичната реторика.
Израелската зависимост от САЩ вече носи риск и за Вашингтон
Въпросът дали американската общественост разбира, че голяма част от този военен ресурс се изразходва в подкрепа на Израел, отвежда разговора към най-чувствителната част от анализа на Сакс. Той твърди, че политиката на израелското правителство е предизвикала огромна негативна реакция както по света, така и вътре в Съединените щати.
Подобно твърдение не може да бъде сведено до лозунга, че „всички мразят Израел“. Самият Сакс използва много остри формулировки, включително позоваване на разговор, приписван на Тръмп и Нетаняху, но тези думи трябва да бъдат разглеждани в контекста на неговата аргументация. Реалната промяна е по-сложна: подкрепата за Израел в американското общество вече не е толкова автоматична, колкото беше през предходните десетилетия.
Особено сред младите американци отношението се променя. Военните операции в Газа, големият брой цивилни жертви, разрушената инфраструктура, блокадите, обвиненията в нарушения на международното право и откритият език на част от израелските министри подкопаха моралната легитимност, върху която Израел дълго изграждаше позицията си в Съединените щати.
Тук има нещо, което израелският политически елит очевидно не желае да приеме. Подкрепата от Вашингтон не е природен закон. Тя е политическа конструкция. Поддържа се от Конгреса, президентската администрация, военната бюрокрация, влиятелни организации, донорски мрежи, медийна среда и историческата памет за Холокоста. Тази конструкция може да изглежда почти вечна, докато общественото мнение не започне да се измества. Тогава се оказва, че всяка политическа опора има поколенчески срок.
Сакс твърди, че Израел фактически няма друг решаващ международен покровител освен Съединените щати. Някои европейски държави го подкрепят, други избягват открито противопоставяне, трети следват американската линия поради собствени стратегически зависимости. Но ако Вашингтон промени курса си, сегашната система на политическа защита в международните институции може бързо да отслабне.
Израелското ръководство се държи така, сякаш американската подкрепа е безусловна и безсрочна. Това е опасна сметка.
Нетаняху не е единственият проблем
Разговорът за състоянието на израелското общество разрушава удобната версия, според която кризата може да бъде решена просто чрез отстраняването на Бенямин Нетаняху. Сакс не крие личната си оценка за израелския премиер. Той го обвинява в тежки престъпления и го определя като политик, чиято дейност е нанесла огромни щети на страната. Но същевременно предупреждава, че изборното поражение на Нетаняху няма непременно да означава промяна на стратегическия курс.Това е съществената разлика.
В израелската политика спорът все по-често не е между война и мир, а между различни варианти на силовата политика. Част от критиците на Нетаняху го обвиняват, че не е действал достатъчно твърдо. Някои обещават по-решителни действия срещу Иран, по-трайна военна окупация, по-строг режим спрямо палестинците или разширяване на контрола върху територии. Тогава смяната на министър-председателя се превръща в персонална корекция, а не в политически поврат.
Сакс описва израелското общество като дълбоко разцепено по отношение на Нетаняху, но значително по-единно в подкрепата си за самата военна линия. По неговата оценка в Израел не се оформя масово политическо движение, способно да предложи реален мир с палестинците, отказ от постоянната окупация и регионална архитектура за сигурност. Това е твърдение на анализатора и не бива да се превръща в абсолютна характеристика на всички израелски граждани. В страната съществуват антивоенни организации, правозащитници, семейства на заложници, резервисти и отделни политически групи, които оспорват действията на правителството. Те обаче не определят държавния курс.
Политическата система остава в плен на убеждението, че всяка заплаха може да бъде отстранена чрез превантивен удар, блокада, окупация или ликвидиране на поредния противников командир. Тази логика понякога носи тактически резултат. Унищожава се склад, команден пункт, ракетна установка, тунел или инфраструктурен обект. Но стратегическият противник не изчезва. На негово място се появява нова структура, ново поколение бойци и още по-дълбока обществена омраза.
Военната ефективност не е равнозначна на политическа победа. Израел може да спечели отделни операции и да загуби средата, в която трябва да съществува.
Проектът за „Голям Израел“ и капанът на постоянната окупация
Сакс свързва поведението на израелските правителства с по-широкия проект за териториален контрол, който неговите поддръжници представят като историческо право, а критиците му – като система на постоянна окупация и неравноправие. По думите му различни политически сили в Израел, независимо от персоналните си спорове, фактически приемат продължаването на контрола върху милиони палестинци без предоставяне на равни политически права.
Тук терминологията е тежка – апартейд, етническо прочистване, незаконна окупация. Тя не е редакционно изобретение, а част от тезата на Сакс. Тези понятия се използват и в доклади на международни правозащитни организации, но тяхното правно приложение продължава да бъде оспорвано от израелското правителство и неговите съюзници.
Спорът за думите не отменя проблема на терена. Ако една държава контролира територия, население, граници, движение на хора, ресурси и сигурност, но не предлага политически хоризонт за равноправие или жизнеспособна държавност, тя създава система, която може да бъде поддържана единствено чрез постоянна принуда. Това изисква армия, служби, контролно-пропускателни пунктове, наблюдение, арести, административни режими, разрушаване на незаконно определени постройки и периодични военни операции. Така временната окупация се превръща в държавен модел.
Проблемът не е само морален. Той е демографски, институционален и военен. Израел трябва едновременно да запази характера си на еврейска държава, да контролира милиони палестинци и да претендира, че остава либерална демокрация. Тези три цели все по-трудно съществуват заедно. Едната неизбежно започва да изяжда останалите.
Екзистенциалната заплаха не идва оттам, откъдето я търсят
Най-острата теза на Сакс е, че Израел е поставен пред екзистенциален риск не толкова от своите противници, колкото от собственото си поведение. Това не означава, че заплахите от въоръжени групировки, ракетни сили или регионални съперници са измислени. Израел има реални противници, част от които открито отхвърлят неговата политика, а някои и самото му съществуване в сегашната форма.
Сакс не отрича това. Той твърди друго: начинът, по който Израел отговаря, постепенно унищожава политическите, моралните и дипломатическите условия за собствената му сигурност.
Това е много по-опасна диагноза от обичайното обвинение срещу Нетаняху. Ако проблемът беше един министър-председател, изборите можеха да го решат. Ако проблемът е в начина, по който обществото разбира сигурността, тогава изборите само ще сменят лицето, което управлява същия курс.
Израелската държава е изградена върху убеждението, че слабостта води до унищожение. Историята на еврейския народ обяснява това убеждение. Но историческият страх може да произведе и погрешна политика, когато всяка критика се приема като предвестник на ново преследване, всеки компромис – като капитулация, а всеки съсед – като потенциален палач. Тогава сигурността престава да бъде стратегия и се превръща в нервен рефлекс.
Ударът срещу противника носи кратко успокоение. След него идва нова заплаха, нов противник, нов фронт. Газа, Ливан, Сирия, Иран, Червено море. Географският периметър се разширява, а чувството за сигурност намалява. Това е парадоксът, върху който Сакс настоява: колкото повече Израел използва сила, толкова по-изолиран и застрашен се чувства.
Когато международната легитимност се изчерпи
Сакс поставя кризата на Израел и в контекста на общия спад на доверието към Съединените щати. Той се позовава на международни социологически данни и на собствени разговори с политически лидери, според които доверието към Вашингтон е достигнало изключително ниски равнища. Конкретните резултати от споменатото изследване следва да бъдат проверявани отделно, но тенденцията е видима: светът все по-трудно приема американските действия като автоматично легитимни.
Ирак остави наследство от фалшиви аргументи за оръжия за масово унищожение. Либия показа как резолюция за защита на цивилни може да бъде превърната в операция за смяна на властта. Сирия се превърна в поле на външна намеса, санкции, въоръжени групировки и геополитическо надлъгване. Украйна затвърди разделението на света на конкуриращи се блокове. Газа добави обвинението, че международното право се прилага според това кой е съюзник на Вашингтон.
Този натрупан дефицит на доверие се прехвърля и върху Израел. Когато Съединените щати блокират дипломатически решения, доставят оръжие и предоставят политическа защита, те не просто подкрепят съюзник. Те поемат част от отговорността за неговите действия. Израел от своя страна става зависим от американската способност да убеждава останалия свят, че тези действия са необходими, законни или поне неизбежни.
А тази способност отслабва. Сила без легитимност може да бъде използвана дълго. Не безкрайно.
Тръмп и Нетаняху – съюз без изход
На въпроса дали Тръмп може да окаже натиск върху Нетаняху да прекрати операциите в Газа, Сирия или Ливан, Сакс отговаря скептично. Според него американският президент не разполага с политическа енергия, капитал или желание да води сериозна битка с израелския премиер. Особено в период на вътрешнополитическо напрежение и предстоящи избори.Това е съюз, в който и двамата лидери ограничават другия.
Нетаняху се нуждае от американска военна и дипломатическа подкрепа. Тръмп се нуждае от подкрепата на политически, донорски и религиозни среди, за които Израел остава ключов въпрос. Единият използва регионалната заплаха, за да запази властта си. Другият използва демонстрацията на сила, за да поддържа образа си на лидер, който диктува условията.
Но войната с Иран показва пределите на тази схема. Нетаняху може да настоява за нов удар. Тръмп може да отправи нова заплаха. Пентагонът обаче трябва да пресметне наличните ракети, защитата на базите, риска за корабоплаването, реакцията на Техеран и цената на петрола. В този момент политическата реторика влиза в сблъсък с оперативната реалност.
Обикновено реалността печели. Понякога след много трупове.
Израел не е пред неизбежен колапс, но посоката е опасна
Тезата, че Израел е „близо до колапс“, не трябва да бъде поднасяна като прогноза с определен срок. Израел не е икономически разрушена държава, не е загубил военния си капацитет и не е останал без институции. Той разполага с модерна армия, ядрено възпиране, технологичен сектор, финансови ресурси, развита държавна администрация и американска подкрепа.
Колапсът, за който говори Сакс, е от друг тип. Той е постепенна загуба на международна легитимност, политическа рационалност и способност да бъде различаван временният военен успех от дългосрочната сигурност. Държавата продължава да функционира, но решенията ѝ стават все по-зависими от страха, идеологията и усещането, че силата може да замени политиката.
Тази версия звучи убедително, но има и контрааргумент. Израел неведнъж е преживявал международна изолация, войни и тежки вътрешни кризи. В миналото той е успявал да възстанови отношенията си с арабски държави, да модернизира икономиката си и да превърне военната заплаха в стимул за институционална мобилизация. Споразуменията с Египет и Йордания, както и по-късните отношения с държави от Персийския залив, показват, че регионалният прагматизъм не е изчезнал.
Но днешната ситуация е различна. Никога досега действията на Израел не са били наблюдавани в реално време от толкова широка световна аудитория. Никога американската подкрепа не е била поставяна под такова поколенческо съмнение вътре в самите Съединени щати. Никога израелската политика не е била толкова пряко свързвана с обвинения в масови нарушения на международното право, подкрепени с огромен поток от изображения, свидетелства и документи.
Старите механизми за политическа защита започват да скърцат. Сакс не твърди, че Израел ще изчезне утре. Той предупреждава, че държава, която системно заменя дипломацията с удари, правото със силова необходимост и политическата перспектива с постоянна окупация, може сама да разруши условията за собственото си устойчиво съществуване.
Това е теза, която израелското общество може да отхвърли като враждебна.
Може и да я чуе.
Времето за удобния избор обаче намалява.
